Не виждам хората да стават по-добри, това постоянство на зло, на омраза, на завист, при ясното съзнание за краткостта на живота, при прозрението, че отвъдно няма, че по-добре е да избършеш сълза, отколкото да хвърлиш камък. Това ме натъжава.

Няма как да не поговорим и за прословутото българско трудолюбие, споменатото бутане на камъка от Сизиф ме подсети за това. Мит ли е то или историческа тегоба?

Ох! Трудолюбието. Когато става дума за него, все си спомням една картина на Иван Ангелов – в Националната галерия. Нарекъл я е „Бог дал, Бог взел” – една нива, съсипана от градушка и двама отчаяни старци, мъж и жена, изправени край синора! Покъртително! „Труд кървав, Боже, пожалей!” – беше написал Яворов. Не е търсил прилагателното, не е преувеличавал. В моя живот съм прекарал половин година като горски работник, не ми е удобно да кажа „дървар” – защото не бях много ловък с брадвата, работехме в горите на Рила четирима души и един кон, бай Коста Околски, двамата му сина и аз. Никога вече не съм срещал по-неуморен, по-ловък и бърз човек. Ние тримата едва му смогвахме, трепехме се, а той, вече към обяд, ни подканяше: „Давайте! Давайте! Оти още за коньо не сме изкарали!”. Бай Коста пиеше само на първо и осемнайсто число, тогава се напиваше и понякога преспиваше в канавката, но на сутринта отново литваше из горите! Синовете му обаче бяха вече заразени от пристъпите на всенародния мързел. Беше  средата на петдесетте години!

Когато открих Ковачевица, пред каменната къща, дето си купихме, имаше малки градинки, като носни кърпички! Пролет и лете идваше една бабка и по цял ден копаеше, забиваше колци, садеше боб и няколко корена домати. Гледах я как от сутрин до вечер бъхти прегърбена, упорита. Веднъж ми домиля и попитах: „Колко боб ще събереш наесен?” Тя се поспря, огледа колците си и каза: „Ами може да набера двайсетина кила!” Тогава аз, градският човек, не се стърпях: „Добре, двадесет килограма по три лева прави шейсет лева!” Цените са от онова време … ”Аз ще ти дам шейсет лева, да не се мъчиш повече!” Тя ме изгледа учудена и рече: „Ами аз какво ще правя, бе чадо!”

Може би думата трудолюбие не е точна. В действителност не става дума за любов към труда, а за нужда и осмисляне на съществуването чрез труда. Трудът трябва да създаде плод, усилието да се овеществи, на клона на дръвчето да се появи ябълка! На храста, който съм посадил, да цъфне цвете! За това хората са открили  противоположната дума: безплодно! В много отношения трудът при социализма беше безплоден. Той не създаваше чувството, че това, което изработваш, е твое, или че поне нещо от него ти принадлежи и носи радост! Частната инициатива, частната собственост не са грях, както ни се втълпяваше, а естествена човешка потребност!

Днес градинките ги няма, обрасли са с бурени. Бабките са отишли на сбор горе в селското гробище.

Избуя обаче патриотарска вълна, която пък ме кара да отворя дума за истинския патриотизъм. Него как бихте определили? Как той изглежда на човек от вашето поколение?

Патриотизмът изглежда естествен, оправдан, красив и самодостатъчен. Хилядолетия се е внушавало, че да загинеш за родината е смърт достойна и величава. „За родината” не изисква обяснение, нито определение, не предполага и капчица съмнение. Умираш и толкова! Врагове и нашественици, нападатели и защитници умират благородно! „Для Родину, для Сталину”, за Дойчланд и майн Фюрер! Произходът на това чувство се таи в пещерите и хралупите и естествено се обяснява с колективната нужда от самосъхранение на групата, племето, народа. Но когато патриотизмът започва да се просмуква от омраза към чуждото, от ненавист и подценяване на чужденеца, на друговереца, той започва да изпада в интелектуален упадък. В този смисъл е определението на Алберт Швайцер, че национализмът е вид психично заболяване. Беше забавно, когато веднъж казах това определение на един политик от познат сой. Той ме изгледа недоверчиво и гордо попита: „Кой е този Алберт Швайцер?”

