„Западният свят представляваше и представлява развълнуван, необятен океан на човешката мисъл. А от другата страна на завесата се разстилаше Сталиновата идейна Сахара.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.
Един от главните мотори на целия световен прогрес, на развитието и успехите на нашата цивилизация във всичките й области е свободната размяна на идеи между едни хора и други хора, между едни общества и други общества. Неделима част от тази свободна размяна на идеи е естественото им противопоставяне, борба, взаимодопълване, взаимоподкрепяне. Идеите се отнасят едни към други точно така, както се отнасят едни към други и хората. И както човешките взаимоотношения са съществували при всякакви исторически или житейски обстоятелства, така и размяната на идеи е протичала независимо от китайските стени, издигани от тоталитарните господства на някоя идеология или религия. Дори в твърде догматичните времена на християнското Средновековие, дори преследвана от фанатизма на Инквизицията, тази размяна на духовни ценности, на познание не е стихнала – напротив, тя се е насъбрала зад стената като в язовир, за да се превърне в неудържима стихия, разкъсала всякакви прегради и довела до онова велико движение, което днес ние наричаме Ренесанс. Жаждата за познание, за възприемане или отхвърляне на идеи е едно от най-достойните и естествени качества на човека, така че в целия нормален свят тя се приема за свещено право. Никакво развитие, никакъв прогрес на никакво същество или общество не е възможен без тази свободна размяна на идеи, която всъщност изгражда нашето познание. Нещо повече, колкото идеите, които получаваме от външния свят, са по-силно противопоставени на идеите, които изповядваме, колкото по-задълбочено и смислено те се противопоставят на установеното вече познание, толкова по-големи са възможностите ни за развитие и прогрес. Знанието, че две и две е четири не предполага ново развитие. Развитие започва от момента, когато някой се опита аргументирано да оспори това. Едно от най-чудесните достойнства на човешкия дух в цялата история на човешкия дух е била способността да приема съмнения срещу установеното и да се опитва безспирно да се добере до нови идеи, до ново познание. Това са азбучни истини.
И тъкмо върху техния фон, върху изключителното, решаващо значение на свободната размяна на идеи, изпъква един от най-грозните, ретроградни и срамни абсурди на нашия век. По силата на идеологическото недомислие и примитивната необходимост на диктаторските режими, чиято дейност се командва единствено от инстинкта за самосъхранение, се полагат усилия за откъсването и изолирането на цели народи от пътищата и кръстовищата на духовното общение или размяната на идеи. Всички ние добре помним, че символичната Желязна завеса бе изградена главно като духовна железобетонна преграда, която да спре проникването на всякакви идеи, идващи отвън. Господарите в затвореното пространство изпитваха най-панически страх и ненавист именно от проникването на идеи, които не хармонираха с едноклетъчната философия на тяхната собствена идеология. Дори свободното допускане на техните идеи от другата страна на преградата не ги утешаваше ни най-малко, защото те знаеха, че в свободното състезание на идеи те бяха обречени.
Хората от моето поколение и по-възрастните бяхме свидетели как в първите десет години след войната в териториите на Източна Европа и Русия, които някога бяха огнища на най-богата всестранна култура, на смайващи постижения, се появи призракът на бедния, ограбен и окаян човешки дух. Херметическият капак беше много добре уплътнен и твърде бързо се образува културен вакуум. Ние бяхме свидетели на една почти невероятна картина – от двете страни на Желязната завеса съществуваха едновременно два различни свята. На Запад – небивало, многоцветно, всеобхватно, свободно раздвижване на милиони идеи, понякога бликващи като гейзери, понякога блещукащи като светулки, от време на време идващи със силата на стихии, друг път като плахо загатване, най-често сражаващи се една с друга, взаимоотричащи се, взаимоунищожаващи се, за да оставят на бойното поле скъпоценния камък на ново познание, на прогрес. Западният свят представляваше и представлява развълнуван, необятен океан на човешката мисъл. А от другата страна на завесата се разстилаше Сталиновата идейна Сахара. Тук-там всред пясъците като реалност или като мираж можеше да се зърне някакъв мъничък оазис, който непрестанно бе под заплахата на пясъчната стихия. Пясъкът – това беше мъртвото тяло на идеологията. Горещината – убийствената атмосфера на диктатурата.
