1
999

Обичам и риска,
и предизвикателствата

е1
Елмира Дърварова

След 28-годишно отсъствие първата и единствена до днес жена концертмайстор в нюйоркската Метрополитън Опера свири отново в родния си град Пловдив, откъдето преди три десетилетия тръгва с куфара и цигулката си. С нея разговаря Олга Шурбанова.

Елмира Дърварова се завърна в Пловдив след 28-годишно отсъствие. Първата и единствена до днес жена концертмайстор в нюйоркската Метрополитън Опера дойде да открие четвъртия международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” в родния си град, откъдето преди три десетилетия тръгва с куфара и цигулката си, за да покори света. Вълнението, с което я посрещнаха съгражданите й, опровергаваше скептицизма ни по отношение на паметта – знаеха я, помнеха я, ценяха я, нетърпеливи да я чуят отново, с онова чувство на принадлежност, което никога не ни напуща спрямо своите, присвоени в други земи. Избрала за тази си знаменателна изява програма, в която цигулката нито за миг не слиза от високия си пиедестал, Елмира Дърварова показа същевременно класата си на „екипен” тип лидер, вдъхновение за всеки ансамбъл (в последните години тя е водач на Нюйоркския клавирен квартет). В дебютната си среща на подиума с друг пловдивчанин – пианиста Стефан Врачев, атрактивната артистка (все така девически стройна, златокоса и с ослепителна усмивка) „даде тон” на един безкомпромисен професионализъм, където инструменталната перфектност и бляскав виртуозитет изглеждаха като част от собствената й органика. Елмира Дърварова несъмнено владее всички музикални стилове, добавяйки към ерудицията си и чисто изследователски интерес. Тази й интелектуална нагласа се усети в индивидуалния интерпретаторския подход към Романсите за цигулка и пиано на Клара Шуман (според Е. Д. известната повече като пианистка Клара не е отстъпвала в творчески план на съпруга си), както и в Сонатата на Цезар Франк, прозвучали с респектиращо вникване в духа на музикалния диалог. Същевременно романтичният лад в концерта бе остроумно разчупен с един реверанс към съвременника Петер Брайнер, прочут с бароковите си версии върху музика на Бийтълс и Елвис Пресли. Джазовата пародия „На скъпия г-н Бах послучай рождения му ден”, вдъхновена от Баховата Трета партита за соло цигулка, подсказа, че Елмира, подкрепена въодушевено от партньора си Стефан Врачев, познат с пристрастията си към жанровите изобретателства, е отворена за всякакви експерименти. И за финал – безспорната кулминация с включването на американския валдхорнист Хауърд Уол в изпълнението на прочутото Трио за цигулка, валдхорна и пиано от Брамс (пак отправка към Клара Шуман…), където финият маниер на звукоизвличане на Уол, унесеното му вслушване в изповедните гласове на останалите музиканти, внесe вълнуваща интимност в безсмъртната драматургия.

Г-жо Дърварова, завръщането ви в Пловдив след „едно тъй дълго отсъствие”, сигурно е било силно емоционално изживяване за вас. И естествено всички си задават въпроса – защо отлагахте това идване почти три десетилетия?