За мен патриотизмът е пътешествие към радостта, която  откриваш в родния край, в горите, планината, морето, животните, в някои от хората и някои от песните, които те пеят!

Кое нанесе тогава повече бели и катастрофи на България – патриотарството или комунистическата идеология?

Към максимата „Мисля, следователно съществувам” трябва да се добави още една и тя гласи: „Заблуждавам се, следователно съществувам”. Всъщност историята на прогреса е история на надмогване на човешките заблуди и може би попадането в плен на други! За патриотизма се разбрахме, той е нещо добро, когато е обич, а не ненавист. Комунизмът е заблуда, която разчита на насилието, значи той причинява две беди: вярата в заблудата и неизбежното страдание от насилието. Никога няма да забравя думите на Лиляна Пиринчиева, една благородна старица, добродетелна, до почуда състрадателна, платила дан за комунистическите си увлечения на младини и лежала шест години в комунистически концлагер. Та тя беше казала и написала: „Най-голямата вина на комунистите е, че те направиха хората мързеливи… те изхабиха българския народ!” Изхабиха, колко жестока дума! Звучи по-страшно и от избиха!…

Какво е да си българин днес?

Нека не обобщаваме. „Българин да се наричам – първа радост е за мене”  – трогателно наивен възглас на Вазов!…

Когато проверявали „досието” на доктор Иван Карамихайлов – първият български хирург, удостоен със званието Народен лекар, кадровикът го попитал: „Защо като хирург в армията от 1912 до 1919 година сте отказали да получите заплатата си?  „Моля?“, попитал старият лекар и чиновникът повторил въпроса си. Отговорът бил: „Защото аз не можех да взимам пари, тогава когато българските войници умираха, ЗА ДА ЖИВЕЯТ ТАКИВА КАТО ВАС!”. А пък Албер Камю отвърнал на обвинението, че не поставя Франция над всичко друго с думите: „Защото аз поставям справедливостта над Франция!”

А какво е да си човек днес? Приемате ли или сте склонен да коригирате Шекспировата максима „Човекът не ме възхищава”?

Кой съм аз, та да обсъждам дали Шекспир е бил прав? Нали казват, че човекът е венец на творението, може да се добави само, че този венец е трънен! Изобщо ние наистина сме свикнали да се надценяваме, лесно ни е, защото нямаме основа за сравнения и това допуска манията ни за величие! „Човек това звучи гордо!” – беше възкликнал Максим Горки, но сам е настоявал, че няма предвид Надежда Крупская!

Кое ви радва истински тук и сега? Дори накрай света?

Кое ме радва? Ами това, че мога да се радвам, че притежавам това умение, че мога да обичам кучетата, старата си печка от XIX век, хубавото вино и може би най-важното – музиката! Разбира се и някои хора. Щастлив съм, че съм ги срещнал в живота си. Мисля, че няма задгробен живот и слава Богу!

Споменаването на трънения венец пак ме връща към българската участ на „винаги храбрия народ мъченик”. Съгласен ли сте с тези параметри на българската история: народ-мъченик, история-теглило и над нея едно черно бесило? Или мислите, че можем да осмислим историята си и иначе?

Било е време, когато сме се нуждаели от патетика, от „минало незабравимо и пресвещени старини”. Нужно е било да се отърсим от гъркоманията и туркофилството. Трябвало е в цариградските палати Роман да се разтрепери, стига да не настояваме, че той трепери и досега! Затова ни е нужен Вазов, затова Йордан Йовков е прекрасен, защото не натяква какъв е Сали Яшар, циганин или турчин! А иначе историческата ни участ е страдалческа и трагична.

Няма как да избягаме и от вечните филства и фобства. България е била част от три съседни империи – Византийската, Османската и Съветската. Що за отпечатък ни е останал от тях?

Филството и фобството са понятия, лишени от логичен смисъл. Те означават ненавист или обич изобщо, към цялото, към общността, към един народ и всичко създадено от него! Що се отнася до следите и бедите, които владичествата оставят, те зависят от способността за оцеляване. Непокоримите обикновено загиват, като лакедемонците, приспособимите оцеляват – като българите!

Като стар свищовлия семейната ви памет сигурно е съхранила спомен от появата на руските солдати в България? Как тя кореспондира с по-късно прочетеното?

