Със Станислав Памукчиев разговаря Антония Апостолова
Станислав Памукчиев (1953) е професор в катедра „Рисуване“ на Националната художествена академия, член на УС и секретар на секция „Живопис“ в СБХ. Завършил е „Стенопис“ в Академията, има над 90 самостоятелни изложби, последните от които през 2025 г. – „Автопортрет“ и „Процесия“. Правил е сценографията за редица спектакли. Участвал е и в множество колективни и международни изложби и е носител на 14 престижни национални и международни награди.
Да започнем със самия вас. Последната ви самостоятелна изложба от края на миналата година в галерия „АРТЕ“ е „Автопортрет“ – с цялата условност на този термин, тъй като не става дума за непосредствени „фасадни“ отражения. Не носят ли обаче една латентна коварност тези дълбинни психологически себевглеждания, непременно ли са честни и разголващи, разбулващи вместо и прикриващи?
„Автопортрет“ бе екзалтиран опит за себеразкриване. Рискът и изпитанието е в преодоляването на суетния импулс и съблазънта в очите на другите. Всяко разголване е суетно, дори в разкриването на неугледната, мрачна сянка – тайната на личността. В този процес водещо бе желанието и волята ми за пълно вграждане чрез психомоториката на пластическия жест, концентрация в удара на ръката върху платното като максимално интензивна проекция на вътрешните съдържания. Проблемът ми беше колко мога да разруша, колко да понеса и колко да спася. Основен въпрос бе мога ли да наруша стари конвенции в жанра, без да увредя достъпа; да бъда разбран, без да бъда харесан. Много рисковано! Всяко откровение притеснява и е неудобно. Всяко откровение притиска откровението на другия.
Има ли всъщност собствено лице творецът, или повече от всеки друг човек следва да го възприемаме като флуидно средоточие, като душевно-нравствен кръстопът?
Голям въпрос! Можеш ли да се познаеш: кой си, защо си, къде си? Чувствителният екзистенциално и нравствено откритият художник отключва и култивира изначалната си интуиция за битие.
Днес, освен тревожността на тези въпроси, за художника изплува с огромно напрежение и въпросът „Какво е изкуство?“. Модерността изведе като основно качество субективната воля и власт над образа, както и уникалността на артистичната лексика.
Днес отново се завръщаме към смисъла, или по-скоро – към усещането за изгубения смисъл. Така чувствителният художник застава в епицентъра „като флуидно средоточие“, на „душевно-нравствения кръстопът“ на историята. В ситуация на постистина повече от всякога е необходим ценностен ориентир, яснота на избора.
А възможна и обозрима ли е целостта, или е утопична химера?
Приемам изкуството – с неговите инструменти, героични жестове и ритуали – като възможност и воля за завръщане към една истинност и изначална цялост. Целта е непосилна! Дуалистичната природа поражда тъга по изгубената цялост. На човека е присъща тъгата по целостта… тъгата по вечността, невъзможността да се примириш с времето, казва Бердяев. Тази тъга и копнеж раждат творческия импулс като съзидателен човешки отговор. Новите отговори са много разсеяни, много подведени…
Някъде бяхте казали, че в творческия акт се създава „от нищото“, т.е. демиургства се едва ли не ex nihilo. Но бихте ли се съгласили, че творецът по-скоро прави от малкото, дори нищожното, с което разполага, нещо друго – че именно домогването до тази другост е смисълът на създаването?
Най-вероятно съм казал „нищото“, но в смисъла на онези невидими съдържания и енергии, които „опълват“ бездънната ни психичност или безпределна космичност. Творческите интуиции стоят на границите на гранично-безграничното, помпат енергия оттам и я материализират в образи. Въплътената психична и духовна тъкан, постигането на техните визуални обозначения са гордостта и суетата на творческия акт – с драмата в неразрешимата колизия за постигане на форма на невидимите неща. А формата е винаги недостатъчна, защото е детерминирана в своята материална обусловеност.
