Георги Господинов, Градинарят и смъртта, изд. „Жанет 45“, 2024.

Тази книга на Георги Господинов не е като другите му и не е книга като книга.

Господинов пише бавно. Дълго обмисля и коригира сюжетите, композицията, образите, детайлите и фразите. Този текст е написан скорострелно, доколкото схващам, за четири месеца. Не е правен да е литература. Той е самоспасително и спасяващо писане.

То сигурно ще е оставеното от него, най-меродавно за бъдещите изследователи на литературата и културата. Защото е правено спонтанно, по него ще съдят най-пряко за органично-присъщите постъпи на автора, за слабо контролираните ходове на мисълта и стила му, за неговите позиции и постижения, а навярно и за кусурите му. Но това ще е когато окончателно увехнат цветята по дрехите ни и всички станем градини. А сега?

„Тази книга няма лесен жанр“, подсказва Господинов. И гадае що за роман е. А тя не е. Изобщо не е „художествена творба“. Тя е νεκρολογία. Нарочно изписвам думата на гръцки, с женския ѝ род, за да се чуе добре мекотата на този логос и заложената в него продължителност, траенето, трайността му. Νεκρολογία се изрича устно или обаче се пише на ръка, само на ръка във всички времена. Така е писана и тази. А да се тъкми аналитична рецензия за некролог е срамота.

Закачката на дъщеричката му с Епикур и плоското му: „Когато смъртта е тук, нас ни няма“ и т.н., е лекомислена. Лекомислие, болезнено осъзнато от самия Епикур в края на живота му, както личи от едно негово писмо. Проблемът не е смъртта, не тя е най-страшното. Проблемът е умирането. Господинов го казва в прав текст: „Тази книга е книга за умирането“. Умирането на баща му. „Докато баща ми умира… Това е събитието“. Всичко останало е фон. „Баща ми умря и Баща ми умира са две съвсем различни изречения“. В книгата те са разгърнати в обратен ред.

„За какво говорим, когато говорим за смъртта? За живота, разбира се“. Вторите сто страници са стъпките на утешаването и утехата. Те са „умиротворение, омиротворение“, както изписва Господинов. Те са описание на ходове, с които приготвяме спомен от своите мъртви. Спомен, спасителен за нас и за тях. Така ги пускаме след умирането. За да няма страшно. За да се отговаря някак на въпроса „Как ще живея без?“, задаван и от двете страни.

Същинският, разкъсващият взрив са първите сто страници. Хронографията на умирането на бащата, из-недрено итнтимна, писмовният етос на Господинов превръща в нещо различно от разказ за нещо външно-стоящо за читателя. Трудно бих минал за сантиментален човек, но при четенето на тези страници често начесто тръгваше едно стягане от гърдите нагоре, а напоследък и погледът ми нещо мъжди… Както и да е.

Не е както и да е! Не главно писателските, а най-вече човешките качества на Георги Господинов (човеците са по-малко от хората) осъществяват по едновременно сриващ и въздигащ начин неговото „аз сме“. Сбира съ-общност от съ-чувственици, от чувстващи едновременно ущърбността на своето „съм“. Защото той събужда, не, не събужда, а прави да премине отново през нас с цялата си чудовищност загубата на близките човеци, пропаданията ни, нашите „не зная какво да правя“ след тях и с тях. Разкъсванията ни, за тях става дума, изтръгванията на едри парчета от живота ни, умаляването на нашето „аз“ чрез смъртите на нашите най-близки.

Колко хубаво е сторил Господ най-близките ни да са малцина! Ала Георги Господинов говори тук за умирането и смъртта на своя баща. Моят си замина преди 34 години. Умря на улицата, на мегдана. Сам. Не държах ръката му. Но тежката плоча на гърдите тежи и надтежава. И, длъжен съм да го кажа: Няма давност, Георги.