Начало Идеи Гледна точка Няма уволнение за артиста
Гледна точка

Няма уволнение за артиста

9947

Скандал в Народния! Не е първият, изобщо не е първият, той, Народният театър, със скандал е и открит. Когато на 3 януари 1907 г. се чества построяването на сградата (от виенските архитекти Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер) към помпозното височество Фердинанд I (Лисицата все още не е величество, до обявяването на независимостта предстои повече от година и половина) политат снежни топки (някои вътре даже с камъни) от страна на пристигналото за тържеството студентство. Князът е така вбесен, че заповядва да се затвори Софийският университет за шест месеца. Студентите са прогонени, професори и преподаватели са уволнени, а просветният министър Иван Шишманов, благодарение на който тръгват през 1903-та процедурите по изграждане зданието на театъра, си подава оставката в знак на протест срещу нарушаването на академичната автономия. Оттогава сякаш онова, което се случва в Народния, все е под лупата на обществения и интелектуалния взор.

А увеличителното стъкло често попада на несъгласия и то люти: Пенчо Славейков, току-що напуснал поста директор на Народния театър, злослови срещу афиша (1909): „[Д]рами с ефтин патриотизъм, с груби ефекти – и това е тъкмо по вкуса на тълпата, която обича скандалите, дава венци на всекиго, който гъделичка инстинктите ѝ и снизхожда до нея […] от репертуара на нашия театър тряба да се изхвърлят всички български драматически халаванди, от Войникова до Вазова, всички Иванковци, Апостоли, Отечества, Към пропасти, Бориславци […]“. 11 години по-късно самият Вазов – прицел на атаките на Пенчо, възроптава срещу представянето на модерни пиеси в Народния, вероятно смутен от постановката на „Мъртвешки танц“ на Стриндберг с режисьор Гео Милев (1920). Макар че никак не може да се оплаче, същата година играят и неговия „Ивайло“. Но сякаш най-сериозният скандал, свързан с репертоара на Народния, е, когато излиза „Боряна“ на Йовков (18.ІХ.1932 г.). Премиерата се превръща в кавга между него и Елин Пелин (по-точно между „Златорог“ и „Развигор“/„Литературен глас“) плагиатствал ли е от „Гераците“ жеравнецът, или не. Битката е свирепа, укорите се сипят щедро и безмилостно.

Това обаче са външни за Народния театър конфликти, докато сегашният май е първият, който тръгва от театъра, а не от площада пред него или от културната преса. Вътрешен за театъра, но външен по същество, защото причините са политически или по-скоро – неразбирането на кого дължиш почест, влизайки да работиш в театъра: на политика или на артиста. Т.нар. пиарка точно тук здравата оплете конците: вместо да осъзнае, че с вече никакви бивши нейни работодатели – особено ако са ярки партийни фигури, не бива да я свързват, тя се изтъпани баш в най-политическия ден – изборите – редом до един от персоналните символи на българската политика – Ахмед Доган. И то символ познат съвсем не само с добро, напротив. По този начин най-лекомислено (а може би нахално, де да знам?!) демонстрира приоритетите си – не артистите, не създателите, не културата, а силните на деня, политическите играчи, властта. А властта за всеки творец е подозрителна, за него тя по презумпция смърди на сяра. Нечиста сила е, не светла и бяла като тази на изкуството. И трябва да си или много заслепен, или много самодоволен, или пък много глупав, че да не си дадеш сметка за това и да продължиш с предишните си подлагания. Изневяра, най-елементарна изневяра спрямо театъра, спрямо изкуството, спрямо културата, а те не търпят това – и изхвърчаваш, като мръсно коте изхвърчаваш. Както пиарката изхвърча – външно тяло, непригодно им…

За разлика от Александър Морфов, който в театъра е като риба във вода. Затова за него не може да има, няма как да има уволнение – няма уволнение за артиста! То е все едно да уволниш Моцарт от музиката или Цадкин от скулптурата. Преди време във в. „Култура“ определих Александър Морфов и спектакъла му „Хъшове“ като „Монумент на хаоса“. А срещу хаоса, срещу артистичния хаос особено няма как с успех да се опълчиш: „Това е фундаментът, на който стъпва всеки Морфов спектакъл. Че хаосът е първичен, а редът вторичен. Че хаосът е извечен, а редът временен. И, последно, че хаосът никога не свършва, докато редът винаги има начална и крайна точка“ („Култура“, 27/15.VІІ.2005). Режисьорът Александър Морфов не би бил режисьорът Александър Морфов, ако не беше този, точно този човек Александър Морфов: непосредствен, спонтанен, импулсивен. И непримирим, най-вече непримирим. Във всички негови спектакли попадаме на тази непримиримост, нещо повече – заради нея толкова ги харесваме. Там няма конформизъм, няма приличие, няма съобразяване и възпитание – директно, право, кумице, в очите, без компромиси. Дали не е знаел, че камерите ще го запишат, когато е драскал? Едва ли, съмнявам се. Просто по това време му е дошло да драска и го е сторил – нито е мислел за камери, нито е мислел да се крие. Абсурд! Ако е минавала мисъл през главата му, тя е била за чистотата на театъра, за това, че из неговите простори трябва само и единствено да среща хора, които са му отдадени изцяло, а не са там временно просто защото снобарски звучи титлата „Пиар на Народен театър „Иван Вазов“. Срещу такива нагаждачи-временници, жалки еднодневки, Морфов е безкомпромисен. То – ако иде за реч, той срещу самото наше време е безкомпромисен! Признава пред Виолета Дечева и Никола Вандов (в „Режисьорите на 90-те“, 2003): „Аз не понасям това време, тези времена, не съм от тази епоха. Имам натрапчивата мисъл, че просто съм сбъркал спирката, че погрешно съм се родил в края на ХХ век. За мен е ужасно нещастие и несправедливост, че живея тук и по този начин. Просто съм изтървал спирката и не съм слязъл три века по рано“. Следователно да му навираш в носа всичката тор на нашето мерзко време (така казва в интервюто, не извърта: „За мен настоящето е като тор“), пък макар и в целофан увита, си е чисто и просто безразсъдно да го дърпаш за опашката.

Докато пишех този текст, излезе информация, че „Александър Морфов остава режисьор в Народния театър“. Много невярна информация, много погрешна, несносна чак: Александър Морфов е завинаги режисьор в/на Народния театър – завинаги като Хрисан Цанков, като Николай Масалитинов, като Гео Милев, като Стефан Сърчаджиев, Асен Шопов, Кръстьо Мирски, Крикор Азарян, Иван Добчев… Като неговите колеги от днешните времена Лилия Абаджиева, Диана Добрева, Явор Гърдев, Теди Москов… Като всички, които са вградили в този наш толкова скъп ни Народен театър „Иван Вазов“ талант, енергия, мисъл, фантазия… Театърът се помни с режисьорите и актьорите, не с директорите. Директорите volant, режисьорите manent (това не важи за Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Владимир Василев – те са друг спектакъл).

Àко и някои сбъркано да си представят, че е обратното. Не е…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора