С първата дама на чешката авангардна музика, дни преди концерта й в София, разговарят Цветан Цветанов и преводачката Силвия Дерибеева.
Ива Битова е величина в музиката. Дори няма нужда да уточняваме в коя музика, защото още след първия изсвирен или изпят от Битова тон това вече няма значение. Дали сме попаднали на класически концерт с музика на Барток, на солов пърформанс за глас и цигулка, на сешън с фрий джаз музиканти, или на авангарден препрочит на моравските фолклорни песни на Яначек – самото присъствие на Ива Битова осмисля жанровете, традициите, бъдещето, въображението, настоящия момент, целия времепространствен континуум по един толкова личен и уникален начин, че ние вече сме отвъд всякакви класификации и стереотипи. Битова е един от малкото ни съвременници в областта на това неуловимо изкуство, музиката, за които навярно ще се говори и след години. Мястото й на чешката сцена е това, което Баланеску заема на румънската, Дреш – на унгарската, Теодосий Спасов – на българската или Борис Ковач – на войводинската. По магнетизъм Битова се родее със Сусана Бака и с Лори Андерсън, а със специфичната и органична комбинация от опит и въображение… ами, няма да изброяваме имена.
Битова е дъщеря на ромския унгарски мултиинструменталист Коломан Бито и на чешката певица Людмила Битова, сестра на джаз певицата Ида Келарова, достоен партньор в импровизациите на сцена на музиканти като Фред Фрит, Лешек Можджер, Хамид Дрейк, Бил Фризел, Дон Байрон (и тук списъкът е безкраен)… Не по-малко впечатляваща е филмовата й кариера на актриса – можем да видим Битова във филми на най-големите в чешкото кино – Ханак, Ондржей Троян, Ян Сверак.
Първият концерт на Ива Битова в България е съвместна инициатива на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на програма „Христо Ботев“ и Чешкия център в София. Ще бъде на 26 май, четвъртък, в Първо студио на БНР (бул. „Драган Цанков“ 4) с начален час 21. За втората част на концерта, финалния сешън, когато Битова често кани гост музикант на сцената – организаторите са поканили Биляна Вучкова, най-сериозното име в българската съвременна импровизирана музика. Тя идва от Берлин, където живее през последните години, специално за да участва в този концерт.
Кой е първият или най-яркият ви детски спомен, свързан с музиката?
Много хубав въпрос. Спомените ми са от най-ранното детство, защото ставах и заспивах с музика, в къщи се свиреше от сутрин до вечер. Израснах с музика.
Каква е за вас основната разлика между соловия концерт за цигулка и глас и свиренето с други музиканти – когато правите импровизирана музика, защото в класиката подходът е по-различен начин, повече неща са зададени предварително?
От една страна, соловият концерт е много труден, защото вниманието е насочено към солиста, т.е. само към мен, и от началото до края трябва много съсредоточено да възприемам не само себе си, но и публиката. Да предавам информацията и енергията чрез музиката. Затова трябва да съм много целенасочена. Но от друга страна, някаква сила се ражда от тази интимност. Когато свиря солово, се стремя да свиря акустично, а това означава, че освен публиката, възприемам пространството и акустиката – мога свободно да се движа, да стигна дори до зрителите. Това е за соловите изпълнения. Когато свиря с други музиканти, положителното е това, че мога да приемам техните музикални качества, музикалното им мнение, мислене и да се вдъхновя. Трябва да кажа, че досега в кариерата си съм имала голям късмет с музикалните партньори. Винаги сме си предавали информация и мислене на сцената, а след това и на публиката. Това е малко по-различна комбинация, но много творческа.
Няколко думи за личното ви усещане за класиката и за импровизираната музика: къде се намирате между тези две стихии?
Много бих искала всички музиканти да имат възможността, която имам аз. От една страна – четене на ноти, интерпретация на нотите и изпълняване на други автори и композитори. От друга страна – свободата да импровизираш, което означава, че мога да творя, без да имам нужда от нотен запис пред себе си и имам свободния избор да се изразя като музикант, а това ми дава възможност да се срещам и с други музиканти. Затова смятам, че за музиканта тази комбинация – способността да свири с ноти и без тях – е идеалното нещо.
Ако говорим за традиции, коя е традицията, която ви е повлияла най-много – музиката в семейството, моравският фолклор, Яначек или нещо друго?
