Книгата (ИК „Хермес”) разказва за шпионския скандал на века и за Едуард Сноудън, дръзнал да се противопостави на държавната машина. Предлагаме увода и епилога от нея.
Глен Грийнуолд предлага задълбочен поглед върху шпионския скандал на века, свързан с изтичането на секретна информация от Агенцията за национална сигурност (АНС). Скандалът избухва, когато бившият служител на Агенцията – Едуард Сноудън, предоставя документи, уличаващи АНС в системна злоупотреба със специални разузнавателни средства. Потърпевши са милиони хора не само в Америка, но и по целия свят. Под претекста за предотвратяване на терористични заплахи, Агенцията е извършвала не само политически, но и икономически шпионаж. Под наблюдение са били поставени както обикновени граждани, така и политически лидери, активисти, журналисти и др.
Грийнуолд е човекът, избран от Сноудън да разкрие на света истината за АНС и американската държавна политика за масово наблюдение. Сега за първи път Грийнуолд събира на едно място всички парчета от пъзела. Разказва от първо лице за човека, дръзнал да се противопостави на мощната държавна машина. Разкрива мотивите на Сноудън и стъпките, които са предприети, за да стане тази информация обществено достояние. Подкрепена със солиден доказателствен материал, книгата е достоверно и отрезвяващо разследване за ролята на държавата за нарушаване на основните ни човешки права.
Глен Грийнуолд (р. 1967) е журналист, носител на многобройни награди за разследваща журналистика. Заради статиите му в „Гардиън”, базирани на разкритията на Сноудън, вестникът спечели „Пулицър” за журналистика за 2013 г. Грийнолд получи още редица награди, сред които и наградата „Джордж Полк” за 2013 г. за отразяване на въпроси, свързани с националната сигурност, и бе обявен от Foreign Policy за един от 100-те най-влиятелни мислители на света. В началото на 2014 г. той е съосновател на нова медия, наречена The Intercept.
„Няма къде да се скриеш”, Глен Грийнуолд, ИК „Хермес”, 2014 г., превод от английски Валентина Рашева-Джейвънс
УВОД
Без да влагам някакви грандиозни очаквания, през есента на 2005 г. реших да създам блог на политическа тематика. Тогава нямах и най-малка представа доколко това решение щеше да промени живота ми. Основната причина за решението ми беше, че все повече ме тревожеха радикалните и екстремистки властови теории, които американското правителство възприе след 11 септември 2001 г. Надявах се, че възможността да пиша по тези теми, ще ми позволи да достигна до повече хора, отколкото беше възможно чрез тогавашното ми поприще като адвокат по конституционно право и граждански права.
Едва седем седмици след като започнах блога, „Ню Йорк Таймс“ хвърли истинска бомба: през 2001 г., разкриваше вестникът, администрацията на Буш тайно е наредила на Агенцията за национална сигурност (АНС) да подслушва електронните комуникации на американците, без за това да е издадена изискваната по закон съдебна заповед. Към момента, когато гръмна тази новина, незаконното подслушване беше продължавало вече четири години и негови жертви бяха станали поне няколко хиляди американци.
Темата се оказа идеалната пресечна точка между моите убеждения и натрупания до този момент опит. Правителството се опита да оправдае секретната програма на АНС, като се позова точно на крайната теория за изпълнителната власт, която ме бе мотивирала да започна да пиша: че терористичната заплаха автоматично дава на президента практически неограничени правомощия да направи всичко, за да „опази нацията“ – включително правото да нарушава закона. Последвалите дебати родиха сложни въпроси, свързани с конституционното право и тълкуването на законите, по които моето юридическо образование ме правеше активен участник.
Следващите две години се посветих на отразяване на всички аспекти от скандала с неразрешеното от съда подслушване, извършвано от АНС, като публикувах материали в моя блог, както и в книга, която стана бестселър през 2006 г. Позицията ми беше съвсем ясна: разпореждайки незаконното подслушване, президентът бе извършил престъпления и трябваше да отговаря за тях пред закона. Тази позиция се оказа доста непопулярна на фона на все по-патриотарския и потиснически политически климат в Америка.
