„Явно хората от БТА са застанали на принципа, че вместо да се забранява информацията, по-добре е тя да се поднася по начин, който служи на интересите на идеологията.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. Списание ЛИК е създадено на 20 януари 1965 г. като издание на БТА.
Както казах в предишния текст, правилната оценка на дейността на списанието ЛИК се свежда до точния отговор на два въпроса: доколко това списание отразява правдиво значителните идеи, явления и тенденции в живота и съвременната световна литература, изкуство и култура, и доколко удовлетворява жаждата за информация и нови идеи на обикновения интелигентен български читател?
Може би създателите и редакторите на списанието биха се усмихнали при такъв подход и биха казали, че единственият критерий за тях е доколко списанието служи на партията и нейната идеология. Но от гледна точка на световната размяна на идеи, на прогреса и на цивилизацията такъв въпрос не съществува. Ние сме планета, населена с човеци, а не с партийци. И при всички сериозни оценки се е прилагал и винаги ще се прилага човешкият критерий. А той най-често няма нищо общо с партийния.
И така, какво представлява списанието ЛИК, което излиза вече 12-а година? Какво отпечатва то? Как го отпечатва? И тук възниква първият и може би най-важен проблем – за подбора на материалите.
Външно погледнато списанието сякаш се опитва чрез своята форма да отговори на огромното разнообразие на идеи и форми на световната култура. В него например има почти толкова рубрики, колкото и страници: Позиции, Мишени, Клуб ЛИК, Ретроспектива, Творческа практика, Глобус, Творци и време, Личност и изкуство, Актуални проблеми, Социология, Обектив, Оркестър, Портрети и т.н. Сигурно редакторите на списанието изпитват живо затруднение, когато се чудят кой текст в коя рубрика да бъде поместен. Но аз имам чувството, че някои от рубриките съществуват единствено за да бъдат оправдани определени материали. Такива бойно-стрелкови рубрики като Позиции и Мишени може би са по-скоро подходящи за в. „Народна армия“. Журналистическата техника също изглежда богато използвана: репортажи, интервюта, полуразговори, статии, есета, предговори и послеслови, обяснителни бележки, къси информации, изявления и дори къси разкази в края на списанието, понякога стихове, плюс маса снимки и илюстрации. Външният вид на списанието наистина е твърде внушителен и по мое мнение е най-добрата част от него. Бих казал направо, че списанието има забележително добро художествено оформление, особено кориците.
Ала всичкото това богатство на формите подчертава още по-силно въпроса за съдържанието. И оттук нещата тръгват в друга посока. Как се прави подборът? Въз основа на чии интереси се подбират материалите? Как се решава какво да се преведе и публикува, и какво не? Един генерален въпрос, който измъчва вероятно всички редактори и издатели по света. Но докато в нормалния свят издателите и редакторите се опитват да отгатнат до най-голяма степен интересите на своята публика и, следвайки линията си, се опитват най-пълно да ги удовлетворят, моето усещане е, че хората, които списват ЛИК, поради това че нямат никаква конкуренция, не са се претрудили да проучват интересите на своите читатели, а просто са се опитали според тях да публикуват „за всекиго по нещо“. Така че редом със сериозни и претенциозни материали вървят евтини сензационни информации за разни звезди, клюки и развлекателни истории, твърде често повърхностни модни предназначения за задоволяване на дълбоко провинциално любопитство. По-голямата част от материалите са преводни, но не липсват и оригинално написани материали или специални кореспонденции, които по правило са най-лошите. Поставени всред откъси от елитната световна журналистика, оригиналните материали моментално декларират долното си качество. Това особено силно личи и в написаните „встъпителни“ или „обяснителни“ бележки с подписа ЛИК, които придружават неизбежно всеки по-съмнителен идеологически материал. Както ще видим по-нататък, тези „бележки“ плюс съкращенията са главният инструмент за изопачаване на всяко неудобно за идеологията съдържание.
И тъкмо поради възприетия и дълбоко вкоренен метод на списанието да преиначава било истинската характеристика на отделни личности, било същността на отделни идеи, неговият формален подбор изглежда относително богат. Явно хората от БТА са застанали на принципа, че вместо да се забранява информацията, по-добре е тя да се поднася по начин, който служи на интересите на идеологията. Но както вече казах, тъжното е, че идеологическите интереси са много различни, често пъти напълно противопоставени на човешките.