През тези 28 години имах извънредно напрегната професионална кариера, защото бях концертмайстор не само на Метрополитън Опера, но и на фестивалния оркестър „Грант Парк Симфони” (Grant Park Symphony) в Чикаго, където работех през летните ваканции. Техният сезон e 10 седмици, а лятната ваканция на Метрополитън Опера – 9, поради което през първата седмица на чикагския сезон обикновено всеки ден пътувах със самолет между Ню Йорк и Чикаго, за да сваря сутрешната репетиция там и да съм налице за вечерното представление в Ню Йорк… Години наред не бях ползвала полагащата ми се ваканция, докато колегите ми от Метрополитън Опера си почиваха цяло лято… Отделно оперният ни сезон в Ню Йорк беше изключително натоварен, с всекидневни дълги репетиции и 7 представления седмично (две в събота), като в почивния ден – неделя, почти винаги имаше гала-концерт в Карнеги Хол на някоя от звездите-певци, и макар че участието в тези извънредни концерти беше доброволно, по желание, никой не отказваше подобен ангажимент, заради доброто допълнително заплащане. Така че едва ли не си живеехме в сградата на Метрополитън Опера, с много кратки интервали между всекидневните дълги репетиции и още по-дългите представления (тричасови опери като „Тоска” носят мимолетно облекчение сред океана от четири -и петчасови творби, с каквито оперният репертоар изобилства…). Но аз не съжалявам, че посветих толкова много време и пожертвах летните си почивки заради паралелния ми концертмайсторски пост в Чикаго. Типът работа там предлагаше по-различен репертоар и възможност за изява с прочути симфонични концертмайсторски сола, a освен това в Чикаго всяко лято ме ангажираха по няколко пъти и за солист на оркестъра, благодарение на което можах да изпълня всички големи цигулкови концерти пред огромната, петхилядна публика, посещаваща тези безплатни прояви, провеждани на открито в обширния парк в Чикаго. Симфонични концерти, оперни представления, пътуване, майсторски класове, солистични изяви и рецитали – така протичаше моят живот в Америка, а трябваше също да свиря часове на ден, за да съм във форма.

Възможност за пътуване до България имах 2-3 пъти, без да успея да се отбия в Пловдив. (Родителите ми също се бяха преселили в Ню Йорк, така че „домът” ми вече бе там). През 1999 гостувах в София само за 48 часа, като солист на Нов симфоничен оркестър (по покана на диригента Росен Миланов), през 2012 отново свирих в София, на фестивала „Пиано Екстраваганца”. Но в Пловдив действително не се бях появявала пред публика от 1985 – цели 28 години!

е3
На сцената

Посветихте концерта си в Балабановата къща на вашия баща, когото сте загубили съвсем наскоро. Той ли е човекът, който ви насочи към цигулката?

Да, баща ми, Светозар Дърваров, професионален музикант (36 години на първи пулт на виолите в Пловдивската филхармония), е първият ми учител. Бях на три години, когато татко ми донесе една мъничка цигулчица, изработена по поръчка специално за мен. Тя ми се стори като някаква вълшебна играчка, с която не можех да се разделя, първата вечер дори исках да спя с нея, като с любима кукла… Започнах всекидневни занимания с цигулка и солфеж под вещото ръководство на баща ми и на петгодишна възраст свирих за пръв път пред публика – Кoнцерт за цигулка от Яншинов. А на осем години дебютирах и като солист с оркестър – концерт от Вивалди с Пловдивската филхармония в серия концерти в Пловдив и околностите. Може би съм наследила музикалните наклонности на предците си – дядо ми е бил любител контрабасист, а баща ми – много талантлив цигулар и виолист с професионална кариера, като член на Пловдивската филхармония. Прекрасен и амбициозен човек, той ме въведе в изкуството и няколко години ме напътстваше, след което учих при Тодор Кацаров, преподавател в Пловдивското музикално училище.

При артистите със световна кариера като че ли знаем повече за случилото се след „големия им полет”, отколкото за всичко онова, което е подготвило този летеж…С  какъв актив като цигуларка потеглихте към световните сцени?