Но естествената жажда на хората към познаването на своето време и света, и особено към придобиването на забранените знания и идеи, живееше в тях заедно с естествената им жажда за свобода и достойнство. Едва ли някой уважаващ себе си човек в България се е почувствал интелектуално удовлетворен от обилното домашно производство на… духовен пясък. Едва ли скандирането на стереотипни фрази и клишета, униформеното производство на литературни образи, бедното осакатено въображение на назначени безпомощни творци, елементарната първобитна мисловност на интелектуалните милиционери и сивото блато на тяхното производство, биха могли да задоволят природното човешко любопитство. Нашата собствена българска история е едно от ярките доказателства за оцеляване на будното съзнание на един народ. То е неделимо от неговото човешко и национално самосъхранение. Затова жаждата за пълноценен духовен живот е равностойна на инстинкта за самосъхранение. И все пак пораженията на идеологическия хандикап са огромни. При съветските граждани, израснали при Сталин, те бяха най-очебийни. Мнозина българи си спомнят колко смаяни са били, когато в първите си срещи след войната със съветски граждани, са установявали колко осакатени, колко неосведомени и дори направо неграмотни бяха щастливите строители на комунизма. Дори в по-ново време аз лично съм бил смайван от липсата на елементарна информация и що-годе приемливо познание всред съветската интелигенция. Но в ония първи години едва ли някой от нас подозираше, че идейната Сахара щеше в скоро време да погълне и цветущата българска земя. После дойде драстичното прекъсване на традиционните връзки на българската култура и наука със световната съкровищница. Всеки знае с каква безпощадност се преследваха всякакви идеи, които дори в най-малка степен не съответстваха на идеологическите догми. Главният удар бе нанесен на съвременните нови и модерни идеи във всички области на изкуствата, литературата, философията и цялата културна сфера. Вследствие на това в някои области у нас се стигна до пълен застой или пък до псевдоразвитие, което синонимно може да се нарече развитие на ракова тъкан. Очевиден пример за това е състоянието на философията в България. Бяха направени безумни опити да се отхвърлят велики класически имена. Ако върху печатането на Достоевски тегнеше забрана в СССР, ако нашият Пенчо Славейков бе дълго в немилост, какво да говорим за модерната западна класика, за модерното западно изкуство и литература.
Но тъкмо преследването на свободната размяна на идеи усили жаждата за тях до най-крайна степен. Никога преди в България хората така силно не са наостряли слух, за да доловят нещичко от онова, което става отвъд похлупака. Разви се силен култ към забранената идея, към забраненото познание. Нещо повече, този силен таен интерес заплашваше да се превърне в единствен интерес. Колко български писатели са чували с неудобство изявления на читатели като това: „Извинявайте, но ние не четем днешна българска литература!“. Едва ли някой хвърляше око на идеологическите тиради на режима, едва ли някой у нас обръщаше някакво внимание на „изкуството“ на социалистическия реализъм. Моите колеги от Съюза на писателите знаят какъв невиждан глад проявяваха всичките ни приятели към служебния бюлетин на БТА, където човек можеше да прочете нещо ново, нещо различно. В началото на шестдесетте години цяла група интелектуалци у нас финансираше частното превеждане на Бекет или Мрожек, на Сартр или Олби, защото наистина не можеше да се живее в слепота.
