Интервю с Иван Вирипаев

Иван Вирипаев е театрален и филмов режисьор, драматург, сценарист, актьор, продуцент и театрален педагог. Роден е в Иркутск през 1974 г. Един от лидерите на движението „Нова драма“ в Русия, сътрудничил е с Teatr.doc и е бил артистичен директор на театър „Практика“. Носител е на множество руски и международни награди в областта на киното и театъра. Пиесите му са преведени на 30 езика и се поставят в над 20 страни. От 2013 г. работи във Варшава. Женен е за известната полска актриса Каролина Грушка. Двамата основават театралната фондация WEDA PROJECT, а през 2023 г. – фондацията за интегрално развитие Teal House. През март 2022 г. пише отворено писмо до руските театри, в които се играят негови пиеси, информирайки ги, че ще превежда авторските си хонорари във фондове в Украйна в помощ на бежанците. Това, както и няколко публични антивоенни изявления в медиите, става основание Басманният съд в Москва да осъди задочно Иван Вирипаев на осем години лишаване от свобода. През май 2022 г. приема полско гражданство и се отказва от руското. С Иван Вирипаев за Радио Свобода разговаря Мумин Шакиров

Какво правехте в първите дни на войната, когато започна инвазията? Много творци спряха да работят. Имаше ли такъв период при вас?

Мислех, че няма да мога да пиша повече. Имах договор с Националния театър в Прага и трябваше да напиша пиеса за тях. Обадих се по телефона и им казах: „Не мога да работя. Анулираме договора“. Те ми отвърнаха: „Не. Трябва. Давай“. Така написах пиеса на абсурда, наречена „Вишневият човек“. Вдъхнови ме полският драматург Тадеуш Ружевич. Голям почитател съм на полския следвоенен абсурдизъм, на Мрожек и Ружевич. Много обичам варшавската култура – довоенната и следвоенната, тя се съхранява и сега съм наистина в самата ѝ същност.

Но се разпаднах на молекули, когато започна всичко това, цяла година не можех да дойда на себе си. Трябваше да се прави нещо. Това е като при погребение на близък човек: ужасна мъка, но от друга страна, трябва да се прави нещо. Това „правене на нещо“ спасява роднините: поръчваш ковчег, костюм. И тук е същото. Утрото започваше на гарите в Полша: приемахме бежанци, вземахме чантите, пренасяхме, отнасяхме, нямаше пространство за философстване, да седиш и да мислиш. Настанявахме ги в нашите домове. Сутрин дъщеря ми се събуждаше и питаше: „Тате, кой е този човек в тоалетната?“ Това беше пространство на войната, на бежанците. За съжаление, не съм сигурен, че е свършило.

Ще роди ли войната в Украйна нови произведения на изкуството, нови пиеси или нови разкази?

Имам тясна връзка с украинската култура по различни канали и тя продължава. Водя дори онлайн курс в Украйна. Мисля, че най-интересното сега е философският пробив в Украйна. Ако имах друг живот, щях да стана филолог, изучаващ украинската култура. Именно там е пробивът. Поезията е трагическа, философската мисъл е много интересна. Творците живеят с трагедията. Беларусите също. Украинците са талантлив народ, културата на словото и театъра, песните, музиката – това е тяхната култура. Болка е това. Виждам го, наблюдавам го. Това е факт.

Това е ужасна война, тя ни променя по много начини. Откривате ли нещо в себе си, което не беше там преди войната, но сега е налично?

Събития като войната ни проверяват, къде сме, с кого сме. Станах по-прост. Разбира се, поради това, че сме в Полша, в зона, която е близо до фронта, тук има твърде много трагедии, украински деца, бежанци. Стана по-просто, защото нямаш време за размишления, на които преди се отдавах, романтически, философски.

Станахте ли повече човек на действието?

Започнахме да обичаме истински, по друг начин. Имаме украинско студио, което работи с деца от Украйна и Беларус. Когато войната започна, те бяха на по 12 години. Току-що имаше изпит, предстои премиера, цялата война преживяхме заедно. Толкова ги обичам, преживяхме този живот заедно още от детството им. А и те ни дадоха толкова много, истинно. Войната е сложно нещо. Има нещо, което изпитва същността ти.

Според мен най-добрият филм за войната е „Балада за войника“ на Григорий Чухрай. Имате ли планове да заснемете нещо, да разкажете история, свързана с горещата фаза на войната?

