Гняв, сблъсъци и продължаващи протести: верижна реакция в глобален мащаб срещу полицейското насилие и расизма след убийството на Джордж Флойд в САЩ. Образи на един все по-разделен свят, брутално – икономически и социално – приземен от вируса. Разделения „в черно и бяло“, които не са от вчера и днес. Медиите ги следят неотклонно, световните политици са объркани, трудно намират „позитивните послания“, вкупом обявявайки се срещу социалното статукво в света. Масово защитават „различието“, без да е ясно къде е проблемът и защо тогава сме изправени пред „различие без равенство“, ако използваме формулата на Уолтър Бен Микаелс.
Битката за Белия дом става по-пандемична отвсякога. Политическият залог е голям, всички се кълнат в паметта на Джордж Флойд; стига се дори дотам Тръмп да заяви, че „Джордж щеше да е много доволен на небето от онова, което става в момента“. Изглежда, че убийството на Флойд през 2020 г. е на път да предизвика обрат, съпоставим едва ли не с изстрела в Сараево от 1914 г., да се превърне в катализатор на отдавна бушуващи процеси. От десетилетия социолозите констатират сериозна „социална аномия“ в САЩ. С този термин френският социолог Емил Дюркем още в далечната 1893 г. описва ситуацията на социална дезорганизация, при която големи групи от обществото изпадат в силна, но безадресна ярост, изразяваща се и в пълна невъзможност да постигнат желаните от тях цели. Движението на „жълтите жилетки“ във Франция е европейският аналог на същата „социална аномия“, под чиято повърхност се утаяват най-различни проблеми, включително тези, които в момента разтърсват Съединените щати.
От Америка вълната Black Lives Matter бързо заля Европа. И най-странното е, че политическият отговор мина на езиково равнище. На 12 юни френското Национално събрание гласува промени в член 1 на Конституцията на страната, заличавайки думата „раса“. Ако промените бъдат окончателно приети, този член вече ще гласи, че „всички граждани са равни, без разлика по пол, произход или религия“. Сходен дебат се води и в Германия. Известният изследовател на политическите неравенства Пиер-Андре Тагиеф иронично запита дали решението на проблема тогава не е в заличаването на думата „раса“ в речниците или пък в създаването на специална „езикова полиция“? И как тогава ще действа законодателството срещу расизма, щом понятието, срещу което то е насочено, просто е обявено за несъществуващо?
Що се отнася до българските политици, те видимо не проявяват нито езикова, нито друга чувствителност по темата. В момента са заети да се „обследват“ с дрон или броят кюлчетата злато в спалнята на Борисов, който пък се кълне, че не пие и не е „завалял“ нецензурните приказки от един аудиозапис, инак звучащ с присъщия му изказ. С други думи, докато у нас разиграваме някаква вулгаризирана версия на „Чичовци“ с дрон, антирасистките протести в света прераснаха в истинска „културна война“.
И тъй като няма такава „социалната аномия“, която да може да бъде изцяло или напълно безадресна, тя все трябва да се насочи нанякъде, бликналият гняв в настоящето се пренасочи срещу паметниците от миналото. Синдромът не е нов, познат е още от времената на Римската империя. Става дума за damnatio memoriae, заклеймяване или заличаване на паметта на врага чрез публичното „декапитиране“ на статуята му.
Спецификата на днешната „война със статуите“, заляла света, е, че „бунтът на масите“ бива съпътстван от становища на професори по история в САЩ, които напълно в традицията на левите кампуси се обявяват за пълно и окончателно „пренаписване на историята“.
Аргументите: историята е история на експлоататорите и продължава да се пише от потисниците. По този начин тя стъпва на гърлото на онеправданите и им пречи да дишат в настоящето (по подобие на полицейската разправа с Джордж Флойд). Тези дни професори по история от престижни американски университети в анкета на сайта на CNN се обявиха „за“ това да се „приберат“ всички паметници на „конфедератите“ и на деятелите на Юга, а историята на Америка да започне да се пише наново. Терминът „пренаписване“ (rewriting) все по-често се използва.
Как обаче би изглеждала една история на САЩ, в която войната между Севера и Юга ще е описание само „наполовина“? С кого и срещу какво се е борил Северът тогава? Как ще стане понятно робството или борбата на „аболиционистите“, ако фактите от отсрещната страна постепенно и постоянно се заличават? Нали автентичността на историческия разказ е тъкмо в сблъсъка на противоположностите, нали без това няма история?
Нима хората, които предлагат подобна „историческа лоботомия“, не разбират, че по-този начин афроамериканците (а и не само те) едва ли ще осмислят живота си? Защото всички ние, такива, каквито сме в момента, сме рожби на сложно срещане на исторически пластове, на трусове и размествания във времето, на толкова исторически случайности. И едва ли „линчуването на статуи“ би могло да е индивидуален изход от каквато и да е жизнена ситуация.