Именно тя обаче накара Едуард Сноудън няколко години по-късно да избере точно мен за първата си „връзка“, чрез която да разкрие в още по-големи подробности незаконните действия на АНС. Преценил, че на мен може да се разчита, че ще разбера опасностите от масовото шпиониране и крайната непрозрачност на държавната машина – и че няма да отстъпя пред натиска от страна на правителството и кохортата негови съюзници в медиите и в други сфери.
Забележителният обем строго секретни документи, които Сноудън ми предаде – заедно с широко отразената драма, в която главен герой се оказа самият той, – създадоха безпрецедентен международен интерес към заплахата от масовото наблюдение на електронните комуникации и ценността на личната ни неприкосновеност в цифровата епоха. Но проблемите в тази област не са от вчера – те са като цирей, който забира от години, само че далеч от очите на публиката.
Разбира се, последният скандал с АНС има и множество уникални аспекти. Технологията вече позволява повсеместно шпиониране, каквото преди години имаше само в творбите на писателите фантасти – и то само на онези с най-развинтеното въображение. Освен това създаденият след 11 септември 2001 г. култ към „сигурността“ породи обща атмосфера, която бе особено благоприятна за злоупотреба с власт.
Благодарение на смелостта на Сноудън и относителната лекота, с която днес се копира цифрова информация, ние успяхме да хвърлим поглед „от първа ръка“ зад кулисите на системата за наблюдение.
И все пак в много отношения въпросите, повдигнати от разкритията за АНС, ни напомнят многобройни епизоди от миналото и ни връщат векове назад в историята. Съпротивата срещу нахлуването на държавата в личния ни живот е всъщност основен фактор при самото създаване на Съединените щати, тъй като американските колонисти се вдигнали на протест срещу тогавашните закони, позволяващи на британски държавни служители да претърсват всеки дом без изрично разрешение. Колонистите решили, че е законно държавата да получава конкретни и съвсем прецизни разрешения, за да обискира отделни хора – и то когато има доказателства – с цел да подкрепи основателното си подозрение за извършено от тях злодеяние. Но общата заповед за претърсване, която позволява всеки гражданин да бъде подложен на безразборни обиски, определили като изначално нелегитимна.
Четвъртата поправка на Конституцията е вградила този принцип в самата сърцевина на американското законодателство. Поправката гласи съвсем ясно и конкретно: „Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество, не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести; съдебни постановления се издават единствено при наличие на основателни подозрения, подкрепени от клетва или декларация, като в тях се описват конкретно мястото, което се подлага на обиск, лицата, които подлежат на арест, и вещите, подлежащи на изземване“. Най-важната цел на тази поправка е в Америка завинаги да се премахне правото на правителството да подлага своите граждани на повсеместно шпиониране, без да има основателни подозрения.
Споровете около наблюдението от страна на държавата през осемнайсети век се занимават предимно с обиските на частни домове, но с развитието на технологията еволюират и начините за постоянно наблюдение. В средата на деветнайсети век, когато разпространението на железниците вече позволява евтини и бързи пощенски съобщения, във Великобритания избухва огромен скандал заради незаконното отваряне на чужда поща, извършвано от британското правителство. През първите десетилетия на ХХ век американското Разузнавателно бюро (предшественик на днешното ФБР) използва подслушвателно оборудване, следене на пощата и мрежа от информатори като средство за ограничаване на опонентите на американските правителствени политики.
Ако се абстрахираме от конкретната технология, в исторически план масовото наблюдение запазва няколко постоянни качества. Първоначално само дисидентите и маргинализираните групи попадат в обсега на шпионирането, което кара онези, които подкрепят правителството – или просто не се интересуват от политика, – погрешно да вярват, че проблемът не ги касае. Историята обаче показва, че самото съществуване на апарата за масово държавно шпиониране, независимо как се използва той, е само по себе си достатъчно, за да задуши инакомислещите. Граждани, които знаят, че се следи всяка тяхна стъпка, бързо стават плахи и готови да се подчинят.