Преди години открих отговор на това, което прави художникът в една древна херметична формула за превръщението: „… Ако ти не лишиш телата от тяхната телесност и ако не образуваш в тела субстанциите, лишени от телесност, няма да постигнеш онова, което очакваш“. Тази задача без отговор ме държи в напрежение и определи програмата ми като „опит на прага на граничното“.
Да направим мисловен преход от „аз“ към „ние“ – едно екзистенциално местоимение, което концентрира общочовешкото в творчеството ви – и да споменем тук вашата голяма юбилейна изложба от 2023 г.: „Преминаване – траектории във времето“. Ще се хвана именно за тази дума – преминаване. Когато за пръв път видях онези ваши ахроматични фигури, възкликнах: „Станислав Памукчиев е изобразил или предчовека, или следчовека“! И все пак вероятно е уловил мъчителното д(т)ерзание между тези две състояния, цялата трънлива метаморфоза, колебливостта на човешкото преображение. В един чисто телеологичен смисъл каква е посоката, в която мислите човека?
Определям до голяма степен творческото усилие като акт за превръщане на личностния опит в надличностен, във всеобщ, човешки. Разбирам така и свободата – като екзалтирано разкриване в надиндивидуалното, универсалното. Така се надявам да стигна до другите, да намеря базисно комуникативно поле.
Една от трайните теми, която системно интерпретирам, е завръщането. Завръщане в изначалните символи, които носят архетипна памет за дълбинните структури, определящи живота. Интерпретацията на такива знакови и символни системи е вълнуваща възможност за среща с другите, за разтваряне в „ние“.
Голямата широкоформатна картина „Процесия“ (200х750 см) от проекта „Преминаване – траектории във времето“ е рискован опит да се разкаже човекът. Митопоетичен разказ за неговото драматично усилие, за търсенето му на път и устойчив смисъл. По друг повод философът проф. Георги Каприев написа, че това е „спасението, станало плът“, че това е „вчовечено лице на пътя и живота“.
„Преминаване“ е трайна тема на моето безпокойство. Практиката ми е резултат на художествен опит за интуитивно живяна, подсъзнателно носена архетипна, предисторична и ранноисторична онтология на човешкото. Опит за раздвижване на интуицията за сакралното като обсебваща, безлика сила.
Когато говорите за „метафизичното очакване за изход“ от нашата отсамна крайност и ограниченост, това предполага една линейност, извървяване, изтърпяване, изкупление (не в строго християнския, а в общодуховния смисъл) – финална цел. Как тази есхатологична концепция се свързва с мита за вечното завръщане, с цикличността, с повторимостта на всичко?
Неразрешим въпрос за крайността на линейното историческо време и цикличността на вечното проявление, на вечното оживяване. Идеята за Голямото митологично време ми даде Мирча Елиаде, а есхатологичната идея – евангелист Йоан в неговото свещено писание. Мисля, че и в двете системи има опит за справяне с изтичащото, греховно, профанно време и отскок в свещеното безвремие. Намирам успокоение на изначалната тревожност в търсенето на спасение.
Протичането на живота е неизбежен процес, в чийто край се провижда метафизичен силует, който обещава и опрощава. Този, който обещава и опрощава, днес е много отегчен и даже огорчен от човешкия отговор на неговото очакване. Това поражда у чувствителните, духовно жадните енергия с нов есхатологичен патос.
Иска ми се да вярвам, че изкуството е възможно място, където тези енергии могат да се реактивират. Само изкуството има суетната привилегия да мисли вечността.
Да се върнем още веднъж на темата за общото и конкретното. Творбите ви бягат от сюжетността, от първосигнално дефинируемото и различимото в името на една абстрактно-философска универсалност. Интересното е, че в литературата се цени обратното – там крайно специфичното, регионалното изразява най-пълноценно всевалидното. Различно ли е в живописта?