И ако след десетте години ужасяващ догматичен мрак партията прояви известна гъвкавост след 1956 година, то е защото се уплаши, че едноцветният и мъртъв пустинен живот бе омръзнал на всекиго, че хората просто прелистваха българските издания, без да ги четат, че интересът наистина бе другаде. Същевременно някои от новите ръководители изглежда схващаха, че не всяка идея отвъд е непременно вражеска и че много западни идеи вероятно биха свършили добра пропагандна работа. Така, макар и рядко, у нас започнаха да се появяват имената на значителни представители на западната и световната творческа мисъл. Злобната неграмотност на представителите на режима, които си бяха позволили да наричат (без да четат) дори един Албер Камю „фашист“, трябваше да отстъпи пред острия интерес на младата българска интелигенция, която, прочитайки „Чужденецът“ и „Чумата“, можа само да се чуди на невежеството на партийните идеолози. Обявяваният многократно за упадъчен и песимистичен писател Уилям Фокнър зае полагаемото му се място като голям писател на модерна Америка. Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас станаха наши любимци. Преследваният със сляпа омраза Жан-Пол Сартр бе отчасти реабилитиран и българските читатели можаха да доловят нещо от ръста на тази голяма фигура на нашия век. Разбира се, това бяха отделни пробиви. Завесата продължаваше да не пропуска над 90 на сто от световното културно богатство. Големи и изключителни майстори на екрана като Луис Бунюел, Ингмар Бергман и дори Федерико Фелини останаха табу за обикновената българска публика. Само привилегированите граждани и кинодейците можеха да гледат при затворени врата подобни филми. Големи явления в световния театър като драматургията на Бекет и Йонеско или режисурата на Питър Брук, или Виктор Гарсия са все още далечно ехо от друг свят. Да не говорим за модерната живопис или модерната философия, още по-малко за съвременната поезия и есеистика. От време на време само някой набеден български критик съвсем невежо и спекулативно изброяваше списък с имена на западни творци, чието творчество той претендираше да познава.
Жаждата не бе удовлетворена, а още по-изострена. И затова трябваше да се направи нещо, за да се възпрат хората от собствена инициатива при набавянето на информация, при приемането на нови идеи. И тогава преди 12 години изглежда някой малко по-хитър идеолог стигна до откровението, че западното богатство от идеи може да бъде представено на българската публика, разбира се, по специален, обработен начин. Забележете ужасното и оскърбително отношение на партийното ръководство, което продължава да се отнася с народа като с полуумни хора, които имат нужда от специални обяснения и тълкувания. Аз лично се съмнявам дали има нормален човек по света, който би приел да чете и разбира чрез посредници, който би се съгласил да го третират като умствено недоразвит и да му обясняват. И което е съвсем трагично – обясненията да му бъдат давани от хора, които по никакъв начин не стоят над него, а често пъти са слепи и ограничени апаратчици.
Но речено-сторено. Така започнаха изданията на Българската телеграфна агенция за уж по-широко и по-обективно отразяване на живота по света. Едно от тези издания, а именно ЛИК, бе предназначено да информира българската публика за нови събития и идеи в областта на изкуството, литературата и културата. Поначало това би могло да бъде едно голямо списание с наистина богато и интересно съдържание, което да се превърне в най-насъщна необходимост за всеки интелигентен българин. Но явно намеренията на хората, които стояха зад него, не бяха толкова чисти и добронамерени. Главната задача на списанието ЛИК, така както човек може да я формулира след редовния прочит на книжките, излизащи вече 12 години, си остава точно обратната на всяко почтено средство за масова информация. Както ще видим по-нататък, изобщо не става дума за точна и обективна информация, за представяне на идеи, а за нов, ефикасен начин за предаване на невярна информация, за изопачаване на нещата и фактически задоволяване на истинския интерес с псевдохрана. Повече от явно е намерението на редакторите на това списание и БТА да се пресече стремежът към забранени знания, като същите се предоставят уж свободно… но доста променени. Защото между представата, която ЛИК създава за Йожен Йонеско, и истинския Йонеско разликата е от небето до земята. Сергей Есенин, представен от ЛИК, не е големият руски поет, а някакъв продавач на поетичен сладолед. Честите картини на обществения живот в Западна Германия или САЩ са точно толкова фалшиви, колкото и мармаладените статии за съветския живот. Помислете си за правдивостта на това списание, в което вече 12 години се поместват статии за съветското изкуство и култура, които приличат на реклами за шоколадови бонбони. Нито една проблемна статия, нито една статия, засягаща някакви, макар и най-минимални, недъзи в съветското общество. Може ли някой да повярва, че то наистина няма своите проблеми? Но да оставим съветските материали на списанието, защото, както всеки знае, те са задължителната меродия в подобна манджа. Независимо какви са подбудите за създаването на ЛИК и идеологическите задачи, поставени пред него, единствената правилна оценка на дейността му, на неговите успехи и провали трябва да се направи от две основни позиции: доколко това списание отразява правдиво значителните идеи и явления в живота на съвременната световна литература, изкуство и култура; и доколко то удовлетворява жаждата за информация и нови идеи на обикновения интелигентен български читател?
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