Разследването на Франк Чърч от средата на 70-те години за шпионажа, извършван от ФБР, стигна до шокиращи разкрития: разузнавателното бюро бе лепнало на половин милион американски граждани етикета „потенциални подривни елементи“ и редовно шпионирало различни хора единствено заради техните политически убеждения. (Списъкът с „клиенти“ на ФБР включва хора от всички съсловия: от Мартин Лутър Кинг до Джон Ленън, от женското движение до антикомунистическото общество „Джон Бърч“.) Но масовото незаконно слухтене едва ли е уникално за американската история. Точно обратното – масовото шпиониране е всеобщо изкушение за всяка безскрупулна власт. И във всеки пример, който можем да посочим, мотивът е един и същ: потискане на инакомислието и насилствено налагане на послушание.
В този смисъл шпионирането слага знак на равенство между правителства, които иначе се характеризират със забележителни разлики в политическите убеждения. В началото на ХХ век британската и френската империя създават специализирани ведомства за шпионаж, за да се разправят със заплахата на антиколониалните движения. След Втората световна война източногерманското Министерство на държавната сигурност, по-известно с популярното си име „Щази“, стана синоним на правителствената намеса в личния живот на хората. А в по-новата история, докато народните протести по време на Арабската пролет заплашваха властта на диктаторите, режимите в Сирия, Египет и Либия се опитаха да шпионират вътрешните си дисиденти чрез интернет.
Разследвания на „Блумбърг Нюз“ и „Уол Стрийт Джърнъл“ показаха, че по време на вълната от протести в диктаторските държави техните правителства буквално са „пазарували“ технически средства за подслушване от западните технологични компании. Режимът на Асад в Сирия направи спешен „внос“ на служители от италианската фирма за специално разузнаване Area SpA, на които било казано, че сирийците „спешно имат нужда да могат да проследяват определени лица“. В същото време в Египет тайната полиция на Мубарак си купи необходимата техника, за да прониква в системата за криптиране на Skype и да може да подслушва разговорите на активисти. Междувременно в Либия, според съобщения на „Уол Стрийт Джърнъл“, журналисти и бунтовници, влезли в правителствения център за наблюдение през 2011 г., открили „цяла стена, запълнена с черни устройства с размера на хладилник“, производство на френската компания за специални разузнавателни средства Amesys. Оборудването „следеше интернет трафика“ на главния доставчик на интернет услуги в Либия, „отваряше електронни съобщения, отгатваше пароли, подслушваше онлайн чатове и изграждаше карта на връзките между различни заподозрени“.
Подслушването на личните комуникации на хората дава огромна власт на тези, които го извършват. И освен ако тези правомощия не се държат под контрол чрез активен надзор и търсене на отчетност, почти сигурно е, че с тях ще се злоупотребява. Всякакви очаквания, че правителството на САЩ може да използва машината за масово шпиониране в условията на пълна тайнственост, без да падне жертва на предлаганите от нея изкушения, противоречат на историческите поуки и отдавна потвърдени характеристики на човешката природа.
Всъщност още преди разкритията на Сноудън вече беше станало ясно, че е много наивно Щатите да се смятат за щастливо изключение от проблема с шпионирането. През 2006 г. по време на изслушване в Конгреса, под надслов „Интернет в Китай: инструмент за свобода или потисничество?“, мнозина от изказалите се остро осъдиха американските технологични компании, че помагат на Китай да потиска дисидентите в интернет. Конгресменът републиканец от Ню Джърси Кристофър Смит, председателстващ заседанието, оприличи сътрудничеството между Yahoo! и китайската тайна полиция с предаването на „Ане Франк на нацистите“. Речта беше учебникарски пример за гръмогласна риторика – доста типично изпълнение, когато американски политици говорят за режим, който не е послушен на Съединените щати.