Чувствителните към истината могат да я открият навсякъде. Модернизмът, с кулминацията на своите духовни екзалтации, стигна до чисто абстрахиране, до крайния редукционизъм на Ротко, Туомбли, Търел. Всичко започна с Кандински и неопластицизма на Пит Мондриан. В малката картина „Плетачката на дантели“ на Вермеер има не по-малко тишина, безвремие, абсолют. Баналните шишета от натюрмортите на Моранди са проникнати от тайнствено метафизично присъствие, от мълчание, което се чува. Малкото в голямото, голямото в малкото, единството в необятното и всичко едновременно.
В моите опити, започнали през 80-те години с фигурални, сюжетни, социално определени персонажи, житейската несрета и нейното преодоляване носи стойността и достойнството на живота. Постепенното абстрахиране и излизане в по-големи обобщения е естествен процес на осъзнаване на базисните основания за тази социална и екзистенциална несрета и човешко достойнство.
Днес отново се завръщам към фигурални композиции, фикционални сцени, извеждане на обобщения за човешките страсти, обсесии, тревожност. Смятам, че изкуството трябва да носи психична и духовна енергия, актива на дълбоко човешките съдържания.
В „Процесия“ човекът е изведен извън своята телесност. Възможно ли е обаче така да биваме лишавани от най-интимното си, не е ли физическото и тленното най-личното и откроимото у нас?… В изложбата ви „Двама“ например усещането е тъкмо за обратното – там образите са в едно кърваво-утробно, плътско-сетивно състояние; лично за мен те съществуват като че ли в състояние на „одраност“ – дермата сякаш е отстранена, виждаме оголените кръвоносни съдове, нервните нишки, пъпленето…
Изложбата „Двама“ ме завърна към интимно сближаване с моята емоционално-чувствена природа, отразена в огледалото на другия. Картини, които са фикционални сцени на взаимност, на споделяне, на щастлива обреченост. Тогава прочетох „Ти дойде“ на Теодор Траянов, Неруда и неговото „…когато заспивам, твоите очи се затварят…“. И се шегувах, че ако в предишни работи съм правил опити за качване, то в цикъла „Двама“ съм свалил небето в леглото – вчовечено небе! „Нека поне любовта ни спаси от живота…“ (Неруда).
В творчеството ви е проследимо едно движение между цвета (в една рембрандовска игра между светлината и мрака, както е в по-ранните ви работи) и монохромното. Хрумна ми как следващото може да е единствено прозрачността, в която се постига абсолютната видимост… Какво мислите?
Жизнеността и радостта от цвета се редува с аскезата на крайния ахроматизъм. Всичко се утаява и смълчава в непрогледност. Прозрачността и белотата са крайна фаза на обезплътяване, непосилен хоризонт на разтваряне. Белотата също оцветява.
Имам инсталационна работа с название „Бяла стая“ (2006, собственост на СГХГ), която търси бялата прозрачност на душата, обгорена от преживяното. Стая със стени от бели воали, изпълнена със стотици въглени, завити в прогорен воал, падащи от високото – един дъжд от въглени. За тази работа Георги Лозанов написа, цитирайки психологията на Уилям Джеймс, че „всичко, свързано с нашето нормално, будно съзнание, е отделено от него с най-ефирно було, зад което лежат други потенциални форми на съзнание“.