Не. Аз съм руснак, който се намира на територията на Полша, а моят народ унищожава украински деца и жени, както се казва, нека другите крави мучат, а твоята да мълчи. Това е позор за нашия народ.

Моят дядо Тимофей, сибиряк, стига до Берлин. А мен ме е срам. С дядо се гордея. А с цялата тази ужасна история – не. За украинския войник също няма да пиша. Имам приятели на фронта, украинци, но аз не съм на фронта. Мога да говоря за хората, такива като мен, които преживяват цялата тази месомелачка.

В рижкия театър „Дайлес“ се играе с успех спектакълът „Карай плуга си през костите на мъртвите“, постановка по известния роман на Олга Токарчук. Чулпан Хаматова изпълнява двучасова роля на латвийски език. Попитах латвийците дали усещат акцента. Казаха ми: „Не, обръщаме внимание само на създадения образ“. Играете ли в спектакли на полски език?

Говоря свободно полски, дори понякога мисля на полски. Но не бих могъл да участвам в класически спектакъл, имам силен акцент. Чулпан е уникален, удивителен човек. Тя не е правило, а изключение. Много я обичам и уважавам. Зрителите може и да чуват акцента ѝ, но тя ги убеждава със своя талант и с харизмата си. Виждал съм как играе. Чулпан не е съвсем човек.

Можете ли да се шегувате на полски? Различава ли се полският хумор от руския?

Шегувам се през цялото време. Анекдотите за Русия и руснаците са разбираеми за поляците. Тези анекдоти не са много популярни през последните три години и половина. Хората се различават не по националността си, а по ценностната си система. Сега вече никой не би се шегувал много с руснаците.

По съветско време полските артисти бяха много популярни: Барбара Брилска, Йежи Щур, Станислав Микулски в телевизионния сериал „Залог, по-голям от живота“. Имаше фестивали в Краков в памет на Булат Окуджава. Ще може ли Окуджава някога да се върне в Полша, или разривът, предизвикан от войната, ще е завинаги?

Да. Но в Полша няма русофобия от типа „Полша за поляците“, уверявам ви. След полската култура за поляка номер едно е руската култура. Имам по-възрастни приятели – Адам Михник, Кшищоф Зануси, Даниел Олбрихски.

Те са израснали като част от руската култура, но това не е имперската култура, а културата, наричана „руска“ заради езика. Също както ние сме част от полската култура. Да вземем например Станислав Лем. Има здравомислещи хора, които умеят да мислят критично, те разбират, че Чехов не е нападал Украйна и не бомбардира Харков, нито Булгаков. В момента поставям „Вуйчо Ваньо“ на Чехов в голям полски театър, в самия център на града – подобен на Малий театър в Москва.

Изтрива ли се националността, когато попаднеш в европейска културна среда?

Тя не може да бъде изтрита. Цени се заради нейната уникалност, заради харизмата. Руската култура се цени заради нейната националност. Но по същество аз нямам предвид националността. Впрочем искам да напиша книга със заглавие „Руснаците са поляци“.

Във Варшавската театрална академия премахнаха руската катедра на името на Станиславски. Но не президентът на Полша или полският народ. Двама-трима луди отмениха Станиславски, но това не е национална тенденция. Разбира се, Чехов не е руски писател, Станиславски не е руски драматург, а Гротовски не е полски драматург. Има хора, които надхвърлят границите на националността, това е световно достижение, като Айнщайн.

А какво мислите за метода на обучение на актьори по Станиславски? Имаме Лий Страсбърг, имаме Михаил Чехов, както и неговите последователи. Доколко е свещена крава методът на Станиславски?

Не мисля така. Човешката еволюция е устроена по такъв начин, че всички допринасят за нейното развитие. Нютон е допринесъл, както и Платон, Сократ, Станиславски. Никой не твърди, че Станиславски е нещо сакрално. Може да не сте съгласни с него. Но всички хора, които са допринесли за развитието на човечеството, а Станиславски безусловно е такъв човек, както и Менделеев, Ломоносов, Нютон, Айнщайн, Солженицин – това не са хора, които принадлежат на някоя националност.

Разкажете за вашата фондация Teal house във Варшава.