Когато руските войни дошли в Свищов през 1878 година, те забелязали, че по много порти имало изрисувани кръстове – сиреч тук живеят християни, оставете ни на мира! Това е свищовска предвидливост, но когато избухнала Сръбско-българската война, свищовецът Цветан Радославов и българските студенти в Лайпциг се втурнали да се бият за отечеството. И днес някои от нас стават на крака, когато пеем „Мила Родино”. Признавам, че авторът е от нашия род, че е ученик на знаменития Вундт, че има трудове в експерименталната психология и че е завършил жизнения си път като обикновен учител в Трета мъжка гимназия!

Георги Марков в едно свое есе пише: „Уважавам турците, защото са единствените чужденци, окупирали България, които никога не са претендирали, че са ни освободили?”

Добре е споменато от Георги Марков за турците, макар че те са завоювали половин Европа и са вярвали, че го правят в името на Аллаха и султана, а не на свободата и равенството!

Потомък сте на стар русофилски род, струва ми се. Имате ли обяснение на българските възторзи и покруси от политиката на Русия в миналото?

Всичките ми дядовци са учили в Русия, но само прадядо ми Стоян Филипов е бил русофил и доброволец в Руско-турската война, сега вече смея да кажа, че дъщеря му Вяра е била председател на българо-руското дружество на белогвардейците. Тайна великая есть!

А днес? До кого е по-близък Владимир Путин – до Александър III или до Йосиф Сталин?

Не знам дали Путин напомня на Александър III или на Йосиф Висарионович, външно приликата не е голяма. Страхувам се обаче да не би да започне да се оприличава на Цар-Освободителя!

Кой е българският държавник, когото трябва да помним с добро?

Колебая се! Е, ако е в миналото: Стамболов! Само че думата добро някак си не му подхожда, по-скоро почит. Има още Малинов, Ляпчев. А в близкото минало Желев!

А министър-председателят, когото би трябвало да помним с чувство за срам?

Държавник, от когото се срамувам? То един ли е, двама ли са, но безусловно Тодор Живков заслужава особено внимание. Той беше необразован, хитър, зъл, имаше някакво „правешко чувство” за хумор. И за да се задържи толкова десетилетия на власт, притежаваше качества, които трудно могат да се нарекат достойни. Забележителна приспособимост! И все пак помня как на един конгрес представи делегата от Ника-кака-никакака-рака-гуа! Само че като си помисля колко му се подмазваше така наречената интелигенция, по-скоро ме е срам не за него, а за самите нас!

Как гледате на неотдавнашните страсти около възможността или невъзможността да се състави правителство?

Много трудно е да се състави правителство, в което всички да получат министерски пост! Погледни ни депутатите, виждаш ли Божа искра във взора им? Помниш ли предсказанието на Захари Стоянов, че България никога повече няма да има депутатите от Оборище! Чуваш ли глупости от рода на „единство на нацията”? „Обединител на нацията”? „Единна нация” – това не се ли нарича нацизъм! Адолф не беше ли обединителят на немската нация? Да не говорим за бащата на цялото прогресивно човечество! Всички искат да управляват, но знаят, че и на най-високия престол човек е седнал на задника си!

Има ли нещо от прехода насам, което да е „проклятието на България”, ако използвам един израз на Иван Костов?

Виж какво, веднъж преди години Иван Костов дойде да види Ковачевица, срещнах го на уличката ни и го попитах защо не се е обадил. Той ми отговори: „Не съм свикнал да чукам на чужди врати!” Вярваш ли, че в преносен смисъл е бил съвсем искрен? В проклетия преход хората се колебаеха на кои врати да почукат и това стана причина за достатъчно провали. Помня, че след Десети ноември много писатели не желаеха да членуват в казионния съюз и се опитаха да създадат нова организация, нов съюз. Да питаш защо на един писател му трябва съюз, с кого да пише заедно като Илф и Петров, едва ли ще се намери разумен отговор. Но по онова време трябваше да се съюзяваме! И аз бях на това мнение. Започнахме да каним единомишленици, „прогресивно мислещи” люде. Беше време, когато Стефан Продев се ползваше със славата на дисидент, уволняваха го, назначаваха го, дори се мълвеше, че ще става главен редактор на вестник „Демокрация”. Аз реших да го поканя да се присъедини към новия съюз. Отидох, обясних, хвалих, той ме слушаше разбиращо и съвсем естествено попита кои вече членуват в тази организация. По това време, доколкото си спомням, Продев беше уволняван и пак назначаван за главен редактор на вестник „Народна култура” и аз си помислих, че той ще е доволен да научи, че и Копринка Червенкова от неговата редакция също желае да стане член на новото писателско общество. Продев ме изгледа втренчено и с тънка жлъч попита: „Копринка Червенкова писател ли е?” Разговорът приключи. Продев стана главен редактор на вестник „Дума”. Копринка пое „Култура” за вечни времена, а аз се отказах от организираната писателска дейност. Иначе Продев беше пламенен журналист, понякога прекалено се въодушевляваше и предлагаше да долепим ухо до безсмъртния череп на Маркс, за да чуем как бучи океанът на световната революция.

