0
1284

Обреченост

За романа „Скъпи непознати“ на Цвета Делчева (изд. „Ерго“, 2015) и неговите конфликти

ergo4

Обреченост. Това е първото ми впечатление от романа на Цвета Делчева. Затова започвам тези размисли с текст от книга за аспектите на ограниченията в човешкото битие (изначални като отреденото ни време между раждането и смъртта или наложени), аспекти на съществуването в една рамкирана от определени условия реалност. Това впечатление от романа донякъде идва от факта, че главната героиня умира, което всъщност приемам като метафора. На по-дълбоко ниво чувството за обреченост се поражда най-вече от усещането за неразрешимите колизии на човешката природа, защото „Скъпи непознати” е роман за сблъсъци и конфликти, които взаимно се обуславят, пораждат и подхранват, като в крайна сметка се свеждат до основния конфликт на западния свят – конфликта между духовната и прагматичната реалност.

Конфликтът между света на духовното, на изкуството, и прагматичния свят на парите е видим на повърхността и е представен чрез двете основни лица на романа: изпълняващия ролята на разказвач мъж и неговата вече мъртва съпруга Маги. Този конфликт е проследен чрез техните отношения, техните пътувания, по време на които всеки от тях намира удоволствие в различни неща, а и чрез отношението на разказвача към колегите на жена му – художници, изкуствоведи, галеристи, ценители и модели. Особено подчертан е контрастът в спомените на разказвача за посетените при пътешествията места, като забележителни катедрали и произведения на изкуството, притчи и легенди се редуват и се смесват с местните кулинарни специалитети, за да покажат пропастта между двамата (но и да нарисуват вярна картина на неотделимото съществуване на дребното и значимото). Споменатият конфликт е в основата на негативното му отношението към света на Маги, защото тук не става въпрос само за неодобрение към нейните критици, но и за отказа му да разбере нейния свят, който е някакво надграждане над обикновения делничен живот. Разбирането му за изкуството се изразява с думите: „за мен ценно беше това, което се продава най-добре” (стр. 274).

Конфликтът между делничния бит и вътрешния духовен живот е предаден и чрез една стилистична особеност на повествованието – преднамерената липса на плътна информационна структура. Авторката не само използва две повествователни перспективи, но докато зад едната стои определен разказвач, мъжът на Маги, говорителят зад другата е оставен на въображението на читателя. Някои разкази, повече или по-малко подобни на лирични импресии (видимо разграничени графично чрез шрифта, но и често отличаващи се по ритъма), могат да се приемат като пояснения от всезнаещ неутрален говорител, като предположения-фантазии на говорителя разказвач (заслепения от ревност съпруг), или като разкази от гледната точка на Маги (в този случай повествованието се възприема като диалог между двете основни лица на романа). В края на книгата се появява предположението, че това са преразкази на картини на художничката, което донякъде се припокрива с третия вариант на допускането. На места разказите се наслагват, описващи събитията от различни гледни точки. Даденият в последните страници ключ от авторката не разрешава загадката (стр. 299):

А най-трудно ми беше да си спомням, беше трудно, защото не се знаеше кой наистина си спомня, дали съм аз или случилото се, или това бяха картините на Маги.

В крайна сметка една обща точна интерпретация не може да се направи и тази преднамерено вложена енигматичност засилва впечатлението за фините, трудно уловими енергии на вътрешния живот, твърдо рамкирани от външните събития в света на делничното и прагматичното. Въобще образът на картината като метафора се появява на най-различни нива от тъканта на романа.[i] Каквито и да са предположенията за неизвестния говорител, двуплановото (или многопланово) повествование оставя впечатление за диалог преди всичко между света на делничното и надградения духовен свят на изкуството. Този конфликт е подчертан директно в едно загадъчно писмо от приятел и колега, възхитен от изложбата на Маги (това писмо се представя като истински съществуващ документ), в което направо се казва (стр. 168):

… усетих да се завръща най-големият ми кошмар… Отново ставах битов, всекидневен човек.

Контрапункт на такъв „битов, всекидневен човек” е образът на Маги, изграден като образ на жена от друг свят, с нейната отнесеност, мълчаливост и посветеност на нещо, което е извън делничния бит.

Констатацията на авторката за перспективите на този основен конфликт между грубия материализъм и духовните търсения не е оптимистична, защото романът завършва с едно изречение, което заплашва, че консуматорският свят на парите може да погълне всичко (стр. 301):

Междувременно тази година незаетите места в училищата бяха най-вече в паралелките по изкуствата.