При подбора на материалите изпъква цялото безчестие на редакторите на списанието, които използват куп трикове и дребни журналистически мошеничества, явно водени от целта да намерят под вола теле. Първият белег на това не само необективно, но по принцип нечестно отношение към световната култура идва от подчертаната груба, понякога вулгарна тенденциозност на значителна част от материалите. Както читателите са отбелязали, един от почти постоянните източници за информация е шведският „Дагенс Нюхетер“. В целия богат кръг на западни информативни средства такъв източник не съществува. До ден-днешен никога, никъде по сериозните списания не съм чел да се споменава „Дагенс Нюхетер“. Но защо тогава изданието на БТА изравнява и даже дава преднина на това нещастно шведско издание? Отговорът е съвсем очевиден. Защото материалите на „Дагенс Нюхетер“ изглеждат като западни притурки на вестник „Правда“. Те са написани от най-най-партийни позиции и всичко в тях е обърнато с краката нагоре. Дори имах чувството, че „Дагенс Нюхетер“ е съветско задгранично издание. В края на краищата звучи много по-интересно да публикуваш шведски вместо съветски източник. Вземете само за пример статията за Еудженио Монтале. Меко казано това е как литературен фелдфебел чете лирика. Или пък вземете репортажа на Оскар Хедлунд и Хасе Ариксон за Венеция и музиката на Вивалди. Това изглежда като репортаж от „Комсомолская правда“. Интересно е дали наистина двамата автори са шведи? Или пък вулгарната политическа пропаганда в „Мадридски дневник“. Или пък статията на Ким Чжи Ха, или пък тази за Сара Вон, която пък сочи за ужасното невежество на „Дагенс Нюхетер“. Почти във всеки втори брой на ЛИК това твърде долнопробно шведско издание бива натрапвано на българските читатели като някакъв авторитет, равен на най-добрите световни вестници и списания. Не е ли срамно за ЛИК да ползват така настървено един толкова съмнителен източник, който дори е под нивото на обикновената българска журналистика?
Вторият трик, който редакторите на ЛИК прилагат, се състои в едностранния подбор на материал, засягащ дадена тема. Както се знае, в свободния свят всеки проблем предизвиква най-различни реакции и отношения. Често пъти водещите вестници и списания са взаимно противопоставени и се води остра дискусия. Но съставителите на съдържанието на ЛИК предпочитат да предложат на българските читатели само една от противопоставените позиции, тази, която най-много им изнася, като пренебрегват изцяло другите позиции, които в случая може да отразяват 80 на сто от общественото мнение. Материалът се превежда, за да каже на читателя: „Ето така мисли Западът“. В друг вариант на същия трик списанието прави екскурзия между отделните източници и подбира само онова, което му допада, като разбира се накрая следва многозначителната забележка „по материали на…“ и се изброяват авторитетни източници. В този случай фактически редакторите от ЛИК пренаписват материалите или ги поставят в такова вътрешно отношение, което често е обратното на тяхното истинско съдържание. Такъв например е материалът, озаглавен „Да поиграем на успех“, пренаписан от списанията „Тайм“ и „Нюзуик“, материалът за смъртта на Пазолини и особено типичен случай е материалът за изложбата на книгата във Франкфурт.
Явно главната линия на редакторите на ЛИК си остава създаването на изопачена представа за западния свят, основана на… изопачено представяне на западни материали. В брой втори от тази година с тлъстото заглавие „Какво щастие, а?“ е препечатан материал от „Шпигел“ за „старческата тематика“ в западногерманското изкуство. На българския читател се предава идеята, че западногерманското изкуство се е посветило само на старците. Морална разруха, духовна мизерия, жестокост, безсилие и безнадеждност са главните качества, чрез които ЛИК представя западния свят. Това е най-силно застъпено в рубриката Социология. Вземете само препечатаната от „Цайт магазин” (Хамбург) статия за амулетите като присъща мания на буржоазния свят или пък подобната статия в списание „Тайм” под заглавие „Упражнения по санскритски”. Като че в Запада живеят само маниаци, параноици или просто идиоти. В статията на „Ню Йорк таймс”, озаглавена „Ръкостискания с пустословия”, американското общество се представя като най-досадна компания на „психодърдорковци”. „Психодърдорковци” има във всяко общество и те не са нито най-типичното, нито най-интересното, нито най-значителното в американския живот. Но тъкмо на хората от ЛИК им трябва да намерят под вола теле и те упорито го търсят. Това, че го има, не ги смущава. Особено характерна е техниката на ЛИК да поставя свои собствени заглавия и преди всичко подзаглавия. Например след заглавието на статията „Мода и антимода”, приписана на „Пари мач”, следва твърде невероятното за „Пари мач” подзаглавие „В условията на буржоазната цивилизация символите на материален престиж се поставят по-високо от реалните духовни ценности” (брой 37, 1975 г.). А в брой 41 на същата година политическата вулгарност на редакторите на ЛИК е стигнала дотам, че в статията „Под знака на Танатос”, съкратена от оригинала в „Нувел Обсерватьор”, под една от снимките е написан патетичния текст: „В буржоазния свят хората са ограбени дори от собствената си смърт”. Тази статия е типичен случай на пренаписване и преиначаване на цели съществени пасажи. Пак в духа на този осакатен и мизерен подбор списанието ЛИК препечата последователно две статии за английския език, които според ЛИК трябва да кажат, че американският народ е народ от простаци, които не знаят английски.