Що се отнася до политика Иван Костов, притеснен съм, нямам категорично мнение, не ми се подсмърча за разпадането на СДС, за жалката участ на вестник „Демокрация”, за приватизацията. Помня синята лента около главата на министър-председателя и хубавичката му кожена шуба по митингите. Иван Костов имаше всички способности на добър икономист, надбягваше се с младите журналисти до Черни връх, раздаваше копия от „История славянобългарска” с надеждата да се поучат политиците от миналото ни величие. Истината беше, че комунистите ни надхитриха, като доведоха господин „Когато му дойде времето”, и го пуснаха в обръщение. Как и с чия помощ стана това – хипотези не измислям. Симеон Кобургготски се съюзи с хора, които поругаха гроба на баща му, убиха чичо му, близките на семейството му, прогониха майка му! Още по-жалко беше поведението на милиони българи, които проплакаха „Искаме си царя!”, подтичваха подир влака на Особата и се юрнаха към урните, за да докажат още веднъж верността си към короната, която в продължение на половин век бяха заврели между боклуците на тавана. 

Желю Желев, първият демократично избран президент, е на път да намери място в учебниците. Но с кое? С „Фашизмът”, с началото на СДС или с „Боянските ливади”? Познавахте го добре. Интересува ме кое е определящото?

Желю Желев! Мисля, че го познавах. Доколко? – Труден въпрос. Запознахме се след Десети ноември. Бях чел „Фашизмът” – и най-много ме впечатли последната глава. За пръв път чух Желев да говори на една среща в Съюза на филмовите дейци – не беше голям оратор, но казваше умни неща, без увъртания и застраховки. В началото на прехода Желев настояваше, че е марксист, но все по-рядко правеше подобни изявления. Може би те се налагаха от тактически съображения. Участвах в предизборното студио на СДС, заедно с Малина Петрова „пуснахме” в ефир думите на Петър Младенов: „Най-добре е танковете да дойдат!”, заснети от Евгени Михайлов! Това беше между двата тура на изборите. Нямахме никакво намерение да ги излъчваме, даже се бяхме уговорили с ръководителя на студиото на БСП (забравих му името… сега е професор!), че ще дадем възможност на кандидатите от СДС и БСП, които отиваха на балотаж, в това последно предаване да се явят и да защитават кандидатурите си. Професорът не удържа на думите си, доста непочтено вместо дискусия на екрана се появи някакъв шарж за Желю Желев, който се появяваше заедно с нацистки дечурлига от времето на Хитлер, които биеха барабани на някакво сборище! Предаването на БСП беше преди нашето. Ние се ядосахме и така в ефира се появи Петър Младенов с историческата си фраза! Нямаше никакъв монтаж. Започна разследване, свика се комисия от специалисти, аз пазя някъде протокола с подписите на всички участници, които потвърдиха, че лентата е автентична. Доста по-късно по време на едно от заседанията на Народното събрание се появиха Анжел Вагенщайн и Нешка Робева, да са живи и здрави и двамата, и настояха заснетото от Евгений да се изпрати в Япония за експертиза, защото се съмнявали, че лентата със сакралните слова била фалшификат! Разбира се, никой нищо не изпрати. Анжел ни беше приятел и постъпката му може да се нарече „coup de paysan” (селски номер – б.р.), „но ти права си и когато съгрешиш дори!”, а Нешка я посрещахме в Ковачевица с Рангел Вълчанов с хляб и сол!!! Нейсе, запуши я! Можеше да се смили поне над Георги Дюлгеров, който също бе подписал протокола и бе направил два филма за госпожа Робева, точно когато тя беше изпаднала в немилост заради русенските истории! Та да се върнем на думата, направиха ме председател на журналистическия щаб на Желю Желев и Блага Димитрова… Те спечелиха изборите срещу Велко Вълканов, който в диспута си с Желю му зададе убийствения въпрос: „Господин Желев, вие турчин с фес ли сте?”.