Да поговорим за първичната сила на материалите ви: пепел, въглен, пръст, сажди, восък – все свръхматериални и в този смисъл привидно нестабилни, изличими, тленни неща, плод на трансформираща се енергия, с които се опитвате да изобразите всъщност най-нематериалното и устойчивото. Когато използвате огън при създаването на картините ви, актът на „разрушението“ и този на сътворението сякаш се сливат…
Следвайки развитието от изобразяване към изразяване и внушение, вместо познатите бои и стандартни технологии потърсих силата на материали, които сами изразяват себе си, носят неотразима символна, семантична и психологическа плътност. Материали, които имат памет за извършен процес и са остатъчен резултат на трансформация. Напластявания, отмивания, обгаряне, опушване – умора и депресия на материалите, свидетелстват напреженията в граничност при преход от едно в друго състояние. Търси се израз на трансформация и преобразуване, преминаване в друго онтологично измерение. Най-кратко мога да определя този процес като „одухотворяване на материята“. Няма равнодушни пред огнището. С ровенето в пепелта разравям архетипна памет. Омазан, облепен, покрит с пепел, въглени и сажди, се усещам в изпитанието на инициационен акт, в екзалтация, в която се разпознавам някак по-дълбоко. Усилието на саморазкриване, на откровение в себе си, с познаване в опозициите профанно–сакрално, тленно–нетленно, гранично–безгранично е творческото безпокойство.
Ако съществуваше абсолютно неунищожим материал, бихте ли работили с него? Какъв би бил той според вас?
Работя с такъв материал!… И тя ръждясва…
Има един стих в песен на Том Уейтс, където се казва: If I exorcise my devils, well my angels may leave too („Ако се освободя от демоните си, ангелите ми също може да си тръгнат“). Можем ли да мислим работата ви – работата на всеки автентичен творец – през това демонично-ангелско взаимодействие?
Работата на художника е качване и слизане, пренасяне от долу нагоре и обратно. Ние сме обречени на материя и битката за нейното преодоляване, имаме тъга и поглед нагоре, екзалтиран и обречен поглед. Така сублимираната енергия ни дава моментно изкушение за свобода. В порива към нея сме готови да платим цена (да попитаме д-р Фауст). В тази дуалност затваряме съществуванието си и търсим опрощение.
Вие сте член на УС и творчески секретар на секция „Живопис“ в СБХ, а това е една друга, административна връзка с изкуството. Как се съвместяват?
Функционираме в социална обусловеност, в професионална екосистема. Опитвам се да я поддържам чиста, креативна и жизнена. Понасям щети, разочарования, но и удовлетворение. Опасявам се от рухването на илюзиите. Продължавам усилието в търсене на полезен ход. Успявам според силите си.
Преподавате и в НХА, работите със студенти, както и с деца. Как се обяснява изкуството на млад човек, как се отварят очите му за него?
Боря се за тяхната спонтанност, непосредственост, откровеност. Опитвам се да ги пазя от готови отговори, затлачване, цивилизационна кал. От посредствеността на детерминираната конкретност. Говоря им за Бешков и неговия велик урок: „Задачата на изкуството е да отдели истината от факта“. Разказвам изкуството през опита на великите художници като път към истината. А тя е винаги неудобна и тези, които настояват за нея, трябва да са готови на висока цена. И да дадат всичко от себе си.
А остарява ли изкуството – и как? Остарява ли и погледът към него – например вашият към собственото ви творчество през годините в резултат на „белезите от живеенето“, екзистенциалната тревожност и обреченост?
Питате ме дали ослепявам за себе си. Мрачните пропадания, както и моментните осветявания ослепяват. Дишам отегчението от себе си без друг избор. Пия резервоарна вода с надеждата да е с чистотата на наивността от младите години. А изкуството е винаги младо и наивно, дори когато оплаква културни и исторически руини, когато се изгуби в илюзиите си за справедливост, истинност, свобода. Когато се загуби, се завръща при бащите си за опрощение.
Вие сте един от малцина художници и визуални артисти, които владеят толкова силно и изкуството на думите, говоренето за изкуство. „Философски угнетен художник“ (по Румен Леонидов). Нека затворим кръга на този разговор, връщайки се към началото му. Ако тук трябва да направите свой чисто словесен автопортрет, кратък, скициран – как би звучал той.
Рисувам се ескизно, емоционално жив, меланхолично тъжен – романтик, с боя под ноктите, с охлузвания и синини по тялото, с прогаряния отвътре… Но щастлив!?!