През тези години на моето пътуване в музиката, по-точно 35 години, откакто свиря професионално, установих, че винаги има период, когато се връщам към народната музика, и то благодарение на майка ми и баща ми, които обожаваха фолклора. Ние израснахме не само с моравския, но и със словашкия, унгарския, румънския и българския фолклор. Имам чувството, че това е най-дълбокият източник с най-ценните богатства, от който като музикант мога винаги да черпя и мога да се заигравам с тези музикални мотиви и напеви, а това е много вдъхновяващо.
Понеже голяма част от българската публика ви познава от филма на Фред Фрит Step Across The Border от 90-те, разкажете ни малко повече за срещата си с музиканти като Фред Фрит и Том Кора. И понеже от години живеете и в Ню Йорк, и в Европа, ако трябва да сравните нюйоркската авангардна сцена от онези години с тази днес, какви са основните разлики?
Срещата ми с Фред Фрит и Том Кора беше много съществена за мен. Тя беше през 1989 г. в Ню Йорк, в един от алтернативните клубове. Тези двама музиканти, които вече бяха имена, ме поканиха да импровизирам заедно с тях. Това беше първият ми опит в това отношение. Много се страхувах, нямах доверие в себе си, но те бяха страхотни. Бях преуморена от работа, защото им се възхищавах като музиканти. Затова се пробвах и благодарение на Фред Фрит оттогава се занимавам с импровизация. Това беше много важна ситуация за мен. Иначе се виждаме с него по фестивали, срещаме се, от време на време свирим заедно. Нюйоркската сцена е много вдъхновяваща, имах възможността да работя с Bang On A Can – музикална компания, която има постоянни членове и винаги кани в програмите си различни автори и композитори, в това число Стив Райх, Филип Глас, Мередит Монк, Лори Андерсън. Имах възможността да запиша диск с тях, да концертирам. За музикант, който е израснал на Изток в комунистически режим, подходът, начинът на изразяване в град като Ню Йорк са твърде различни. Но това е за по-дълъг разговор. Основното е, че конкуренцията в големия град е голяма, и аз осъзнах, че всеки музикант, който има възможността да свири там и няма съмненията, освободен е и е добре подготвен да свири технично, трябва да знае, че всеки момент може да дойде някой друг да свири. Затова трябва да изживяваме всеки момент и да можем да предаваме музиката на слушателите. А това е едно много приятно чувство, хубаво е.
А ако трябва да сравните съвременната авангардна сцена в Европа и в САЩ през 2016, какви прилики и разлики намирате?
Мисля, че в последните години, благодарение и на възможностите за пътуване, те са много свързани. Няма да мога съвсем точно да ви кажа разликата, която чувствам, защото често пътувам в Европа. Но тук действа едно съществено правило – винаги гледаме с респект и възхищение на творците, които идват от друга страна. Както се казва, винаги най-вкусна е ябълката, която расте в градината на съседа. Когато се преместих в САЩ през 2007 г., вече бях много известна в Европа и имах все повече покани за участия. Това е една специфична конфронтация – винаги гледаме с голямо възхищение на нещата, които са по-далеч от нас.
Изненадвате ли често себе си на сцената? И какво е мястото на изненадата във вашата импровизирана музика?
Да, със сигурност. Има такива моменти и аз ги обожавам, защото обичам да изненадвам себе си и така изненадвам и другите. Затова мисля, че именно импровизацията поднася този момент на изненада във всеки един миг, когато се впуснете в нея. И това е добре.
Какво е за вас киното и кои свои качества на музикант пренасяте във филмовите роли? Или двете неща – музиката и киното – са съвсем отделни светове?
Това със сигурност са два отделни свята – и технологично, и концептуално, не знам как да се изразя. Това са два отделни свята, които, разбира се, ако бъдат комбинирани и работят като едно цяло, се получава идеалната марка. Обичам филми, в които слушате музика, но не го осъзнавате и чак накрая разбирате каква невероятна музика е имало. Това е един вид изкуство и мисля, че човек трябва да е образован, за да може като музикант да свърже творчеството си с картината.
Какви са основните ви музикални търсения през последните години? Разкажете ни за Mucha Quartet, за Cikori, за Eviyan, за квартета, който имате с Лешек Можджер и Михай Дреш.