Аз питая добри чувства към покойния Желев, за мен той беше честен, съвестен човек, безсребърник, Той се опитваше да бъде полезен и в определени насоки успяваше!… Историята около „Боянските ливади” с всички ругатни и цялата излята злоба не познавам достатъчно, за да бъда съдник! По това време бях зает със създаване на Агенцията за българите в чужбина. Блага Димитрова ме помоли да оглавя тази институция към Министерския съвет, да се положат поне нейните административни основи и аз доста наивно приех. Отначало се оказах Председател-единак, без никакъв „личен състав”! Както и да е. Две години се занимавах с тази дейност, наближиха избори, беше много вероятно и ясно, че комунистите (извинявам се, че ги наричам така) ще ги спечелят. Събрах „личния състав” и ги предупредих, че ако Жан Виденов дойде на власт, аз ще си подам оставката. Подадох я! В същия ден, когато стана това, се получи заповед, че съм уволнен! Каква експедитивност! На мое място беше назначен покойния Гиньо Ганев, с когото бяхме в добри отношения. Тук искам да добавя, че Петър Стоянов също си подаде оставката като заместник-министър на правосъдието, това беше доблестна постъпка от негова страна, тя щеше да го изведе един ден до президентския пост.

Пропуснахме да поговорим за семейството ви и неговата съдба след 9-и септември. А е важно, с оглед на размислите за комунизма. Как бихте обяснили на младите термина „бивши хора”, използван за хора като вас?

Сега, нека да направим едно уточнение. На девети септември 1944 г. аз съм бил дете на осем години и още не бях започнал да се занимавам с политика! Опита се да прави това баща ми! Демократическата партия, кандидат за народен представител, изобщо цяла поредица от непредпазливи стъпки. Прибраха татко в милицията, пребиха го от бой, счупиха му долната челюст и се наложи да го оперират. Изрязаха му почти цялата долна челюст. След това го съкратиха като адвокат и той стана строителен работник, помня го как качваше с един самар тухли до четвъртия етаж. После изселиха цялото семейство в Свищов. Настанихме се в старата дядова къща и баща ми започна да работи като строителен бояджия, можеше дори да ходи със стълбата. По това време той боядисваше заедно с един руснак, белогвардеец (той също ходеше със стълбата). Поканиха го да се завърне в Съветския съюз и да получи съветско гражданство. Отговорът му беше: „Кто? Я?! Константин Богословский, капитан из армии Врангеля – стать советским гражданином – Никогда!”.

Били сте дълго време изселен в Свищов, изключван от училище. Какво означаваше за вас това и каква цена плати семейството ви?

До единайсети клас учих в Свищовската мъжка гимназия. Там срещнах такива учители, които бяха достойни да преподават във всеки университет. Ще спомена с благоговеене имената им: Мисов и Мисова – математици, моят любим Христо Ненов по химия, Бръчков – по  физика, Власков по биология. Христо Ненов беше ранен през войните и зрението му беше съвсем слабо. Една сутрин той ми каза: „Гошо, ти нали знаеш къде живея? – Знам, другарю Ненов! – Ще отидеш у дома, там е отключено, в антрето ще видиш една черна и една кафява обувка. Ще вземеш коя да е от тях и ще ми я донесеш в учителската стая!“

Милият човек – рано сутринта в тъмнината беше обул разноцветни обувки!

А след това ме изключиха от гимназията заедно с осем души. Заради „буржоазни прояви” – така пишеше в заповедта. Завърших гимназия в Плевен. Успехът ми беше много висок и следваше да получа медал. Не получих. Според директора, цитирам: „Аз съм знаел защо!”. Знаех. Кандидатствах химия, нямаше ме в списъците на допуснатите до кандидатстудентски изпит. Баща ми написа писмо до Вълко Червенков. Името ми се появи в нови списъци, все на такива, „които знаят защо”. Приеха ме!