Съкращенията са другата любима хватка на дезинформаторите от ЛИК за преиначаване съдържанието на статиите. Само от любопитство намерих английските оригинали на някои от тях и бях смаян от огромната разлика в текста. Ще ми бъде нужна цяла серия от статии, за да дам примери за идеологическото издевателство над западните оригинали. Но при всички случаи повече от ясно е, че редакторите на ЛИК имат много лошо мнение за собствената си публика. Нищо не може да извини слагането на заблуждаващи собствени заглавия и още по-заблуждаващи подчертавания на неверен контекст. Но кой българин би могъл да провери? Не са съкращавани и променяни само съветските статии, макар че те са най-слабите и най-неинтересните. Статията например на Евгений Габрилович за киногеничното слово, препечатана от „Советский Екран” е просто куп банални глупости. Статиите за Шопен и Чехов са елементарни ученически съчинения.
И така, по най-съществения въпрос – за подбора на материалите може определено да се каже, че списание ЛИК е пренебрегнало може би 99 на сто от действителното културно богатство на западния свят, пренебрегнало е почти напълно най-интересните, най-острите, най-разискваните проблеми на съвременното изкуство, литературен и интелектуален живот. Чета и получавам около половината от западните списания, които БТА ползва, за да издава ЛИК, и просто съм изумен от бедния, грубо тенденциозен и ужасно нечестен подбор. Вместо да се опитва да отрази истинското движение на идеи, истинските постижения, списанието като по правило подбира псевдоидеите, псевдотворчеството. Аз приемам спектровата форма на ЛИК, но намирам, че балансът между евтините, модни, панаирджийски материали и сериозните, задълбочени публикации е силно нарушен в полза на лошия вкус. Освен това, както в случаите с честото препечатване на жалки автори от „Дагенс нюхетер”, списание ЛИК хаби страници за произведени и измислени от него личности и събития. Може ли наистина някой сериозно да приеме, че чешкият писател Мирослав Иванов има някакво, макар и минимално значение и културни постижения в своята страна?
Но най-досадната и най-плитка част от списание ЛИК е във встъпителните, изключително обяснителни бележки, с които на читателя се казва как да разбира този материал. Някои от тези бележки са доказателство за престъпно невежество и представляват срам за българската журналистика.
На фона на всичко това естествено могат да се кажат твърде малко положителни неща за работата на списание ЛИК. Просто като по случайност са се промъкнали и някои добри материали, от време на време има зърна на истинска информация. От последните две години като положителен пример мога да посоча доброто представяне на Рей Бредбъри и научната фантастика. Хубаво е отпечатването на негов разказ, както е хубаво отпечатването и на разказа на Мрожек. Един от най-хубавите материали е откъс от книгата на Жан Реноар „Моят живот и моите филми”. Прилична е статията за Рилке, интересно е интервюто на Лоурънс Оливие, статията „Маршрутите на славата” и т. н.
Информацията, която се представя накратко в рубриката „Спектър”, понякога (когато не е панаирджийска и политически корумпирана) представлява сбита, четивна форма.
Но може би най-доброто на списанието, както вече казах, е неговото художествено оформление.
След всички дълбоки и осакатяващи недостатъци, които изброих, може би някой би ме попитал защо все пак списанието има голяма популярност в България. Отговорът идва веднага от сравнението между него и останалите български издания, грамадната част от които са абсолютно нечетими. Все пак в ЛИК човек може да намери, макар и силно изопачена и преиначена, някаква идея за истинския свят, за истинското изкуство, за истинския живот. И в това отношение може да се каже старата поговорка, че едноокият е цар в царството на слепите.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
