„Ние сме събирачи на сенки…“ Есето на 18-годишната Анастасия Стоева от Велико Търново е посветено на времето.
В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.
Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.
Ето какво споделя за себе си Анастасия Стоева, трикратна стипендиантка на фондация „Комунитас“: „Силно се интересувам от литература, музика и изобразително изкуство. Израснах в семейство на художници и още от ранна възраст обичам да рисувам. От петгодишна свиря на цигулка, а по-късно (в осми клас) започнах да свиря на китара и да пея. Миналата година се класирах успешно на два международни конкурса (първо място с цигулка и трето и четвърто с пеене). Композирам авторски песни, предимно в стил експериментален рок, и се надявам някой ден да се реализирам заедно с група.
С литература започнах да се занимавам по-сериозно в десети клас. Преди това пишех предимно фентъзи романи, които нямам намерение да публикувам. В момента работя по първата си книга, която се надявам да издам тази година. През 2015-та спечелих първо място за проза на националния литературен конкурс за млади автори „Петя Дубарова“ и ме отличиха в конкурса за фантастичен разказ „Вечност“ на списание „Осем“. Обичам да пиша разкази, повести, романи, поезия и текстове на песни, всичко това в разнообразни стилове – от философски до научнофантастични. От всичките ми хобита (и бъдещи професии, надявам се) писането ми доставя най-голямо удоволствие.
Три пъти бях стипендиант на фондация „Комунитас“ – два пъти с литература и веднъж с рисуване, като последния път взех Изключителна стипендия.
След завършване на гимназията имам намерение да кандидатствам анимация, тъй като смятам, че това би съчетало различните ми интереси и би ми позволило да комбинирам талантите си.“
Обратима ли е стрелата на времето?
Човек още от дълбока древност си задава въпроси за неща, които не разбира и на които най-вероятно никога няма да получи отговори. Това са въпроси за феномени, за метафизични явления, които не можем да си обясним (вероятно защото сме част от тях?). Един от тези особено невъзможни проблеми е този за времето – безпощадния съдник на човешките същества, жестокия тиранин, който ражда и руши, създава и унищожава.
Друга човешка особеност е, че може би най-много се страхуваме да открием отговорите на подобни въпроси, или по-скоро ни е страх от необятността на нашето незнание. Затова харесваме определения като „време“, „универсум“, „вселена“ и така нататък. Когато не можем да разберем нещо, ние му измисляме някаква абстрактно понятие, тикваме го в кашон, лепваме му етикет „Внимание, чупливо!“ и го поставяме на безкрайната лавица на непонятното. Понякога отваряме кашона, за да се полюбуваме на чудото, на изумителното, дори и за собствено успокоение, да знаем, че все още не разбираме. Точно това успокоение ни кара да продължим да се ровим в кашоните, вместо да излезем навън и да се поогледаме наоколо, точно както в мита на Платон за пещерата и сенките. Ние сме събирачи на сенки, това е нашето хоби, това е нашият живот.
Точно по този начин се появяват изрази като „стрела на времето“.
„Стрелата на времето“: това словосъчетание внушава някаква целеустременост, насоченост. Каква цел има времето? Защо човек в ума си му предава подобна форма, на стрела, материя, пронизваща пространството? Може би причината е в онова усещане за обреченост, което човешките същества изпитват и чрез което живеят. Страхът от смъртта ги тласка да се съпротивляват, да се борят, именно това осмисля съществуването им.
Дали обаче времето би могло да бъде сравнено със стрела и изобщо може ли да бъде определено? Някои хора си го представят почти като материално, осезаемо, видимо, а други твърдят, че то се изплъзва между пръстите им. В действителност обаче времето е много по-сложно от човешката представа и това е защото човек толкова отчаяно се опитва да дефинира неопределимото. Ние не виждаме времето, виждаме само резултатите от него – бръчките около очите ни, ръждясалото ножче за бръснене, избелялата покривка, мъртвото растение. Всичко в света е променливо, изменяемо, и ние обичаме да казваме, че нещата се променят в „хода на времето“.