Животът е пълен с абсурди. Години по-късно аз станах учител в същата свищовска гимназия, от която бях изключен завинаги. Ненов се беше пенсионирал. И на Кирил и Методий поведох целия клас към неговата къща. „За много години! Скъпи учителю!” Старият учител излезе на стълбите и се разплака!

Няма как да не задам и този въпрос: били ли сте агент на ДС? Досието ви е запазено, но е може би време да чуем историята от първо лице – каква е истината?

Сега за Държавна сигурност. Ти, мисля, че не вярваш, че съм бил агент? Защото и аз не знаех това. Научих го през 2008 година – аз и Вeра Мутафчиева, агенти! Обадих й се „немедлено” по телефона, тя рече нещо за майките на тия дето, така и така, и ме посъветва да си казвам: „И това ще мине!” Казвам си го, макар че от време на време, доброжелатели ми го напомнят и до ден-днешен. Аз пиша статия за музиката, те пишат във вестниците: „Той е бил платен агент на Държавна сигурност!” Сега подред: един Божи ден вкъщи се появиха двама души, казваха се Бойчо Паликарски и Димо, Димо… забравих второто му име. Казаха, че са служители на органите и понеже знаят, че съм родолюбец, се обръщат към мен с надежда, че съм склонен да помагам на (внимавай!) контраразузнаването. Да си помисля и да не бързам с отговора… Разделихме се. Признавам, че тази визита не ми беше приятна. Първото нещо, което сторих, беше незабавно да отида при двамата мои добри приятели Симеон Гетов Оббов и Асен Рене Шиндаров, които наемаха квартира в една съседна къщурка. Съобщих им какви са били моите посетители и какво искат от мене. „Казвайте сега какво да правя! – Ще ги будалкаш!” – убедено заяви Асен. За наша голяма мъка той си отиде от този свят, но Симеон е още жив и здрав! 

Сега накратко: никога не съм давал съгласие да бъда в услуга на Държавна сигурност, не съм подписвал никаква декларация, не съм написал нито един ред, уличаващ когото и да било. Срещал съм се с двамата офицери и то в изискани кръчми, като Руския клуб на ул. „Добруджа”. Доколкото знам, в досието ми има приложени сметки от ресторанта. Те не даваха аз да плащам. Изобщо мога с ръка на сърцето да кажа, че тия двама души се държаха добре с мене и направо ми бяха симпатични, може някой да ме обвини за подобни пораженски думи, но аз няма да си кривя душата. Бойчо и Димо ми изглеждаха свестни хора. И ако трябва да добавя нещо: Паликарски беше първият човек, който ми се обади рано сутринта на 8 януари миналата година, за да честити осемдесетгодишнината ми. Нещо повече – той се осмели публично да възрази на обвиненията, които се струпаха с охота над главата ми, и написа пояснение за връзките ни, което беше поместено в списание „Тема” – 2008 година и в една от моите книги. Пък сега и аз ще се похваля – бил съм в Щатите многократно, преди и след 10 ноември, но както става ясно, ЦРУ не успя да ме „освети” и неутрализира като агент на българското контраразузнаване. Доналд Тръмп не ми е любимец, но американците не ме попитаха за компетентното ми мнение – щях да им дам някои напътствия!

Това ли бе цената на компромиса или цената на оцеляването ви?

Някога в „Убийството на Моцарт” бях писал, че през живота си съм правил малки подлости, за да избягна големите. Не се отказвам от тия думи, струва ми се, че сега и малките подлости са станали по-малко, защото и силите ми са станали по-слаби! Лесно се говорят големи фрази, трудно се предприемат големи действия. Ето, започнах да се изразявам афористично! Оцеляването е в същността на живота, не и в смисъла!

В „Доколкото си спомням” пишете, че в този период загубвате вярата си. Има ли връзка между едното и другото?

Защо казваш „загубил вярата”? Не съм я губил, тя сама изчезна. Не забравяй, че съм учил химия и физика, че съм работил десетилетия в тези области. Не съм религиозен, това не означава, че знам, че няма Бог! Има едно прекрасно стихотворение на Стефан Гечев, наречено „Пан”, в което се описва как авторът си купил маската на Пан от един античен пазар, как я закачил на стената, а тя го гледала със странна усмивка, която разколебавала дори в „безверието вярата блажена!”