Всъщност привидно по-важен конфликт в романа изглежда сблъсъкът между порива на истинския талант и диктата на конюнктурата. Този, на пръв поглед ограничен конфликт, засягащ една неголяма група хора, е стар, колкото е старо изкуството. Това обаче е конфликт с много по-дълбоки корени, отколкото изглежда, и е свързан със слабостите на човешката природа, изначално заложени в нея (многократно повтарящият се урок на историята, че мечтите за свобода на различни нива на битието често се оказват мечти за смяна на позициите на силните и слабите, е реставриран от авторката в социално-политическия фон на романа). Дълбоките корени на споменатия конфликт са свързани с борбата за утвърждаване на собственото его и нагона за властване над другите (тема, водеща началото си от идеите на Алфред Адлер, на която са посветени много страници в теоретичната психология и психоанализа). Картината на този конфликт се простира от първия до последния ред на романа и отразява изключително реалистично българската действителност малко преди и по време на прехода. Интересно е, че въпреки големия й талант, скромните успехи на Маги се дължат само на приятелски жестове и най-често на случайни срещи, а тези, които оценяват изкуството й, не могат или не искат да я подкрепят. Така се създава впечатление за случайния характер на успеха. Шанс в този хаотичен процес, както се уверяваме от романа, има преди всичко средният автор, защото на пътя на талантливия застават поне две пречки: завистта на колегите и неуправляемостта на таланта, който не е готов да следва налагания от конюнктурата канон, а това плаши тези, които имат претенции да бъдат „законодатели” на течения и вкусове. Защо този конфликт се свежда до сблъсъка между грубата прагматичност и духовността? Защото конюнктурата подхранва прагматичния свят на парите и е хранена от него. И защото тя е възможна именно поради духовното безразличие на този консуматорски свят, хората от който, доколкото посягат към изкуството или литературата, очакват да им бъдат поднесени готови рецепти какво да харесват. Защото тези хора, заети с печелене на пари или дори просто с оцеляване, не могат или не искат да положат духовните усилия, необходими за разбиране на изкуството. Съвременният свят консумира изкуството, както всичко останало. Мъжът на Маги, представителят на този прагматичен свят в романа, не само не може, но и не полага особени усилия да вникне в изкуството на любимата жена (поне до смъртта й), а до края съди за него по неговата пазарна реализация, която зависи от оценките на другите. Затова, когато след смъртта й разбира, че тя е платила за последните си изложби, си мисли (стр. 283):

И пак ме връхлетяха съмнения за стойността на това, което правеше Маги, и доколко успехите й бяха истински или не.

От друга страна, всичките тези конкурси, награди, галерии/издателства, изложби/книги, списания за изкуство/литература се спонсорират от света на парите, който се доверява на конюнктурата, а тя в крайна сметка се храни от него. И тук авторката използва една любима техника – да влага малкото вътре в голямото, защото в семейството на Маги се разиграват същите отношения, изразени с мислите на съпруга й (стр. 298):

Нима не бях й създал условия за работа, възможност да си купува скъпоструващите бои и материали, да пътува по света, да плаща такси за участие в експозиции и изложби? Не дължеше ли Маги на мен всичките си постижения, които, както ме упрекваха, дори не познавах?

Авторката много пъти подчертава обаче скромността на Маги, нейното безразличие към парите, освен като средство за реализиране на таланта й.

Не така директно изразен е вътрешният конфликт между творческите пориви и претенциите на егото. Колегите на Маги, художници, критици, ценители и модели, са представени в романа основно през погледа на разказвача, нейния мъж, поради което са описани с омраза и стремеж към едно гротескно окарикатуряване. Чувството му е разбираемо, защото този недостъпен за него свят му отнема любимата жена. В описанието на неизвестния говорител, което определено е по-меко, се чувства огорчението на Маги, въпреки нейната сдържаност и търпение. Някои от тези неназовани с имена персонажи са споменати бегло, други са описани по-детайлно, което внушава автентичност, на трети разбираме накратко житейските истории и почти за всички узнаваме как се е срещнала Маги с тях. Независимо че тя признава таланта на някои, ерудицията на други, а понякога получава и редки жестове на подкрепа, преобладава впечатлението, че това са хора завистливи, суетни, загрижени преди всичко за собствения си успех, заплетени в лобистки игри. И тук именно се появява конфликтът, защото, както признава самата Маги, не всички „успели” са лишени от талант имитатори, но ненаситните желания на егото, алчно за внимание и власт, ги е превърнало в слуги на един механизъм, който работи против изкуството и който в крайна сметка служи на прагматичната реалност.