Това се превърна в дело на живота ни с моята съпруга Каролина Грушка. Започна като помощ за артисти. Има деца, хора с увреждания, жени, бежанци – помагаме на Украйна. Има различни социални категории: нечия къща е била бомбардирана, някой боледува от рак. А какво да правим с възрастния артист, как да му помогнем? Артистите в друга среда не попадат в никоя социална категория за подкрепа. А те имат деца, които трябва да изхранват. Трудно е да пробиеш на полската сцена, едва ли биха ме взели с моя акцент.

Това е фонд за артисти от всички страни без ограничения, той помага на артисти, които са попаднали в различна културна среда. Имаме африканци, руснаци, украинци, беларуси – не питаме за националност, тя няма значение. За нас е важно да помогнем. Това е малка сцена, на която се поставят пиеси и шоу спектакли, ние я наемаме. Започнахме като фонд за помощ, а сега спечелихме конкурс от една от най-важните програми в Европа, която се администрира в Норвегия. Печелят организации, които развиват Европа. Нарича се „Творческа Европа“. Тази година получихме грант за развитие на езикови и научни програми. Сега вече това не е фонд за помощ, а организация, която изследва проблемите на интеграцията и комуникацията. Естествено, заради мъките и нещастията, украинците при нас са най-много, защото войната е в Украйна. Но най-напред се появиха беларусите, през декември 2021 г. Направихме спектакъл с тях.

Играят ли на своя език?

И на полски. Има и детско студио, в което се включиха предимно украински тийнейджъри. Те са от Мариупол и Херсон. В момента играят стендъп на полски. Страхотно е, те просто проговориха на полски. Нашата фондация се занимава именно с тази интеграция. Като малък дом е – и това дори не е метафора – на територията на Европа: имаме участници от Гърция, Естония, Литва, Германия, както и много копродукции. Работим с всички, които са заминали. Интересува ме тази комуникация с различни култури, движението на хора. Аз самият съм емигрант.

Руските преселници или политическите емигранти, тези, които напуснаха Русия заради войната, ще се разтворят ли, както и техните предшественици преди 100 години? Или руската етническа идентичност, руската общност ще се запази?

Все пак ситуацията сега е различна. Информационното и технологичното развитие не са такива, каквито са били по времето на Набоков или Бунин. Младите хора тук се асимилират, а децата им ще бъдат напълно адаптирани.

Ще се съхрани ли културата?

Това е големият въпрос, с който се занимава нашата фондация. Какво е култура? Национална култура? В момента нямам научна връзка с Русия, за съжаление. Защо за съжаление? Защото за изследването това е важно, но аз имам присъда и нямам достъп до данни от Русия.

Навярно руската култура в Русия сега се развива още по-трудно, отколкото преди. Там сега няма такава дума като „развитие“. Там всичко е някак във военно положение, доколкото разбирам. Можеш да играеш нещо, да се изразяваш в театъра или в киното, но все пак проблемът не е в цензурата или дори в автоцензурата. По-дълбоко е. Ето, ти си творец, пишеш пиеса. Но ако сега бях в Русия… Ако сега бях в Русия, бих ли могъл да напиша своя пиеса? Не. Аз не пиша за политика, никога не съм писал. Нямам герой на име Путин и се надявам никога да нямам. В същото време живея, длъжен съм да чувствам свободата през своята болка, през своята трагедия. А ако съм войник или, не знам, някакъв роб – какво ще пиша? Не бих могъл да пиша и да чувствам, както искам.

Наричате пиесите си „драматургия на съмненията“. Има ли въпроси, по които не се съмнявате?

Разбира се, че има. Ако сутрин пържа яйца, не се съмнявам, че това са яйца, тиган, печка. Не се съмнявам, а задавам въпроси. В пиесите се старая да поставя въпрос. Аз нямам отговор, не съм духовен учител или мъдрец. Просто задавам въпрос.

Гледах отново някои от филмите ви и по-конкретно „Кислород“. Защо за съвременния зрител, към когото се обръщате, е по-лесно да възприема философията във формата на монолог, а не на диалог?

Диалогът също се възприема добре. Сериалите сега са много популярни. Аз например съм фен на американския сериал „Сексът и градът“, там диалогът е непрекъснат. Не е важно каква е формата: монолог или диалог. Важно е да има контакт със залата, формата да носи съдържание, което е интересно, и тема, в която е подадено.

Пиесите ви се играят в САЩ и Европа и са разбираеми за публиката по целия свят. Каква е тайната на вашия универсален език?