Аз съм склонен да мисля, че Румен Цанев, не академикът, не ученият, не преводачът на Фауст, а поетът е написал знаменито стихотворение, знаменито прозрение:

Писането беше ли алтернатива, форма на спасение?

Писането е наш семеен недостатък. Всички пишат! Или всички искат да пишат. То идва неканено и не е единствено желание за себеизтъкване. Човек си вярва, че може! Така се навъждат милиони графомани! Когато получих високата награда на конкурса Жан-Жак Русо в Париж измежду шестотин участници от цяла Европа, един наш вестник излезе със заглавие: „Есеист номер едно на планетата е българин!” За малко да му повярвам! Ходех по улицата в очакване хората да ми махат с ръка със сълзи в очите. Нищо подобно, хората си тичаха подир грижите, единственият български писател, който ме поздрави, беше Йордан Попов! Сега не усещаш ли, господин Николов, че като споменавам всичко това, аз всъщност очаквам похвала и одобрение. Човекът е лицемерно същество!

Кое ви насочи към детето и детската литература, сещам се за „Деца играят вън”?

„Деца играят вън” не е детска литература! Извинявай! Но ако искаш да разбереш себе си, да разбереш човека, трябва да започнеш от детето! И обикновено то си остава загадка!

Присънвал ли ви се е Алеко, откакто решихте да допишете „До Чикаго и назад”? Кое ви тласна по стъпките на Щастливеца: свищовското сродство или желанието сам да преоткриете Америка?

Алеко Константинов е бил приятел на дядо ми, къщата му е била близо до нашата. Искам да кажа до останките от нашата къща. Преди четиридесет години Свищовската община я отчужди и обеща да я направи клуб на културните дейци. Още си стои в бурените, като в социализма! Ами ако човек, свищовлия с мускали, слезе на летище „О’ Хейра” край Чикаго и го пресрещне един грамаден полицай, който пита дали носи за продан някои швейцарски часовници, ако чиновникът, който проверява визи и паспорти, прочитайки името на документите, възкликне „О, ама аз знам това име!”, как няма да ти се допише цяла книга за този свят. Американците имат един възглас: „Обикни Америка или си върви!” Аз обикнах Америка и си отидох!

Нищо не казахме за класическата музика, а тя е важна за вас. Френският философ Габриел Марсел я нарича „хармония на надеждата“. Вие как бихте я определили?

Искрено съжалявам тези, които са глухи за музиката въобще, има такива люде, но според мен те са нещастно увредени. Благодаря на родителите си, които успяха да ме приобщят към света на хармонията, и същевременно ми е мъчно, че не бяха достатъчно настойчиви да овладея някой инструмент. Учих пиано – нищо не излезе, учих цигулка – тъкмо бях просвирил – изселиха ни и не се намери достатъчно добър учител, учих пеене – но разбрах, че съм посредствен. Но когато бях на седем години, се разболях и трябваше близо месец да лежа, тогава татко ми донесе до леглото един грамофон и няколко плочи, слушах ги по цял ден – особено петата симфония на Чайковски… Та така… Всъщност аз не обичам само класическата музика, харесвам песента – народна и „градска”, харесвам хоровете, харесвам и „Бийтълс”, и Саймън и Гарфънкъл, но не ми стигат силите да издържам някои днешни стилове – имам чувството, че се намирам в краварник, където говедата мучат, овцете блеят и някакви случайно попаднали кокошки кудкудякат… Габриел Марсел е религиозен и вярва в надеждата, аз бих нарекъл музиката – утешител в безнадеждността!

Още ли се боите от „Убийството на Моцарт“?

Днес то е по-масово от всякога. Когато книгата ми излезе – някои служители в Министерството на просветата се заключвали в стаята си, за да я четат, питайте Веселин Методиев, сетне в Москва я наградиха, а една поетеса написа цяла поема. И какво от това? Сега, толкова години по-късно, с откривателски тон говорят какво трябвало да бъде образованието, преподаването, възпитанието… А моят професор Карапетянц, при когото специализирах, казваше съвсем просто: „Проблемът за повишаване качеството на образованието е проблем за повишаване на качеството на преподаването!” У нас учителят не е първостепенна фигура при създаването на новите човеци, с редки изключения той е надзирател, но не и вдъхновител. Защо? Най-напред, защото учителите не се подбират, не се избират, а се набират, защото заплатите им са просешки, а дейността им е далеч по-отговорна и „взривоопасна” от тази на депутатите!