Но дори и участниците от Конгреса отбелязаха, че изслушването се провежда само два месеца след разкритието на „Ню Йорк Таймс“ за огромна схема за подслушване без съдебна заповед вътре в страната, осъществена от администрацията на Буш. В светлината на тези разкрития осъдителното размахване на пръст към други страни, които разгръщат свои собствени системи за вътрешно шпиониране, изглежда доста лишено от съдържание. Конгресменът демократ от Калифорния Брад Шърман, говорейки след конгресмена Смит, отбеляза, че технологичните компании, към които се отправя съвет да не се поддават на исканията на китайския режим, трябва също така да бъдат внимателни по отношение на собственото им правителство. „В противен случай – донякъде пророчески предупреди той, – докато хората в Китай страдат от посегателства върху личния си живот по най-ужасяващи начини, ние тук, в Съединените щати, може да стигнем до момент, в който може би някой бъдещ президент, позовавайки се на тези много широки тълкувания на Конституцията, ще започне да чете електронните ни пощи, а аз бих предпочел това да не се случва без съдебна заповед.“
През последните десетилетия страхът от тероризма, подклаждан от настойчивите преувеличения на действителната заплаха, се използва от американските лидери за оправдаване на цял пакет изключително екстремни политики. Това доведе до агресорски войни, изтезания и арести (и дори убийства) както на чужденци, така и на американски граждани, без никаква съдебна санкция. Но неговото най-трайно наследство може да се окаже не друго, а всепроникващата, държана в секретност система за шпиониране без наличие на реални подозрения към шпионираните лица. Това е така, защото въпреки всички исторически паралели в сегашния скандал с шпионирането от АНС има едно съвсем ново измерение: ролята, която интернет вече играе в ежедневието ни.
Особено за по-младото поколение интернет не е просто някакво отделно място, където протичат само малка част от функциите в човешкия живот. В интернет не е само нашата поща и телефонът ни. Там по-скоро вече е епицентърът на нашия свят, мястото, където можем да свършим почти всичко. В интернет намираме приятели, избираме книги и филми, организираме политически действия, там създаваме и съхраняваме най-поверителната си лична информация. Там развиваме и изразяваме собствената си индивидуалност и усещането кои сме всъщност.
Да се превърне тази мрежа в система за масово наблюдение – това би имало въздействие, което не може да се сравни с нито една от предишните държавни програми за шпиониране. Всички досега съществували системи за шпионаж по необходимост са били по-ограничени и са можели да бъдат заобикаляни. Но да се допусне повсеместното наблюдение да се вкорени в интернет, това ще означава на практика всички форми на човешко взаимодействие, планиране и дори всяка наша мисъл да бъдат подложени на постоянен и пълен контрол от държавата.
От момента, в който мрежата за първи път започва да се използва широко, мнозина виждат изключителния потенциал на интернет: способността да послужи за освобождение на стотици милиони хора, като демократизира политическия дискурс и постави на равна нога силните и беззащитните. Свободата в интернет – възможността да се използва мрежата без институционални ограничения, социален или държавен контрол и всепроникващ страх – е от основно значение за изпълнението на това обещание. Тоест превръщането на интернет в система за наблюдение заличава основния му потенциал. Още по-лошо – по този начин интернет се превръща в инструмент за репресия, заплашвайки да създаде най-екстремното и потисническо оръжие на държавната намеса, което човешката история изобщо познава.
Именно това прави разкритията на Сноудън толкова зашеметяващи и така жизненоважни. Осмелявайки се да хвърли публична светлина върху потресаващите способности за шпиониране на АНС и нейните още по-поразителни амбиции, с тези разкрития той ясно показа, че сме застанали на исторически кръстопът. Дали цифровата епоха ще ни донесе освобождаването на личността и политическите свободи, които интернет има уникалната способност да отприщи? Или ще доведе до система на вездесъщо следене и контрол, които надминават мечтите дори на най-големите тирани от миналото? Точно в този момент е възможно да поемем и в едната посока, и в другата. А коя от тях ще изберем – това се определя единствено от собствените ни действия.
ЕПИЛОГ
В първия онлайн разговор, който проведох с Едуард Сноудън, той ми каза, че се страхува само от едно нещо във връзка с разкритията: че те могат да бъдат посрещнати с апатия и безразличие, което би означавало, че е захвърлил живота си и рискува да попадне в затвора за нищо. Да се каже, че този страх не се сбъдна, би било драстично подценяване на случилото се.
Всъщност последиците от тази тема, която все още не е докрай отразена, бяха много по-големи, по-трайни и по-мащабни, отколкото някога сме си представяли. Той прикова вниманието на света към опасностите от вездесъщото наблюдение от страна на държавата и всепроникващата потайност на властите. С разкритията се даде начало на първите глобални дебати за опазване на неприкосновеността на личния живот в цифровата епоха и се появиха първите предизвикателства към хегемонния контрол на САЩ в интернет. Разкритията промениха начина, по който хората от цял свят се отнасят към достоверността на всички декларации, правени от американските държавни лица, и промени отношенията между държавите. Те коренно промениха възгледите за истинската роля на журналистиката по отношение на държавната власт. А в самите Съединени щати разкритията доведоха до създаването на една идеологически разнообразна надпартийна коалиция, настояваща за истинска реформа в системата за държавно наблюдение.