Според Аристотел времето в действителност е движение – то не е отделна субстанция, сила. Августин пък го нарича „порив на душата“, отново един вид движение, но на метафизичното. Тогава дали ако всичко в света спре да се движи, времето също ще спре? Няма как да знаем – дори и да можеше светът да замръзне, ние ще сме застинали заедно с него, мозъчните ни импулси няма да се осъществяват, атомите в тялото ни ще спрат да се лутат из организма ни. Така или иначе, в този случай времето няма значение; то се оказва една илюзия, породена от нашето желание да си обясним нещата, въвеждайки нови термини (като „време“, „пространство“, „минало“, „настояще“).
За да излезем от тази наша погрешна представа за времето като стрела, еднопосочна линия, ще въведа следния опит: Представете си напълно тъмна празна стая, в която са поставени две големи огледала едно срещу друго, разместени само под лек ъгъл. Да ги наречем Огледало А и Огледало Б. Ако по средата между тях поставим светещ обект (например свещ), той моментално ще се отрази и от двете страни. Тъй като огледалата са едно срещу друго обаче, тук се наблюдава интересно явление – освен свещта, Огледало А отразява и Огледало Б, което на свой ред, освен свещта, отразява Огледало А. Така крайният образ наглед е безкрайност от огледало, отразяващо свещ, в огледало, отразяващо свещ в огледало, отразяващо свещ в огледало, отразяващо свещ… И така нататък, докато образът на огледалото стане толкова малък, че е невъзприемаем за окото ни.
На пръв поглед всичките тези безкрайно много отражения се появяват внезапно и едновременно, но дали е така? Трябва да вземем предвид, че светлината пътува с определена скорост и изминава разстоянието от едното огледало до другото. Установяваме, че всяко следващо отражение на свещта се появява със закъснение.
Нека сега приемем, че разстоянието между двете огледала е десет метра. Използвайки формулите за скорост, път и време, откриваме, че закъснението е приблизително една ЗхЮ7 част от секундата. Следвайки този ред на изчисления, теоретично на около петнадесет-милионното отражение закъснението ще е от порядъка на една секунда.
Казано по прост начин, ако духнем свещта, тази в петнадесет-милионното отражение ще изгасне една секунда по-късно. И макар че това закъснение не е видимо за човешкото око, ние несъзнателно за миг виждаме миналото, съществуващо в настоящето. Разбира се, трябва да се вземат предвид и други фактори, които правят извършването на този експеримент невъзможно – например ъгълът, под който трябва да бъдат поставени огледалата, причинява изместване в изображенията и е много вероятно петнадесетмилионното да не бъде обхванато от огледалната повърхност.
Така или иначе, ако времето е „стрела“, как е възможно да се оплете така, че миналото да съществува едновременно преди и в настоящето?
Следвайки този ред на мисли, на теория ако стените на една стая са направени от огледала, години след създаването й в нея все още ще се съдържа образът на момента, в който тези огледала са поставени, както и на всяко едно събитие, случило се вътре. Такава стая би събирала на едно място всеки изминал миг заедно с настоящия. Това твърдение е своеобразно доказателство, че времето не само съществува, но то е и видимо, дори и само чрез движението на материята, на обектите, които съществуват чрез него.
Но дори и не стрела, а сложна мрежа, времето не е обратимо. Отново в опита с огледалата образът на все още светещата свещ, след като е изгаснала, съществува, но само нагледно. Ние не можем да се пресегнем и да я запазим да не изгасне. За щастие или не, човек е „обречен“ да живее само в настоящето, и дори пътуването във времето да беше осъществимо, пътешественикът отново би съществувал единствено в своя персонален настоящ момент.
Ние сме запалената свещ от петнадесетмилионното отражение, която се бори да не изгасне, но вече знае, че това ще се случи. То вече се е случило… в нечие чуждо настояще.