Срещата с кои хора промени живота ви?

За промяна на живота ми трудно мога да говоря, ще се объркам, много хора са ми влияли, доколкото човек може да се повлияе от другите. Благодарен съм, че се познавах със самобитни личности, които с присъствието в живота ми създаваха радостта от възможността да се срещаш с тях. Много са. Някои от тях бяха възрастни – стари хора, други – мои връстници. Няма да изброявам, ще спомена само един, който ме подтикна да се занимавам с литература, това беше Стефан Гечев, ерудит, мъдрец, поет, философ и какво ли не още. Един от тези интелектуалци, на които партията и властта гледаха с подозрение. Комунистите не могат да търпят по-умните от тях! Те са против класовото неравенство. Но направо ненавиждат умственото неравенство!

Личността, която най-много бихте искали да срещнете, дори да е невъзможно?

Ще ти отговоря, без да се замислям. Аксел Мунте, авторът на „Сан Микеле”. Щастлив съм, че успях миналата година да стигна (по-скоро да ме доведат) до Капри, на върха на острова се намира домът му, градината му и навред се е ширнал Неаполитанският залив!

Онова, което и днес е за вас източник на упование?

Човек на моята възраст трябва да се уповава на изненадата, че е още жив. Сутрин, когато се пробуждам, за няколко мига мисля, че съм осемнайсетгодишен, няколко мига и ставам на осемдесет! Не е вярно, че всяка възраст има своите прелести, като гледам купищата лекарства по масата, стълбите, които трябва да слизам и изкачвам, като си давам сметка, колко недостъпна е станала за мен планината – прелестта увяхва пред очите ми. Но… като знам, че имам хубавото червено вино, с което се снабдявам, благодарение на приятеля Борис Христов, като виждам, че старото ми куче е в добро настроение, че имам дърва за огрев и трески за разпалка, че имам страшен телeвизор и сега ще слушам музика от You tube и като научавам колко жалки и наквасени от омраза са нашите политици, си викам: що се трепете, бе хора, що се злобите бе, инфаркти и инсулти кръжат над главите ви, я вземете та научете българския език, от това се поумнява, я си стегнете дрешките, когато ходите в Народното събрание, и не показвайте задните си части, когато колегите ви говорят от трибуната, целокупният български народ ви гледа… Та си викам за себе си, че очакването на нищото трябва да е радостно!

А кое най-много ви натъжава?

Че не виждам хората да стават по-добри, това постоянство на зло, на омраза, на завист, при ясното съзнание за краткостта на живота, при прозрението, че отвъдно няма, че по-добре е да избършеш сълза, отколкото да хвърлиш камък. Това ме натъжава.

Какво бихте искали да кажете на някое дете, което се ражда някъде в България в този момент?

На новороденото дете?! Какво бих искал да кажа: не слушай стария си дядо, кога ти рече, преклонена главица остра сабя не я сече!

С какво бихте искали да ви запомнят бъдещите читатели?

Тони, добави все пак: ако се намерят такива! Ще им кажа: приятно съм изненадан, че четете тия редове, трябва да знаете че техният автор, не беше лош човек, че се е опитвал да мисли, че не се е опитвал да мрази, че е обичал децата, но не по-малко майките им (цитат от Аксел Мунте). Амин!

Ако хвърлите поглед назад, можете ли да кажете, че историята се променя? Или хората повтарят едни и същи грешки?

Дали се променя историята? Изглежда, че няма история въобще, има истории. Да речем история на научния прогрес – няма никакво съмнение, че тя има своето развитие и скорост! Историите на човешките взаимоотношения също се изменят: робовладелческа Гърция, феодална Европа, политически и социални сблъсъци. Опасявам се, че всъщност в целия ход на времето човекът най-малко се е изменил, това, което придобива, с времето се променя, но нравът си остава муден или поне трудно податлив към промени. Понякога отчайващо тъп!  

И накрая: какво узнахте след всичките тези десетилетия за себе си и за другите?

А! Аз продължавам да съм си симпатичен, невежа и свирчо!