В Консерваторията (днес НМА „Проф. Панчо Владигеров” – б. а.) следвах в класа на Боян Лечев. Той замина на работа в Япония за една година, поради което временно отидох да уча при Владимир Аврамов. Проф. Аврамов остана неприятно изненадан, че след завръщането на Лечев се преместих отново при него и по-късно се стараеше да ме „накаже” за това (успехът ми на конкурсите, където се явявах, зависеше до голяма степен от обстоятелството дали той е в журито или не). Аз поначало бях белязана като съмнително лице, поради т. нар. ми „буржоазен” произход, и когато кандидатствах за специализация в чужбина или за заминаване на международен конкурс, от конcерваторията ми връчваха лоши характеристики, писани по клеветнически доноси, и пътуванията ми навън обикновено се проваляха. На 22-годишна възраст се бях засилила да уча при Яша Хайфец (с осигурена от него стипендия) и специална комисия от консерваторията препоръча да ми бъдат издадени документи за пътуване до Калифорния, но тогавашните власти не ме пуснаха да замина. Историята се повтори на следващата година с отпуснатата ми от Хенрик Шеринг стипендия. Междувременно се дипломирах и се наложи да напусна София, защото нямах софийско жителство (приятелите ми в Америка винаги се шокират, когато им разправям как у нас навремето дори не можеше да живееш в който град искаш, камо ли да пътуваш свободно по света!). И така аз, пловдивчанката, се върнах обратно „там, откъдето съм”, и спечелих с конкурс концертмайсторския пост в Пловдивската филхармония, в „ерата” на Добрин Петков. Този пост се оказа златен за мен, защото ми даде възможност за стотици изяви като солист, не само в страната, а и в чужбина, където филхармонията постоянно гостуваше. Ние представлявахме евтина, но много качествена работна ръка и чуждите импресарии не само се възползваха от добрия ни оркестър, но и не се колебаеха да ме ангажират непрекъснато като солист за задграничните турнета. С Пловдивската филхармония съм свирила концертите на Брамс, Чайковски и Бетовен в десетки градове на Испания, Франция, Германия, Чехия, Полша. Доволни от блестящите рецензии за моето представяне, импресариите ме наемаха и за индивидуални турнета с рецитали (с пианиста Божидар Ноев, като сонатно дуо, бяхме кръстосали Испания по всички посоки, все с чудесни рецензии за многобройните ни концерти). Така че моят концертмайсторски пост в Пловдив ми донесе една прекрасна солистична кариера, с каквато малко концертиращи артисти по това време в България можеха да се похвалят. Покрай другото, се явих и на няколко международни конкурси. Въпреки пречките на комунистическите недоброжелатели, с помощта на приятелско покровителство, заминах на двегодишна специализация в Лондон при Ифра Нийман, със стипендия от Британския съвет. Най-после, по частен път, по някое време успях да отида и на специализация при Хенрик Шеринг в Женевската консерватория, със стипендия, отпусната лично от него.

Така се развиваше моят професионален живот допреди 29 години, когато съдбата ме срещна с легендарния американски виолончелист Янош Щаркер. Той беше в България на гастрол в рамките на фестивала „Варненско лято”, където провеждаше и майсторски клас. Като наскоро завърнала се от двегодишно пребиваване в Англия, ми бе гласувано доверие да му бъда преводач от английски. Така и му бях представена – като преводач. По стечение на обстоятелствата, точно по това време имах концерт във Варна и Щаркер, любопитен да разбере що за цигуларка е неговата преводачка, дойде да ме чуе, след което възторжено ми предложи не само преподавателски пост в Университета „Индиана” в Блумингтън, но и концертни ангажименти като негов партньор! Така се стигна до нашите съвместни изпълнения на „Софийски музикални седмици” и „Варненско лято” (вестник „Култура” отбеляза, че съм му партнирала достойно). По-късно, след куп перипетии, с помощта на Янош Щаркер, успях да замина за Америка, където още с пристигането ми бях назначена в Indiana University, като асистент на прочутия педагог Джозеф Гинголд, ученик на великия Изаи и бивш концертмайстор на Кливландския оркестър (Гинголд ме помнеше от конкурса „Чайковски” в Москва, в чието жури участваше). Любопитна подробност е, че днешният голям цигулар Джошуа Бел, известен отскоро и на българската публика – по онова време тийнейджър – учеше в Indiana University при същия проф. Гинголд, всъщност единствения му педагог.

