„Рана“, Захари Карабашлиев, редактор Веселина Седларска, художник Дамян Дамянов, издателство „Сиела“, 2023 г.
Написаното от Боян Пенев за Йовковите военни разкази може да се отнесе и към новия роман на Захари Карабашлиев „Рана“: Той не е обзет от заслепен и реторичен патриотизъм… остава предимно художник, чийто интерес към живота и човека се определя от едно по-високо нравствено чувство и самосъзнание… навред ние долавяме неговото състрадание към измъчения човек.
Състраданието е характерно за българската литература, посветена на войната, като започнем с „Първият убит сърбин“ на Иван Вазов от ноември 1885 г., с неговите стихове от 1912 г. и 1915–1916 г. (Врага си бийм, кат враг, но проснат ли е в прах, ний в него виждаме пак человек и брат!) и продължим с почти всички наши класици.
Но в техните произведения състраданието върви ведно с мрачния и отмъстителен триумф на победата. Ето как самият Йовков описва победния марш на българските войски в Букурещ на 9 декември 1916 г.: Големият град немееше, изтръпнал и слисан, защото из улиците му кънтяха тежките стъпки на победителите… По едно време някъде далеч се зачу ура, високо и страшно ура… Пееше се песен, тия пленяващи звуци на „Съюзници-разбойници”, които тъй неудържимо завладяват и вълнуват. От де идеше тоя огън, който грееше в тия лица и в тия очи, от де идеше силата на това страшно и свирепо ура? Това триумфа на една победа ли беше, мрачното тържество на мъст, или заканителния изблик на сила? Аз гледах и чувствах очите си овлажнели.
И в „Рана” ги има и съчувствието и омразата, и състраданието и ненавистта, и „тъмното, ядно ура” на победната атака.
Но Захари Карабашлиев съвсем ясно заявява, че „Рана” не е военен роман. Нито е антивоенен. Това не е роман за победата, героизма и славата, нито за безсмислието на войната и взаимното унищожение. А за неизлечимите рани, които остават дори след справедливите войни.
Макар и да не връща фабулата си назад от 1913 г., „Рана” напомня за онези причини, които справедливо и неизбежно доведоха България до двете Балкански и до Първата световна война – разпокъсването през 1878 г. в Берлин на българското етническо землище, посочено от Карнегиевата комисия като първопричина на всички последвали конфликти; копнежът на тракийските и македонските българи да живеят в национална държава; техните революционни организации и техните въстания; моралното страдание на българите в свободна България заради братята им извън държавните граници…
„Четникът” – револверът, над който бащата на Сава заклевал младежи в Македония, с който бил делегат на Петрова нива и се сражавал в Преображенското въстание и с който Сава Сотиров повежда войниците си на Добруджанския фронт, изобразява тази поколенческа приемственост в борбата за национално обединение и свобода.
Географията на българското самосъзнание, на робството и на националната революция е картографирана от пътя на главния герой през пепелищата и лобните места в Одринска и Западна Тракия и през фронтовите линии в Добруджа, но и от българските гимназии в Солун и Одрин, от школата на Борис Дрангов в Скопие, от основания от българи Дедеагач (днес Александруполис), откъдето колоната български бежанци е отведена на заколение към Фере, където Руси Славов и Димитър Маджаров спасяват повечето бежанци… И от София, в която след всяка война се стичат бежанските потоци от Източна и Западна Тракия, от Егейска и Вардарска Македония, от Северна и Южна Добруджа, от Западните покрайнини, Тимошко и Поморавието. София, която става новият дом на стотици хиляди бежанци, с нови квартали и улици с имената на скъпите им родни краища. Бежанска София – рана, днес покрита с коричката на забвението.