Тези дни снимки на обезглавената статуя на Христофор Колумб в Северния парк на Бостън обиколиха света. Впрочем на Колумб отдавна не му върви в „откритата“ от него Америка.
Първо, заради арогантното му самочувствие на „откривател“. Как се открива континент, отдавна населен с хора, и що за „чувство за превъзходство“ е това?
И, второ, кой, ако не той, трябва да поеме цялата отговорност за всичко случило след 12 октомври 1492 г. с американските индианци, както и за бъдещите страдания на афроамериканците след 1616 г.?
И тук всяко възражение, че ако не беше Колумб, щеше да е някой друг, че никой не може да носи отговорност за случилото се векове след него и че историята не може да се пренаписва по този начин, среща непоклатима стена от неразбиране и враждебност.
Традиционният Колумбов ден в САЩ изглежда е на път да се превърне в „ден на срама“. От години на този ден статуите му осъмват боядисани с червени надписи, които го клеймят като „убиец“. И явно вече мнозина в Америка вярват, че тъкмо генуезкият мореплавател е истинският виновник за по-сетнешните, а защо не и за днешните страдания на афроамериканците. Френският философ Рене Жирар, дългогодишен преподавател в Станфордския университет, определя подобни социални обсесии като намирането на „миметична изкупителна жертва“.
Така „миметичният Христофор Колумб“, споминал се десетина години след като „стъпва“ в Новия свят, където е отворил „кутията на Пандора“, се превръща в „основен виновник“ за „доколумбова“ и „следколумбова“ Америка.
В това отношение „войната със статуите“ в Европа е далеч по-комплицирана. Великобритания, която има силна „трансатлантическа връзка“, по-скоро търси „частично решение“. Примерно – поставянето на плоча около паметника на сър Франсис Дрейк, която да изяснява дейността му в търговията си роби. Междувременно полицията охранява денонощно паметника на Чърчил, атакуван по ирония на съдбата от хора, възприемащи себе си като днешните анти-фа(шисти).
Еманюел Макрон обяви, че решението на Франция ще бъде друго – културното наследство е под защита и никакви паметници на исторически личности няма да се низвергват. Съответно полицията зорко бди пред Националното събрание над статуята на Колбер, финансовият министър на Луи XIV и автор на „черния кодекс“, уреждащ навремето търговията с роби.
Основанията за това „френско изключение“ също възхождат назад в историята – към времената на комунарите, които рушат исторически монументи в Париж, позовавайки се на свой ред на декрета на санкюлотите от август 1792 г.
Хрониките от онези дни свидетелстват, че екзекуциите по време на Терора са били съпътствани от същинска вакханалия и пълен вандализъм по отношение на културното наследство: изгаряне на книги и унищожаване на реликви, а главите на старозаветните царе и пророци над портала на „Нотр дам“ са били трошени с чукове, защото се е смятало, че това са френски крале. Да не говорим, че кралската крипта в базиликата „Сен Дени“ е била плячкосана и съсипана изцяло: отваряли са гроб след гроб, за да изхвърлят тленните останки, а всичко това е ставало след „декрет на властта“, приет от тогавашното Национално събрание. Днес специалисти си скубят косите каква част от френската история си е отишла в онези дни безвъзвратно.
За щастие през лятото на 1794 г. един разумен човек – абат Грегоар, който е сред авторите на Хартата за правата на човека и гражданина, дръзва да се възправи срещу това „заличаване на историята“. В дълга и пространна реч в Асамблеята той обяснява, че „историята не се пише с чук в ръка“ и че подобно унищожение „обезчестява една нация“.
За да завърши с думи, които и днес отекват с поразяваща актуалност: „Варварите и робите мразят науките и унищожават паметниците на изкуствата, свободните хора ги обичат и ги съхраняват“.
Колцина днес, във времето на нова идеологическа поляризация, биха дръзнали да изрекат подобни думи на всеослушание?
„Войната със статуите“ в САЩ и Европа ме подсети и за една история, която съм чувал като дете. По времето на Вълко Червенков, той или някой друг си наумил да махне статуите на братята Христо и Евлоги Георгиеви от постаментите им пред Софийския университет, защото не било редно да се отдава почит на „чорбаджии и изедници“, натрупали дарените от тях пари чрез експлоатацията на трудещите се. Речено-сторено. В един прекрасен ден статуите били набързо преместени в дворчето, където странно се гледали в очите. Хората минавали и мълчаливо спирали пред опустелите им постаменти пред главния вход на Алма Матер, сетне отминавали. Докато една нощ постаментите не осъмнали с надписи: „Тук бяха статуите на хората, оставили състоянието си на другите“. Надписите били изтрити, появили се нови, този път върху сградата на университета. Накрая диктаторът Червенков лично наредил да върнат братята по местата им, за да не се поражда допълнително напрежение.
Което идва да покаже, че свободните хора във всички режими, дори по време на диктатура, могат да съхранят трезвостта си.
