15 минути

Обир

Мария Николова
15.05.2023
5408

Портал Култура представя късометражния филм на Мария Николова в сътрудничество със сайта kinematograf.bg

„Обир“, 2017 г., сценарист и режисьор Мария Николова, оператор Войчех Тодоров, продуценти Петко и Сотир Гелеви. В ролите: Васил Банов, Мартина Пенева, Александър Узунов.

Заглавието на филма на Мария Николова сякаш ни подвежда относно сюжета. То насочва към един може би „завършен“ опит, а не към това, което се оказва при светването на първата лампа в нарочената къща. Ако те хванат, не си обрал, ако накрая собственикът ти подари нещо, то най-вероятно просто си симпатичен, но не и професионален крадец.

Млада двойка на прага на родителството е изправена на кръстопът – дали да престъпи закона, или да избере безпаричието. Бебешките колички са по-скъпи от минимална работна заплата, да не говорим за памперсите. Двамата възприемат предстоящите си роли по еднакво отговорен, но различен начин. Според нея (Мартина Пенева) и използвани бебешки аксесоари ще свършат работа, което всъщност не отменя наложителността на обира. Тя действа в синхрон с майчинския си усет и е водена основно от инстинкта за самосъхранение и съхранение на другите. От друга страна, той (Александър Узунов) е манипулиран от типичното за други родители чувство за вина, ако детето не получи най-доброто от най-доброто. Затова е и по-непоколебим в решението си да вземе, каквото е необходимо, дори когато бива заловен на местопрестъплението… от собствения си дядо.

Макар и на първо гледане незначителни, разминаванията между двамата във възгледите за една количка и нейните приставки говорят за дисбаланс в динамиката на връзката. Но комичните моменти в отношенията им отвеждат към общото послание на филма: какви са последствията от неразрешените проблеми в едно семейство, както казва самата режисьорка в интервю за БНР, и колко голям е рискът да загубиш важните за теб хора в грешния превод на действия, намерения и неизказано минало.

Повествованието във филма е праволинейно, но не и без „великденски яйца“, както в холивудското кино наричат скритите послания. Праволинейно е, защото разказва чисто човешка история, чието развитие на екрана не се нуждае от сложни похвати и натрупване на пластове от тайни, тъй като героите вече живеят в своята комплексна реалност. Поради което сюжетът е такъв, какъвто е, на първо, второ и трето четене. Не обърква, не се променя, не изисква повече внимание за вникване в развръзката, защото тя е ясна, дори и до някаква степен да изглежда недоразвита, когато дядото казва, че дъщеря му не му е повярвала кой е шофирал колата при катастрофата. Изненадата е там, готова и в очакване на своите зрители.

Но създателите на филма са оставили следи в последователността на монтажа и в кадрите, чиято цел е да подскажат какво минава през съзнанието на двамата млади герои, докато общуват с възрастния мъж. Въпреки че не е нищожен, шансът мълчаливите погледи, разменени от двамата крадци, да бъдат разчетени като нещо повече от съчувствие и съжаление, е малък. Затова и понякога повторното гледане на един филм носи по-наситено удовлетворение, дава възможност да се вгледаш по-внимателно в отделните детайли, които вкупом създават усещания и правят намеци за последвали събития. Тези разменени погледи са един от най-ценните елементи в „Обир“, защото издават близката връзка между Филип (вече можем да го назовем по име) и мъжа в инвалидната количка още преди бъдещите родители да затвърдят предположенията си.

Филмът е очарователен с хумора в най-тежки моменти и с малките жестове на обич и прилика. Преди да влязат в къщата, момичето оправя чорапа върху лицето на своя любим, а той ѝ казва колко ѝ отива да е бременна. Интимността в действията им е в разрез с кривването по пътя на битовата престъпност. Но те попадат на правилния човек не просто защото той е дядото на Филип, а защото е живял в такава самота и тъга, че не му е трудно да влезе в положението на двама очевидно добри, но сгазили лука млади родители. Другият малък жест е в момента, когато Филип и дядо му в един глас предупреждават героинята да не пипа машината на Руб Голдберг. Без да го знаят, те вече си приличат – по уважението към труда на твореца. Тримата герои сякаш са живели заедно в къщата от години. Дядо и внук заедно задействат „играчката“ в уютното работно ателие, а момичето влиза с чаша вода и лекарство и леко побутва вратата зад себе си, без да я затваря – автоматично действие, но някак домашно, някак свое в този дом.

В машината на Руб Голдбърг едно нищо и никакво спускане на топче по улей води до цяла серия нищо и никакви безсмислени последователни движения. Конструкцията е ефектът на пеперудата в малко, затворено пространство и огледало за живота на героите. Трагичната катастрофа, лишила Филип от баща и сестра, а дядо му от способността да върви, води до почти необратим разрив в отношенията. Филип не вижда дядо си в продължение на двайсет години. Никой не знае как другият изглежда. Някъде през тези години Филип среща своята половинка и двамата създават живот. Това са все големи събития в човешкия живот, но една кратка реплика на Филип размесва спомените по сладко-горчив начин. Сред заделените играчки Филип открива плейстейшън и казва, че като дете е искал да има такъв, без да осъзнава, че той винаги е бил предназначен за него. И ние никога няма да разберем как щеше да се развие животът за тримата герои, ако не се беше случила катастрофата и ако неизговореното между майката на Филип и баща ѝ се беше разнищило. Машината на Руб Голдбърг е метафора за онези уж незначителни движения, които ни водят до всяко следващо стъпало на съдбата. Не пипаме зъбците, оставяме ги да вършат своята работа и се надяваме, че хората, предназначени едни за други, ще открият пътя, за да са заедно.   

Анита Кацарска

 

Мария Николова
15.05.2023