И така, макар и цели 9 години след пропадналата ми стипендия за обучение при Яша Хайфец, аз все пак се озовах в САЩ. Щях ли да съм по-издигната в професията си, ако не ме бяха спрели навремето да замина при Хайфец? Несъмнено можеше да постигна още много… Обаче, както казва моят съпруг, в такъв случай всичко би се развилo по друг начин и „нямаше да сме се срещнали”… Всичко в човешкия живот е низ от случайности и непредвидени обстоятелства.

Когато дръзнахте да се явите за поста концертмайстор в нюйоркската Метрополитън опера, бяхте ли изпробвала силите си в други чужди оркестри? Вярвахте ли, че имате реален шанс да се преборите с конкуренцията?

Преди да се явя за концертмайсторското място в Метрополитън Опера, вече бях опитала късмета си в няколко други, макар и не толкова престижни оркестри в Америка. В срок от няколко месеца спечелих концертмайсторските конкурси в Кълъмбъс (Охайо) и Рочестър (щата Ню Йорк), както и конкурса за помощник- концертмайстор в Бостънския симфоничен оркестър. (Според установената практика в Америка всички те са анонимни, зад завеса.) Аз тъкмо бях започнала работа като концертмайстор в Рочестър (и току-що солирала там – с Чайковски концерт), когато се явих на конкурса в Бостън. Спечелвайки мястото в световноизвестния Boston Symphony – един от петте най-големи, т. нар. Big Five, оркестри в САЩ, моментално тръгнах да се заселвам в Бостън, с щастливо предчувствие за красив живот в този елегантен град. Но едва пристигнала там, реших, за всеки случай, да се явя и на насрочения само след седмица концертмайсторски конкурс в нюйоркската Метрополитън Опера. И добре, че се осмелих да го направя…

За явяването ви на конкурса в Метрополитън Опера се разказват легенди – как сте свирила при пълно инкогнито, как даже сте си свалила обувките, за да не би журито да отгатне пола ви… До този момент, а и до днешния, както се оказва, в МЕТ никога не е пробивала като концертмайстор жена цигулар!

Аз почти щях да пропусна шанса да се явя на този конкурсен изпит, тъй като автобусът, с който пътувах от Бостън до Ню Йорк, претърпя авария и закъсняхме повече от час. Пристигайки в Ню Йорк, скочих в едно такси, но се оказа, че шофьорът не знае къде е служебният вход на Метрополитън Опера, и доста време се лутахме из околните улици. Когато най-после се добрах до заветното място, оставаха броени минути до появата ми по график (журито прослушваше над 500 кандидата от цял свят в продължение на дни).Тъй като нямаше време за репетиция с назначения ми пианист, само пробвахме няколко такта от Концерта на Брамс, преди да влезем в залата, където се провеждаше конкурсът. Завесата на сцената беше спусната, закривайки кандидата от членовете на комисията. Преди да стъпя там, аз си свалих обувките, за да не ме издаде изтракването на токчетата. Успях да се концентрирам и издържах на един дъх 50-минутното прослушване, в което представих Брамс концерт (първа част с каденца), Адажио и Фуга из Соната № 1 на Бах, Каприз № 24 от Паганини, главоломни цигулкови пасажи от Вагнерови опери, както и откъси от трудни концертмайсторски сола из опери на Рихард Щраус. Щом свърших, наоколо ми настана „оглушително” безмълвие. Напразно се напрягах да доловя някаква реакция отвъд завесата, цареше гробна тишина. Пианистът, който въпреки липсата на репетиция, се бе справил чудесно с моята конкурсна програма, седеше непроницаем като статуя. Служебното лице ме изведе навън и насочи вниманието си към следващия кандидат… Хванах автобуса и се прибрах в Бостън, в пълно неведение как са ме оценили. Минаха няколко дни (в които конкурсът продължаваше) и чак тогава ми се обадиха по телефона от Ню Йорк, за да ми кажат, че съм спечелила мястото! Попитаха кога мога да започна работа в Метрополитън Опера и като чуха екзалтираното ми: „Веднага!”, пристъпиха делово към обсъждане клаузите в договора ми, с който ме наемаха на поста концертмайстор. Аз, естествено, по най-бързия начин напуснах изискания, аристократичен Бостън и се хвърлих във водовъртежа на огромния, неистово шумен и необуздан Ню Йорк. Бях предизвикала сензация като първата (и до ден-днешен единствена) жена – концертмайстор в историята на Метрополитън Опера, а също и единствената жена на този пост в самия град Ню Йорк (няколко месеца по-късно, когато спечелих концертмайсторския конкурс за чикагския фестивален оркестър „Грант Парк Симфони”, станах също първата и единствена жена – концертмайстор в Чикаго).

Как реагира оркестърът след назначаването ви в Метрополитън Опера? Опитваха ли се да ви провокират, имаше ли непозволени „удари под кръста”?

Като във всеки оркестър по света, и в Метрополитън не липсваха клюки и интриги. Oще на третия ден един колега, докато се разминавахме по коридора, подхвърли на всеослушание цинична забележка по мой адрес. Първият ми подтик бе да спра и да реагирам гневно, но на секундата прецених, че е по-добре да се направя на глуха. Хората наоколо взеха да ме съветват да се оплача в администрацията, но аз заявих, че нищо не съм чула…Нима можех да направя скандал при самото си встъпване в длъжност? Неуместни критики зад гърба ми имаше по повод облеклото, или дължината на косата ми, но това трябва да се очаква, когато някой внезапно се е издигнал на ръководен пост. Млада, стройна, привлекателна, облечена и гримирана по последна мода – това бях аз, в комбинация с таланта и културното ми поведение. Не е чудно, че не всички ме гледаха с добро око. (Години по-късно зад кулисите на Метрополитън Опера случайно чух злобни приказки по адрес на Гена Димитрова – критикуваха я остро и грубо за цвета на жилетката й! – и бях просто покрусена от човешката дребнавост.) Провокации към мен не липсваха и на професионалния фронт – главно от колеги, които се чувстваха лично засегнати от победата ми над тях в „битката” за концертмайсторския пост. Прояви на явен саботаж също не бяха рядкост. Веднъж залових колега да изтрива щрихите, които току-що бях нанесла лично в щимовете на цигуларите, друг път, по време на представление, седящата до мен цигуларка реши да отбелязва нещо с молив в нотния текст на пулта, в момент, когато изпълнявах сложно концертмайсторско соло. Tя съвсем съзнателно се стремеше да бутне с лакътя си върха на моя движещ се лък и трябваше едва ли не да жонглирам, за дa избегна инцидента. В подобни ситуации винаги съм гледала да не се стига до стълкновение, макар че определен тип хора си вземат бележка, само когато им се опълчиш и ги „поставиш на мястото им”. Във всеки един момент ми се налагаше да се доказвам за високия пост, не само с всяка изсвирена нота, но и с всяка изречена дума или жест.

Един ваш колега беше казал, че освен блестящ цигулар, концертмайсторът трябва да притежава редица много важни качества – да бъде също политик, мениджър, психолог… След дългогодишния ви опит, каква е вашата представа за съвършения оркестров водач?

Според мен, абсолютното съвършенство е непостижимо. Винаги има какво да се желае, дори и при водачите, надарени с най-сполучливата комбинация от бляскава виртуозност и стоманено хладнокръвие. Здрави нерви и чувство за хумор облекчават донякъде тежестта на царската корона, но непредсказуеми външни фактори могат да накърнят авторитета на концертмайстора. Едно невежливо отношение към него от страна на диригента е в състояние да нанесе непоправима вреда, да разстрои „екосистемата” на оркестъра.

е2
С Пласидо Доминго

Вие сте сред щастливците, имали привилегията да си партнират с едни от прочутите диригенти и солисти на съвремието. Кои личности сред тях оценявате като извънредни?

Диригентът Карлос Клайбер, под чиято палка свирих „Кавалерът на Розата” от Щраус, беше конгениален. (Той твърдеше, че е влюбен в оркестъра на Метрополитън Опера.) Херберт фон Караян, с когото имах честта да си сътруднича във филмов проект с Брамс концерт (като „дубльорка” на прочутата Анне-Софи Мутер) също беше изключителен диригент, който буквално хипнотизираше музикантите и им внушаваше чрез сугестия как да фразират. От певците бих посочила Павароти, чийто глас винаги ми действаше като топъл слънчев лъч, и Доминго, който е не самo велик артист, а и рядко благородна личност. Инструменталистите, пред които се прекланям, са учителят ми Хенрик Шеринг (несъмнено един от най-талантливите цигулари на всички времена) и наскоро починалият мой идол – легендарният челист Янош Щаркер, както и соло контрабасистът Номер 1 на планетата – Гари Кар (с когото наскоро записахме два диска с музика от XVIII век). Голямо творческо удовлетворение ми носи също сътрудничеството със световноизвестния френски пианист Паскал Роже, който се слави като „амбасадор на френската музика” (с него пак наскоро записахме творби от Пуленк), и партньорството ми с аржентинския танго-пианист Октавио Брунети, с когото концертираме редовно и сме записали два диска с музика от Пиацола. (Октавио посвети на мен и на Йо Йо Ма някои от последните си аранжименти на Пиацола). Искам да спомена и още едно яркo име на знаменит цигулар, с когото съдбата мe e срещала многократно – прочутия американски цигулар Руджиеро Ричи, когото като ученичка чух за първи път на концерта му в Пловдив. По-късно съм се засичала с него из различни краища на света, докато най-после имах щастието да си сътрудничим при провеждането на Нюйоркския камерен фестивал, в чийто борд той членува няколко години, до смъртта си през 2012.

Имате ли преки впечатления от един друг знаменит артист – легенда, като Франко Дзефирели, който разказва, че от 1981, когато е поканен да постави „Бохеми” в Метрополитън (последвана от „Тоска” и „Турандот”), връзките му с нюйоркския оперен театър се превръщат в „нещо, много особено”…

Много харесвах стила на Франко Дзефирели. Той правеше най-разкошните постановки в Метрополитън Опера. Неговата „Турандот” през 1987 беше най-пищната в историята на Метрополитън, с ослепително живописни декори и костюми, които със своя блясък и майсторски пресъздадена историческа истинност превръщаха всеки спектакъл в събитие. Богатството на детайлите при Дзефирели просто не може да се опише с думи. Публиката се бе пристрастила към художествения му стил и когато Метрополитън замести неговата „Тоска” с друга (модернистична) версия, имаше голямо обществено брожение, с освиркване на представленията и язвителни критики в пресата. Дълго време се чувстваше липсата на Дзефирели. Гениалните му постановки на „Бохеми”, „Тоска” и „Турандот” ще се помнят още дълго в Ню Йорк.

Наред с работата си в оркестъра винаги сте свирила като солист и камерен изпълнител. Правите звукозаписи… Какъв е балансът при една такава активна кариера?

Баланс при мен никога няма в идеален вид, подготовката за всеки концерт и за всеки предстоящ компактдиск е тежка и всепоглъщаща. Налага се да крада от съня си, за да мога да свърша всичко, което съм запланувалa за деня. По-рано смятах, че съм най-заетият човек на света, но откакто се пенсионирах от оркестровата работа, констатирам, че съм тройно по-заета отпреди, защото освен концертите и майсторските класове напоследък се занимавам с много записни проекти. Tази година имам поръчки от звукозаписни фирми за 12 диска – по един на месец! Дотук от началото на годината вече записах два диска в Ню Йорк (един с аржентинския танго-пианист Октавио Брунети, и един – с първия валдхорнист на Нюйоркската филхармония – Филип Майерс), както и два диска в Канада – с японската пианистка Шоко Инуе и един в Париж – с пианиста Паскал Роже. Сега, през юни, предстои запис на шестия ми диск за тази календарна година – произведения за соло цигулка. Нямам никакво време за почивка или развлечения, дори кореспонденцията си водя нощем, като вечно си лягам призори… Много пъти ме питат каква е тайната на моята „пословична” продуктивност. Ами това е тайната – аз почти не спя, за да успея да свърша всичко, вписано в графика ми. Освен това много пътувам. Току-що се върнах от Италия, където бях президент на журито на международен конкурс по камерна музика във Верона.