Интересно защо българите не обичаме да се връщаме към Европейската война, с която свършва „светът от вчера”. Започнала като последната рицарска война, тя става първата война на масово унищожение. Тази война изпраща в историята четири империи, създава нови национални държави, подпалва няколко революции. Несправедливите мирни договори стават през следващите години пряка или косвена причина на десетки нови междудържавни или граждански войни в Европа и накрая и на Втората световна война. Първата световна война довежда до възхода на комунизма и нацизма. Тя е травма и за победените, и за победителите и въпреки това – или заради това – западната литература се връща към Първата световна война и в края на 20-те години, и през 60-те, и през 80-те, и сега при честванията на 90 и 100-годишнината ѝ.
Доколкото знам, малцина са българските писатели, които и след войните пишат за тях – за назряващия бунт още при Брегалница, за плъзващата социална зараза или за загниващия корен на доброто в българския селянин.
Историческата гледна точка и литературната задача на „Рана” са други. Не да свидетелства и не да предупреждава. Не от 100-годишната си историческа отдалеченост да осъжда, да търси грешки и виновници. И не да отхвърля родолюбието от позицията на новокомсомолския интернационализъм. А да разбере онова, което е предопределило българската съдба през следващите 100 години. Тоест да съпреживее времето, хората, техните надежди, страхове, мисловен строй, изказ и дълбоко заровените в паметта лични трагедии.
Съпреживяване, което е преболедуване. „Разорението на тракийските българи” поболява читателя, а как ли е издържало сърцето на Любомир Милетич да документира геноцида над българите в Източна и Западна Тракия през 1913 г., да се среща с жертвите само няколко месеца след преживяното от тях и да записва разказите им!
Мислейки за книгата, се връщам към епизода с Рождество Христово 1915 г., с коледното дърво, фокстрота и шопското хоро на ранените войници в софийска болница. И общата увереност в победния мир през идващата 1916 г. Единствено Елиза чувства, че 1916 г. не носи добро. Възторгът и въодушевлението ще бъдат сменени от смъртната фронтова умора, от омразата и бунта срещу охолния живот в тила. На мястото на студентите, доброволно заменили европейските университети с окопите, ще дойдат стопанските аферисти и политическите партизани. Вместо обединена, България ще излезе от войната социално и морално разломена. Почти постигнатата мечта за национално обединение ще погине със загубата на половината от етническото ни землище и с насилствената денационализация на българите в Гърция, Югославия и Румъния. На мястото на светлите патриотични мечтания ще поникне отровният нихилизъм на болшевизма и неговата терористична война срещу България. Едно ново поколение ще израсне с раната от Ньой и родолюбието му ще го обрече да бъде жертва на комунистите след 1944 г.
Всичко това е извън рамките на романа, но вече се предусеща в тревожните съмнения на Елиза, в загубата на „четника” и в русофилската антивоенна пропаганда на дезертьора и мародера редник Ничев.
Според мен много сполучлива е структурата на романа. Тя не накърнява четимостта, а помага за въздействието и подчертава идеите. Разказът в разказа – записките на Сава за трагедията на семейството му по време на турско-гръцкия геноцид над тракийските българи през 1913 г. – е несподелимата травма, която Сава успява да довери на Елиза само писмено. Информацията за исторически личности и събития – „Осколките”, не са някакъв остатъчен продукт от процеса на проучване и писане, а честна илюстрация на необходимостта да учим още и още за забравената ни история. Писмата на румънския офицер, нашественик и пленник, графично отделени в тялото на книгата, разкриват човека дори във врага, прострелял смъртоносно Сава, и проектират бъдещето на някои от героите и паметта им за Сава.
За мен главните въпроси на романа са дали един човек и една нация остават завинаги оковани от чувството си на историческа обреченост, дали имат бъдеще, дали човекът може да живее с жестоката рана (от 48 270 бежанци от Източна Тракия през 1913 г. в Бургаски окръг до 1 януари 1926 г. умират 31%, а от 14 321 бежанци във Варненския окръг – 27%). Не мисля, че на тези въпроси има отговор. Но има един въпрос, на който „Рана” дава отговор чрез плътния образ на едно дете, предизвикващо нежност и порив да закриляш: обичта спасява.
Снимка на главната страница: Военното гробище в Добрич
Текстът е публикуван в сайта „Диалог“