Един епизод по-специално подчерта дълбоките размествания, предизвикани от разкритията на Сноудън. Само няколко седмици след като първата ми статия, основана на документите на Сноудън, в „Гардиън“ разкри масовото събиране на метаданни от АНС, двама членове на Конгреса съвместно внесоха законопроект за спиране на средствата по тази програма на АНС. Забележителното в случая беше, че двамата вносители бяха Джон Конърс, либерал от Детройт, който изпълняваше двайсети поред мандат в Камарата, и Джъстин Амаш, консерватор и член на крайнодясното „Чаено парти“, който беше избран едва за втори мандат. Трудно е да си представим двама по-различни един от друг членове на Конгреса – и въпреки това се случи, те се обединиха в опозиция срещу вътрешния шпионаж на АНС. Освен това тяхното предложение бързо спечели десетки поддръжници в целия идеологически спектър – от най-либералните до най-консервативните, както и всички помежду им, – което е наистина рядко събитие във Вашингтон.
Когато дойде време за гласуване на законопроекта, дебатите се предаваха пряко по канала C-SPAN и аз ги гледах, като същевременно говорех онлайн със Сноудън, който също следеше C-SPAN от компютъра си в Москва. И двамата бяхме изумени от това, което видяхме. Това беше според мен първият път, когато той наистина оцени величината на това, което бе постигнал. Един след друг членовете на Конгреса излизаха на трибуната и яростно порицаваха програмата АНС, присмивайки се на самата мисъл, че събирането на данни за разговорите на всеки един американец е необходимо за спиране на тероризма. Това беше със сигурност най-агресивното опълчване срещу държавната машина за шпионаж, състояло се в Конгреса от атентатите на 11 септември насам.
Преди разкритията на Сноудън би било просто немислимо който и да е законопроект, целящ да спре парите за мащабна програма за национална сигурност, да получи повече от десетина гласа в подкрепа. Но окончателното гласуване по законопроекта „Кониърс-Амаш“ шокира официален Вашингтон: той не бе приет с изключително малка разлика, 205-217 гласа. Подкрепата за него бе изцяло двупартийна, като 111 демократи гласуваха заедно с 94 републиканци в полза на законопроекта. Това разграничаване от традиционната партийна линия беше толкова вълнуващо за нас със Сноудън, колкото и значителната подкрепа за обуздаване на АНС. Официален Вашингтон зависи от сляпата „племенна принадлежност“, породена от партийните войни. Ако линията, разделяща демократи и републиканци, може да бъде разкъсана, има много повече надежда за изготвяне на политики, които отговарят на действителните интереси на гражданите.
През следващите месеци, докато по целия свят излизаха все повече и повече публикации за АНС, много анализатори прогнозираха, че скоро публиката ще загуби интерес към темата. В действителност обаче интересът към дебатите за държавния шпионаж само се засили – и то не само в САЩ, но и в международен план. Събитията от една-единствена седмица през декември 2013 г. – повече от шест месеца след първата ми статия в „Гардиън“ – илюстрират до каква степен разкритията на Сноудън продължават да резонират и колко несъстоятелна изглежда вече позицията на АНС.
Седмицата започна с драматично становище, издадено от американския федерален съдия Ричард Леон, че събирането на метаданни от АНС вероятно ще бъде обявено за нарушение на Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ, като съдията нарича програмите „почти оруелски“ заради техния мащаб. Както вече отбелязахме, назначеният от администрацията на Буш юрист многозначително добави, че правителството не е цитирало нито един-единствен случай, в който анализът от „насипно събираните от АНС метаданни“ да е спрял терористична атака.
