Името на новия американски президент е вече известно. Залозите ще заседава ли Барак Обама през следващите четири години в Овалния кабинет остават в историята, ала съществените въпроси тепърва изникват.
По правило вторият мандат на един президент е различен от първия. Ясно е, че всеки политик търпи развитие, пък е и логично вторият мандат да капитализира реформите от първия (вторият мандат на Клинтън например приключи със сериозна икономическа експанзия и откриването на 22 млн. работни места).
Независимо от следизборната еуфория от победата на Обама, никой в САЩ не формулира подобни очаквания. Обратното, почти няма политически анализатор, който да не формулира следните 4 основни предизвикателства пред новия/стар президент: да намали огромния външен дълг на САЩ; да реформира скъпоструващата социална система; да осигури вътрешен политически баланс между републиканската Камара на представителите и Сената, доминиран от демократите; адекватно да реагира на предизвикателството на иранската ядрена програма, на възможната израелска реакция, на сирийската трагедия и на съответната вълна от насилие в Близкия Изток.
Има ли обаче яснота как ще действа Обама през следващите четири години? Или най-малкото: кой ще е неговият приоритет в началото на 2013 г.?
Опонентите-републиканци твърдят, че неговите икономически реформи предполагат непомерен преразход на бюджетни средства, че той ще сбъдне най-налудничавите мечти на левицата. Което не е съвсем сигурно, като се има предвид мащаба на финансовата криза при Обама I, от която Обама II би следвало да си е извлякъл поука. Различните активни групи от кампанията му пък се надяват той веднага да удовлетвори исканията им: гей-общността очаква легализация на хомосексуалните бракове, еколозите – категорични мерки срещу климатичното затопляне, а Congressional Black Caucus (групата на чернокожите представители в Конгреса) очаква засилена подкрепа за афро-американците. Времето ще покаже дали всички тези очаквания ще се сбъднат и то в пълен размер.
Интересното е, че самият Барак Обама не дава да се разбере с какво смята да се захване най-напред. Не че няма програма или не е наясно със своите приоритети. Напротив. В последните си предизборни речи Обама очерта някои основни жалони на своя втори мандат: подобряване на имиграционната политика, довършване на реформата в здравеопазването, разгръщането на инфраструктурни проекти, съживяване на индустрията. В реч, произнесена в Сан Франсиско малко преди изборния ден, Обама с лека усмивка внесе едно уточнение: Само трябва да намерим начин да платим всичко това.
Откъде произтича цялата тази видима колебливост у лидера на най-могъщата свръхдържава в света? Отговорите, съответно предвижданията за Обама II, логично се съдържат в практиката на управлението на Обама I. Ето защо ми се иска да припомня за една нашумяла книга – Confidence Men (Доверените хора. Уолстрийт, Вашингтон и израстването на президента, 2011), дело на носителя на Пулицър Рон Зюскинд, която вдига завесата за управлението на Обама. Според свидетелства на американската преса книгата предизвикала шок у сегашния президент на САЩ. Защо? Заради хирургичната прецизност на описанието, което журналистът от „Ню Йорк таймс мегазин” прави на слабите страни на първия мандат на президента-демократ. Анализът е наистина доста обезкуражаващ: той откроява слабите страни на доста амбициозния, но хаотичен политически проект „Обама”, в който ефектите от разрастващата се икономическа, а впоследствие и банкова криза се засилват заради опита да се въведе обща здравна осигуровка, която сериозно раздели Америка. Така се стига до един вид „политическа асфиксия” И то след усилена политическа работа и всекидневни работни заседания, по време на които президентът Обама е обкръжен от реномирани експерти – от цвета на американската икономика и от елита на американските университети. Причините за асфиксията? Безкрайните вътрешни войни за надмощие между всички тези умове, които американският президент не съумява да възпре. Книгата на Зюскинд извайва безжалостния портрет на един Обама като пример за харизма без авторитет.
Що се отнася до американската външна политика (която обяснимо вълнува най-вече европейците), там нещата са още по-проблематични. Речта в Кайро – това обръщение за мир към мюсюлманския свят породи много надежди, които си останаха без потвърждение, особено след арабската пролет. Ликвидирането на Бин Ладен (мечта на президента Буш младши) също не доведе до решаващ обрат в борбата с тероризма. А във всичко останало – от Г 20, през Близкия Изток, до отношенията с Китай – американската дипломация от ерата Обама предпочете да си остане в кулоарите.
И ако решим да продължим аналогията, най-вероятно вторият мандат на Обаме да е дори по-изолационистки от първия, съсредоточен най-вече в параметрите на вътрешната политика. Повече яснота ще имаме, когато стане известно името на новия държавен секретар и видим какви външно-политически функции ще бъдат делегирани на вицепрезидента Джо Байдън. Още повече, че горещите кестени са вече на масата – Иран, Сирия, Палестина, както и отношенията с Китай и Русия, са въпроси, които не търпят отлагане.
В тази връзка не мога да не се сетя за един репортаж, излъчван многократно от световните медии в навечерието на изборите: за това как кенийската баба на Обама – 90 г. Сара Обама даваше интервюта от своето родно селце Когело, намиращо се на около на около 80 км от езерото Виктория. Баба Сара Обама пожела успех на своя внук, заяви, че се гордее с него и сподели, че самата тя е пример за социална активност – работи по различни проекти, благодарение на които селото има ток и вода, както и асфалтиран път. Парите обаче са дошли от международна китайска програма в подкрепа на Африка.
Интересно дали президентът Обама е доловил символното значение на този факт, който аз ще си позволя да илюстрирам с традиционния за Америка политически анимализъм. Известно е, че слонът е символ на Републиканската партия, а магарето – на демократите. Всичко тръгва от 1874 г., когато карикатуристът Томас Наст създава двата образа за изданието „Харпърс Уийкли”. Наст рисува беснеещ слон, олицетворяващ „вота на републиканците”, които бързо го възприемат като символ на своята партия. В друга своя карикатура Наст критикува демократите, че злословят по адрес на републиканците, изобразявайки тяхната партия като магаре (животно, считано за инатливо). Демократическата партия също проявява чувство за хумор и приема животното за свой символ, като счита, че то има много положителни качества (не се предава лесно). В хоризонта на 2017 г. можем да формулираме следната Зенонова апория за „Ахил и костенурката”: достатъчно инатливо и упорито ли ще е магарето на демократите пред бавния, но неспирен ход на китайската костенурка?