От много години не съм имал руски герои. Не защото съм против руснаците – аз самият съм руснак – но така се получи, че героите ми не са руснаци. Наричат се Джак, Дороти или Санди. Те са европейски или американски тип. Но не са съвсем реални, защото моите пиеси са нещо като стендъп на един човек, на автора. Това е драматургия на текста.

Стендъп комедията също има своя адресат.

Разбира се. Отдавна живея в Европа и сам се питам – кой съм аз? Навярно европеец. За последен път бях в Русия през 2019 г. Руската култура на бита, на обществото – вече не съм в тази култура. А театърът е социална работа. Аз не се обръщам към руския зрител, не мога да го направя. Но се обръщам към европейския вече от доста години. Затова и шегите ми, и въпросите ми са към този зрител. Работя тук отдавна, още преди войната.

Казвате, че вашите пиеси са текст. Може ли да се каже, че текстът е по-скоро пространство за изказване, отколкото пространство за изкуство?

Задавате дълбоки въпроси, които ме засягат лично. Когато пиша пиеса, бих искал това да е красив текст, да е литература, така че хората да дойдат и да си купят билет за литература. Е, какво продаваш, чичка? Продавам литература. Някои хора продават хляб, други риба, трети обувки или нещо друго, а аз – литература. Мисля, че най-важното е хората да се наслаждават на литературата. Преведено, това звучи нормално, особено ако се смятате за европеец и героите ви са по-скоро европейци, отколкото руснаци.

В онова, което сте написали в Русия, присъстваше ли повече руският човек или същият този универсален герой?

Не, не. Точно в това е въпросът. Когато започна пълномащабното нахлуване, в драматургията ми се промени само „аз“. Моята трагедия се случи вътре в мен. Социално героите ми не бяха руски. Не че не бяха руски… Сега излиза, че съм едва ли не русофоб.

Имам предвид, че руската култура, разбира се, е моя, аз съм човек на руската култура. Аз съм руската култура. Вече не мога да стана част от полската култура. Обичам полската култура, познавам я, но не може да се каже: Иван Вирипаев, полски драматург. Макар че съм гражданин на Полша, живея тук и ще умра тук, аз няма да стана полски драматург. Ще си остана руски драматург. Сега в Русия се случва трагедия, която не е свързана с националността, а със социално-политическия конструкт.

Ако се окажете в едно пространство с хора, които се намират в Русия и мълчат, които са се скрили в подземието или във вътрешната емиграция, какво бихте ги попитали? Или ще се постараете да не засягате темата за войната?

Със сигурност не бих искал да бъда нечий съдник, нека всеки сам избере себе си. Не съдя хората тук или там. Но трябва, разбира се, да се разбере едно нещо. Много различни съдби, различни хора. Какво означава да мълчиш в Русия?

Някои смятат, че мълчанието е съгласие.

Ами, не. Кой съм аз, че да кажа на някого: „Иди, дай живота си и умри, върви и влез в затвора?“. Аз съм осъден, но в момента не съм в затвора. Не съдя хората, които не са могли да заминат или не са могли да направят нещо друго. Но просто трябва да си отговориш на въпроса: кой е Владимир Путин и каква е неговата власт? За себе си съм отговорил: той е престъпник, това е престъпна организация, всичко, което тя прави, и всяка връзка с нея е връзка с престъпна организация. Не мога да не бъда свързан с нея, ако живея в страна, наречена „престъпна организация“. Как мога да осъждам това? Основното е да знаеш това, че живееш в Русия в трагична ситуация. Но ако живееш в Русия и си в ситуацията: „Майната му, все ми е едно, важна е кариерата ми, работата ми, мен това не ме засяга“, тогава ще бъдеш разочарован, защото те засяга.

Вие общувате много с украинци, помагате им. Ще може ли нещо да помири украинците и руснаците след войната, или това ще е разрив за много дълго време?

Етническият разрив ще е за дълго. Германците след Втората световна война, в резултат на капитулацията, което е важно, направиха много, за да могат днес поляци и германци, или евреи и германци да се прегръщат, да пътуват за гастроли. Но тази травма е изключително сериозна.

Това, което направи Владимир Путин, престъпленията на Владимир Путин са повече от военни престъпления, повече от неговото лично престъпление. Това дори не е негово престъпление, а момент от една еволюционна епоха. Ужасно е да поставяш хората в ситуация да се оправдават и да носят отговорност за своята етносистема. Думата „помирение“ е все едно в главата на Тръмп са се скарали украинско детенце и руснак. Това не е така. Украинците няма да простят на руснаците. За какво да им прощават? Реших да посветя живота си на това, защото ми се струва, че това не е проблем само между руснаци и украинци, азербайджанци и арменци, палестинци и израелци. Мисля, че ще трябва да се направи нещо с отношенията между етническите руснаци и етническите украинци.

След войната ние ще останем и ще трябва да си взаимодействаме. Разбирам това, старая се да разбирам, не си позволявам да съдя народите. Това е най-ужасното, което може да се случи. Но държавната отговорност съществува. Тя съществува както за Третия райх, така и за Русия. Русия трябва да отговаря за това.

Вие сте против колективната отговорност?

Защо да съм против? Тя трябва да съществува. Аз съм против това Хабенски някога да играе свой спектакъл на територията на Европа. Ще направя всичко, за да не се случи това. Те насърчаваха престъпници. Те смятат, че в Украйна се извършват престъпления, че там има корупция, че има укронацисти. Каквото и да говорите с болното си съзнание, проблемът не е в това. Проблемът е в това, че ти като артист участваш в процеса на обществено престъпление. Не става дума за това дали си руснак, евреин или бурят.

Това е оскърбление към паметта. Хора като Владимир Машков и други, които сътрудничат на режима, трябва да са в затвора, защото поощряват престъпления. Но нека съдът решава това, не аз. Така или иначе, за тях няма място в европейския културен контекст. Няма да се присъединя към отбора на отмъстителите, няма да шпионирам или да доноснича. Защо това е важно? Имаме едно момиче в студиото. При Мариупол са убили коня ѝ, нейния любим кон. Простете за баналността, това не е литературен текст, познавам това момиче. Владимир Машков уби този кон. Едуард Бояков го уби. И после какво, ще дойдат в Европа с Ханибал ли? Не бих искал такова нещо спрямо това момиче. И не в смисъл „ако не се извините“. Как ще се извините?

Когато спряха да поставят вашите спектакли, когато снеха пиесите ви от афишите, почувствахте ли силен разрив с Русия, или приехте това спокойно?

Това стана за един ден. Имаше 50 театъра. 45 се отказаха в един ден. Аз самият го провокирах, но не защото го исках. От една страна, това бе моето руско самоубийство. Но сега не е време за карнавал. Имах спор с Борис Акунин, който в началото на войната каза: „Защо правиш това? По-добре хората да играят поне нещо“. Вероятно е прав донякъде. Тогава аз казах, че всички пари от спектаклите ще превеждам за украински деца, не за ВСУ. Казах го нарочно. Не исках пиесите ми да се играят. Договорът не позволява това, той е подписан, не мога да забраня на театъра да ги играе. 45 театъра сами се отказаха.

Последната ви пиеса бе с участието на Чулпан Хаматова, Мария Машкова и Василий Зорки. Казва се „Най-високото дърво на Земята“. Кои са „думерите“? Критиците пишат, че това са песимистите. Ето един цитат: „Изглежда, това е първият рускоезичен спектакъл за думерите, хора, които са убедени, че светът не може да бъде спасен“. За това ли е пиесата ви?

Аз не съм режисьор на този спектакъл, аз съм автор на пиесата. Понякога пиесата и спектакълът не са за едно и също нещо. Понякога спектакълът е по-добър от пиесата.

В нея има две теми. Първо, две героини твърдят, че светът не може да бъде спасен. И второ, появява се един луд и казва, че светът не се нуждае от спасение, че той е изначално спасен. Ала той е луд, така че не знаем дали да му вярваме, или не.

Относно пиесата: създателите вероятно имат своя собствена визия за този спектакъл, може би различна от моята. Или може би същата.

Ако можехте да поставите спектакъл в страна, в която никой не ви познава, коя пиеса бихте избрали?

В нашата култура „Вишнева градина“ сега е една от най-прекрасните пиеси.

Проектът Mahamaya. Опит за пренасяне на сцената в дигитална среда. Успяхте ли да помирите театъра и стрийминга?

Не. Не можеш да гледаш театър на видео. Същността на театъра е живият контакт. Театърът може да бъде предаден само по един начин: като се правят филми-спектакли, които се играят в момента и се заснемат като филм. Има такава традиция. Това е спектакъл, но там няма зрители – заснет е като ситком, например като „Приятели“.

Превод от руски Александър Бакалов