Всеки момент от живота, включително и от артистичния, е една авантюра. Ако приемем, че поначало музикалната професия е непредсказуема авантюра, обичате ли риска, предизвикателствата?

Да, обичам и риска, и предизвикателствата, защото по принцип съм авантюристка.  Това е, защото вярвам в себе си и съм една наивна оптимистка…

След толкова години живот извън отечеството, чувствате ли се все още чужденка сред чужденците?

Естествено. Но съм се примирила с факта, че ще бъда вечната чужденка. Гледам на това без вълнение, изработила съм си философия на космополит. Гордея се, че говоря свободно няколко езика и че ползвам две различни писмености. Понякога, когато усетя, че някой ме гледа отвисоко, се налага да изтъкна предимствата си и винаги постигам желания ефект – колкото и да са повърхностни, американците се респектират от хора, които си служат с две азбуки…

Майсторските курсове, които провеждате по света, са неизменна част от натоварения ви график. При сегашната ви изява в Пловдив се включихте безвъзмездно и в майсторските класове на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща”. Какви са впечатленията ви от малките цигулари, възпитаници на НУМТИ „Добрин Петков”, и какъв е основният урок, който се опитахте да им предадете?

Те са талантливи и будни деца, но в наши дни трудно може да се предвиди колко от тях ще се ориентират за в бъдеще към професията музикант. В днешно време класическата музика има все по-малко присъствие и значение в променения ни, неузнаваем свят… Основното, което исках да внуша на тези млади таланти, бе – вярвайте в себе си и не се отказвайте от изкуството, което създавате! Музикалната дарба е ценност, която не бива да се разпилява и занемарява. Ако съм им донесла моменти на вдъхновение и пример, бих била много щастлива!

Имате ли време за личен живот? Живеете с колега музикант вече двадесет години – валдхорниста Хауърд Уол, който пък е член на Нюйоркската филхармония. Може да се каже, че и двамата сте стигнали върха и дишате чист озон, така ли е?

Личният живот за мен е моят вече 20-годишен щастлив брак с Хауърд, който е едно съкровище. Когато се оженихме, той все още живееше и работеше във Филаделфия, като утвърден член на Филаделфийския оркестър, a аз бях в Ню Йорк. Виждахме се веднъж седмично и се бяхме примирили, че така ще е и занапред. Но само 6 месеца след сватбата, за наш късмет, в Нюйоркска филхармония обявиха конкурс за валдхорнист и Хауърд го спечели, след което се „пресели” при мен и оттогава животът ни е рай! Oбикновено когато някой напусне оркестър от калибъра на този във Филаделфия, причината е преместване в още по-престижен състав. Бившите колеги на Хауърд се шегуват, че той ги е напуснал не заради друг оркестър, а просто заради една жена…

Наред с другите си ангажименти, вие сте и директор на Нюйоркския камерен фестивал. Как се организира той и какви имена успява да привлича?