Само два дни по-късно консултативен съвет към президента Обама, формиран след избухването на скандала с АНС, излезе с доклад от 308 страници. Този доклад също решително отхвърляше претенциите на АНС за жизнената важност на извършвания от нея шпионаж. „Нашето проучване показва, че информацията, с която е допринесено за терористични разследвания чрез използването на телефонни метаданни по раздел 215 [от Патриотичния закон], не е от съществено значение за предотвратяване на нападения“, пише съветът, потвърждавайки, че в нито един от случаите резултатът не би бил различен „без програмата за телефонни метаданни по раздел 215“.
В същото време АНС преживяваше тежка седмица и извън Съединените щати. Общото събрание на ООН гласува единодушно в полза на резолюция, предложена от Германия и Бразилия, в която се потвърждава, че неприкосновеността на личния живот в интернет е основно човешко право, което един експерт характеризира като „силно послание към САЩ, че е време да обърне курса и да спре масовото наблюдение на АНС“. В същия ден Бразилия обяви, че няма да възложи дългоочакван договор за изтребители, производство на американската компания „Боинг“, на стойност 4.5 милиарда щатски долара, а вместо това ще закупи самолети от шведската компания Saab. Възмущението в Бразилия заради шпионажа на АНС срещу нейните ръководители, нейните компании и гражданите й беше очевидно ключов фактор за вземане на изненадващото решение. „Проблемът с АНС провали тази сделка с американците“, заяви бразилски правителствен източник пред „Ройтерс“.
Разбира се, това не означава, че битката е спечелена. Държавната шпионска машина е невероятно мощна, вероятно по-мощна и от най-високопоставените ни служители на изборни длъжности, и се радва на огромна група влиятелни привърженици, готови да я защитават на всяка цена. Затова не е изненадващо, че и тя също отбеляза няколко победи. Две седмици след решението на съдия Леон друг федерален съдия, експлоатирайки отново спомените от 11 септември, в решение по друго дело обяви, че програмата на АНС е в съответствие с Конституцията. След първоначални прояви на гняв европейските съюзници направиха стъпка назад и слабохарактерно се погодиха със Съединените щати, както често правят. Подкрепата от страна на американската общественост също е непостоянна: социологически анкети показват, че мнозинството от американците, макар да се противопоставят на програмите на АНС, които Сноудън разкри, все пак искат той да бъде изправен пред съда за тези си разкрития. А най-високопоставени американски държавни представители дори твърдят, че не само Сноудън, но също и някои от журналистите, с които той е работил, включително и аз, заслужават разследване и затвор.
Но привържениците на АНС очевидно бяха принудени да минат в дефанзива и техните аргументи против реформата все повече стихват. Защитниците на масовото наблюдение често настояват например, че „все пак някакво шпиониране“ винаги ще бъде необходимо. Но този аргумент е безсмислен; никой не би изразил несъгласие с него. Алтернативата на масовото наблюдение не е пълното премахване на наблюдението. Напротив – алтернативата е целенасочено наблюдение, фокусирано само върху тези, за които има съществени доказателства, че участват в реално закононарушение. Такова целенасочено наблюдение е далеч по-вероятно да спре терористични заговори, отколкото сегашният подход „събирай всичко“, който залива разузнавателни агенции с такъв океан от данни, че анализаторите не могат да ги пресеят ефективно. Освен това, за разлика от безразборното наблюдение, този подход съответства с американските конституционни ценности и основни правила на западното правосъдие.
И наистина, в резултат на скандалите с шпионските злоупотреби, разкрити от комисията „Чърч“ през 1970 г., точно този принцип – че правителството трябва да предостави доказателства за вероятни закононарушения или статут като чужд агент, преди да може да подслушва нечии чужди разговори – доведе до създаването на съда по FISA. За съжаление обаче, този съд бе сведен до жалката роля на обикновен регистратор, който не упражнява смислен съдебен контрол върху исканията на правителството за наблюдение. Но все пак първоначалната идея е съвсем смислена и показва пътя за изход от сегашната ситуация. Превръщането на съда по FISA в истинска съдебна институция вместо едностранната сегашна система, в която само правителството има право да представи доводите си, би било положителна реформа.