Това, което изредихте, е всъщност последната ми активна дейност с музиканти и групи по света. В Америка свиря с Eviyan трио, в Лос Анжелис работя с Calder Quartet, с които имаме обща програма с музика на Бела Барток, свирим музиката на Фред Фрит. Това са програмите през последните ми години, които заедно с другите музиканти съм репетирала и подготвила и с които живея в последно време. А за да отговоря правилно на вашия въпрос, по-скоро бих казала, че музиката ми помага да изразя това в какво време живея, тя е като средство и едновременно с това е и всекидневна необходимост, що се отнася до свиренето на инструмент. Страхотно е и все повече осъзнавам, че имам късмета да съм музикант, защото това не само, че ме поддържа по някакъв начин, сублимира ме, но също ме зарежда и придвижва. Всичко е свързано. Последният ми проект е запис с Mucha Quartet от Братислава, а материалът са словашки песни (т.е. пак завръщане към фолклора), композирани за пиано и цигулка от Бела Барток. Владимир Годар е написал транскрипцията за вокал и струнен квартет. Невероятен материал, който, надявам се, ще се хареса на слушателите. За мен това беше нов източник, запознаване с нови песни, които, разбира се, вече съществуват от доста години, но е много вдъхновяващо и ново само по себе си.
Има ли някой съвременен цигулар, с когото да искате да запишете албум като вокалист, и обратното – някой човек със специфичен глас или маниер на пеене, с когото бихте свирили като цигуларка?
Не съм се замисляла за това, не планирам нещата в толкова далечно бъдеще. Със сигурност има много страхотни музиканти, с които не съм свирила, а ми се иска да го направя, но някак не отделям мисли за това. Нещата се случват от само себе си и засега вървят добре, нямам конкретни планове в тази посока.
Какво е за вас силата на думите в музиката, от една страна, и силата на вокалната музика без думи, когато гласът е повече музикален инструмент?
Накратко казано, с вокалната музика, която не се изразява с думи, се чувствам по-свободна, защото мога да се заигравам с експресиите, със звука, с пространството, акустиката… И всеки път мога да вмъкна и своята история, моментната си изповед. По някакъв начин тя е по-свободна и аз свикнах, обичам я, защото в мига, когато имам музикален текст, този текст трябва да ме вдъхнови, да е нещо, с което да се оприлича. Много по-трудно е да търсиш именно такъв текст, защото аз не умея да пиша, занимавам се предимно с композицията на музиката и когато не мога да открия точния текст, който да резонира добре с мен, тогава избирам вокалното изпълнение без текст.
Към кой от по-старите музикални проекти бихте се върнали днес, или по-скоро гледате напред и всеки от тях е свързан с определен период от живота ви?
Всеки проект, който е възникнал, се отразява, рефлектира в моя живот. Такива са периодите, когато например се появи White Inferno (Bílé Inferno) с Владимир Вацлавек, или квартетът ни с „Чикори“, или работата ни с „Шкампа квартет“ върху моравските фолклорни песни на Яначек. Всичко това са, бих казала, такива сърдечни програми, към които с удоволствие се връщам, но понеже членовете на групите се сменят, вече няма как да се осъществят. Аз обаче имам навика, когато нещо е оставило отпечатък в мен, да се свържа отново с тези хора и да работим заедно върху друг проект.
С каква нагласа подхождате към концерти на места, където никога досега не сте свирили – като София и Скопие например?
Тук ще се върна към един от вашите предишни въпроси… момента с изненадата, който харесвам. Затова не се запознавам с нещата предварително, по-скоро ме интересува договорката с организатора, който в повечето случаи знае с какво разполагам и по какъв начин представям музиката си. Винаги се радвам, когато имам интересно акустично пространство, което съживявам с музиката си. Затова, ако свиря соло, не се опитвам предварително да вляза в пространството и да го изпробвам. Това е спонтанен момент, идвам малко преди концерта и започвам да опипвам пространството и публиката директно по време на изпълнението.
А по принцип на какви места обичате да свирите и къде вашата музика се чувства най-добре?
Бих казала, че звучи най-добре в затворени пространства, които имат своя история – различни параклиси, църкви, понякога пещери. Места, които дишат заедно с времето. Но страхотни концерти се получават и другаде. Свирила съм например на 2000 метра надморска височина в Доломитските Алпи на фона на планините, или пък на брега на езеро. Но в тези отворени пространства звукът не е толкова интимен като в затворените. От акустична гледна точка е по-интересно, по-цветно в по-старите, по-употребени пространства.
И накрая: какво музика обичате да слушате в къщи?
Тиха.