Нюйоркският камерен фестивал (New York Chamber Music Festival) ще се проведе тази година за пети път. Залата ни – Symphony Space, е една от най-престижните в Ню Йорк, намира се на Бродуей и е със 750 места. За важността й може да се съди по факта, че Нюйоркската филхармония провежда там собствена серия камерни концерти. Миналата година откриването на нашия сезон стана в деня на широко честваната 100-годишнина на Джон Кейдж с концерт-маратон от сутринта до полунощ. Това събитие бе отразено с обширна рецензия и огромна снимка в „Ню Йорк Таймс”. Отделно бяхме включени с маратона на Джон Кейдж в листата на десетте най-добри концерта в света за 2012! Mного от участниците във фестивала са концертмайстори и водачи на групи в двата елитни нюйоркски оркестъра – Нюйоркската филхармония и Метрополитън Опера. Това ни е основното ядро от изпълнители и те се отзовавaт с голямо желание, защото фестивалът им дава форум за изява като индивидуалности. Няколко диригенти от състава на Метрополитън Опера също участват редовно във фестивала, дирижирайки различни камерни формации в сложни съвременни произведения. Постоянни гастрольори са цяла фаланга изтъкнати пианисти като Паскал Роже (Франция), Саймън Мълиган (Англия), Елиша Абас (Израел – правнук на Скрябин и ученик на Рубинщайн), Христос Папагеоргиу (Гърция) и Константин  Суховецки (Русия). Изгряващата звезда от Израел – пианистът Шай Вознер, ни е гостувал неколкократно, редом с известните му колеги Блеър МакМилен и Ан-Мари МакДермот (САЩ). През 2010, послучай 200-годишнината на Шопен, поканихме Людмил Ангелов с Шопенов рецитал. Редица именити съвременни американски композитори идват на фестивала, за да акомпанират лично авторските си творби: Нед Рорем, Уйлям Болкъм, Джоан Тауър, Дейвид Дел Тредичи, Лера Ауербах, Дейвид Амрам, Пол Моравек, Таня Леон. Даваме форум и на джаза – гостували са ни звездите Джон Фадис (тромпет), Дейвид Хазелтайн (пиано), Артуро О’Фарил (пиано), квартет „Търтъл Айланд”. В рамките на фестивала са провеждали майсторски класове пианистът Паскал Роже и челистите Янош Щаркер и Кристин Валевска. Ежегодно включваме и концерт с написани специално за фестивала творби от деца композитори, вдъхновени от възможността произведенията им да се изпълнят от елитни музиканти, членове на Нюйоркската филхармония. Вече неколкократно в концертите ни вземат участие видни актьори като рецитатори на поезия: Джон Вентимилия (известен като Арти Буко от телевизионния сериал „Семейство Сопрано”), както и Б.Д.Уонг (от телевизионния сериал „Закон и ред”).

Участници, идеи и проекти не липсват, проблемът е във финансовата издръжка на фестивала, която се осигурява главно от частни дарения и меценати. Задачата ни е трудна, но нищо в света не се постига без борба.

 

Снимката на главната страница: Елмира Дърварова свири в Балабановата къща

1 коментар

  1. Met Opera
    === http://www.metoperafamily.org/metopera/about/whoweare/detail.aspx?customid=3#horns ===

    Orchestra

    James Levine
    – Music Director
    Fabio Luisi
    – Principal Conductor
    Robert Sirinek
    – Orchestra Manager
    Scott Stevens
    Kingsley J. Wood
    – Assistant Orchestra Managers

    Violins:
    Nick Eanet
    – Concertmaster
    David Chan
    – Concertmaster
    Laura Hamilton
    – Principal Associate Concertmaster
    Nancy Wu
    – Associate Concertmaster
    Bruno Eicher
    – Assistant Concertmaster

    Wen Qian
    Amy Kauffman
    Ming-Feng Hsin
    Yoon K. Kwon
    Ivey Bernhardt
    Samuel Cohen
    Kathryn Caswell
    Caterina Szepes
    Yurika Mok
    Catherine Sim
    Daniel Khalikov
    Yang Xu
    Sandor Balint
    Shirien Taylor-Donahue
    – Principal
    Sylvia Danburg Volpe
    – Associate Principal
    Karen Marx
    – Assistant Principal
    Catherine Ro
    – The Richard and Elizabeth Gilbert Chair, in memory of Ralph Gilbert
    Katherine T. Fong
    Elena Barere
    Laura McGinnis
    Ann Lehmann
    Toni Glickman
    Sarah Crocker
    Jeehae Lee
    Raphael Feinstein
    Violas:
    Michael Ouzounian
    – Principal