Такива вътрешни законодателни промени сами по себе си е малко вероятно да се окажат достатъчни за решаване на проблема с наблюдението, защото машината за национална сигурност често си сътрудничи с органите, които уж трябва да осигуряват надзор. (Както видяхме, например комисиите по разузнаване в Конгреса вече са изцяло под тази власт.) Но тези законодателни промени могат поне да подкрепят принципа, че безразборното масово наблюдение няма място в една демокрация, която поне привидно се ръководи от конституционните гаранции за неприкосновеност на личния живот.
Могат да се предприемат и други стъпки, които да възстановят неприкосновеността на личния живот в интернет и да ограничат държавното наблюдение. Международните усилия – които в момента се водят от Германия и Бразилия – за изграждане на нова интернет инфраструктура, така че по-голямата мрежа от интернет трафика да не преминава транзитно през САЩ, може да помогне много за разхлабване на американската хватка върху интернет. Освен това отделните хора имат своята роля в борбата да извоюват отново своята лична неприкосновеност в световната мрежа. Отказвайки да използват услугите на технологични компании, които си сътрудничат с АНС и нейните съюзници, ще окажат натиск върху тези компании да спрат това сътрудничество и ще стимулират конкурентите им да направят повече за защита на неприкосновеността на личния живот. Вече редица европейски технологични компании рекламират услугите си за електронна поща и чат услуги като по-добра алтернатива на предложенията от Google и Facebook, като особено подчертават факта, че те не предават – и няма да предават – потребителски данни на АНС.
Освен това, за да попречат на правителствата да надзъртат в личните им комуникации и сайтовете, които посещават в интернет, всички потребители трябва да започнат да използват инструменти за криптиране и анонимно сърфиране. Това е особено важно за хората, работещи в чувствителни области, като журналисти, адвокати и активисти за правата на човека. А технологичният бранш трябва да продължи да разработва по-ефективни и лесни за ползване криптиращи и осигуряващи анонимност програми.
На всички тези фронтове има още много работа, която все още предстои да бъде свършена. Но по-малко от година след като за първи път се запознах със Сноудън в Хонконг, няма никакво съмнение, че неговите разкрития вече доведоха до фундаментални, необратими промени в много държави и много сфери. Дори извън конкретните искания за реформа в АНС действията на Сноудън дадоха мощен тласък на каузата за прозрачност на държавата и реформите като цяло. Той създаде модел, който да вдъхнови други хора, и бъдещите активисти вероятно ще последват стъпките му, като усъвършенстват методите, които той първи приложи.
Администрацията на Обама, която е завела повече наказателни преследвания срещу „разобличители“, отколкото всички предишни президентски администрации заедно, се опита да създаде атмосфера на страх, която да задуши всякакви опити за подаване на сигнали. Но Сноудън разби този шаблон. Той успя да остане свободен, извън хватката на Съединените щати; нещо повече, той отказа да остане в нелегалност, а гордо излезе напред и разкри самоличността си. В резултат на това публичният му образ не е на затворник в оранжев гащеризон и окови, а на независима фигура с ясни мнения, която може да говори от свое собствено име, да обясни какво е направил и защо. За американското правителство вече стана невъзможно да отвлече вниманието от посланието, като просто залее с кал вестоносеца. Това е важен урок за бъдещите разобличители: казването на истината не е задължително да унищожи живота ви.
А за останалите хора вдъхновяващата сила на Сноудън бе не по-малка. Ако го кажем с прости думи, той напомни на всички за изключителната способност на всяко едно човешко същество да промени света. „Обикновен човек“ във всички външни отношения – отгледан от родители, които не са нито особено богати, нито имат власт, без диплома дори за средно образование, работейки като един от хилядите служители на гигантска корпорация, – той успя чрез един-единствен акт на съвестта си буквално да промени хода на историята.
Дори и най-вярващите в каузата активисти често се изкушават да се поддадат на пораженство. Владеещите живота ни институции изглеждат прекалено мощни, за да се опълчи човек срещу тях; ортодоксалните схващания са твърде дълбоки, за да се изкоренят; винаги има много хора с пряк интерес от запазване на статуквото. Но именно човешките същества колективно, а не малобройните „елити“, които действат на тъмно, могат да решат в какъв свят искаме да живеем. Насърчаване на човешката способност да се разсъждава и да се вземат решения: това е целта на изобличаващите разкрития, на активизма, на политическата журналистика. И именно това се случва в момента благодарение на Едуард Сноудън.