Не може да бъде отминат и явният любовен конфликт, за който е напълно ясно, че се свежда отново до основния сблъсък на два различни свята. Отчуждението, продължило години (ако изобщо можем да говорим за отчуждение, когато никога не е имало близост), е напълно логично между двама души, обитаващи възможно най-отдалечени светове. Затова тук любовна интрига всъщност няма. Отношенията между двамата герои са обречени от самото начало. Маги е дотолкова потънала в своя свят, че изкуството и опияняващото очакване на жадуваното, но все изплъзващо се признание, изсмукват всичките й сили. Не знаем дали наистина тя има любовни връзки, или това са предположения на измъчвания от ревност и чувство за вина съпруг. Това, което е ясно, е, че Маги не е щастлива. Като че ли всичко, с което е надарена, не може да даде плодове. Връзките, ако наистина са се случили, са епизодични, без бъдеще и само подчертават невъзможността за близост с човек, който обитава свят, толкова различен от нейния. Той се бори с това игнориране, отдавайки се на удоволствия, каквито обичат хората от неговия земен свят, но не може да се освободи от магичното притегляне на Маги. Самотността на всеки от тях достига кулминацията си в момента на нейната смърт, когато той я е изоставил, отдаден на своите удоволствия, но и тя не страда особено, примирена със съдбата си и заета до последния момент с мисли за нови изложби.

Всичките тези противоречия са сложни, макар че в случая са показани преднамерено схематично, доколкото този текст е посветен на конфликтите в романа. Някъде между прагматичния свят на парите и свещената територия на изкуството е „живият живот” със скритата божественост, която го поражда и над която меркантилната действителност няма власт, божественост, която изкуството се опитва да улови и пресъздаде, но никога не успява напълно. Този живот много умело, много поетично е загатван от авторката с включване на неочаквани истории на епизодични за основния разказ лица (тежките репетиции на балерината; любовната история на домашната помощница; историята на автора на романи, който се опитва да пише в работно време; дори скицирана случка от детството на случаен ресторантски певец – всичките тези истории имат своите нишки към основния текст, въпреки преднамерената информационна фрагментарност). Но ако се върнем на предположението, че историите, разказвани от неизвестния говорител, са сюжети на картини (поне за историята на домашната помощница има сигурен ключ за такова допускане), то тези истории отново препращат към света на изкуството, единствената магия, която завинаги е завладяла Маги и през която тя пречупва всички други светове.

Освен линията на конфликтите, добре очертана, в романа има и други линии за изследване, които остават извън тези размисли. Привидно откъснатите от основния разказ истории индиректно осветяват образа на Маги. Чрез тези появяващи се неизвестно откъде кратки разкази са представени множество герои. От една страна, това са всички, които са имали някаква връзка с нейното изкуство, а от друга – много от тях са внимателно изградени персонажи, които като че ли показват от какво трябва да се разграничи образът на Маги.

Бисера Дакова започва рецензията си с една „леко пресилена”, според нея, аналогия между романа на Цвета Делчева и един друг роман, „Сеч. Една възбуда” на Томас Бернхард. Ще си позволя и аз да направя едно още по-пресилено сравнение между разглежданата творба и романа „Към фара” на Вирджиния Улф. За разлика от споменатата аналогия тук близостта не е на сюжетно ниво (като изключим общото наблюдение, че въпреки големия период от време и в двата романа сюжетът, в смисъл на последователно разказвана история с поредица от събития, остава на заден план за сметка на вътрешния живот на героите). Макар в романа на Вирджиния Улф да е налице до голяма степен полифонична тематика, а в този на Цвета Делчева да доминира една основна тема, и в двете произведения темата за изкуството е много важна, а ако увеличим малко оптиката, ще забележим, че и някои от подтемите съвпадат. Една от тях е новаторството и експеримента в изкуството. В романа на Цвета Делчева това се изтъква и като основна пречка главната героиня да получи статут на признат художник, поради логичния факт, че критиците твърде много обичат да се изявяват с мащабни изследвания, обхващащи група творци и изследващи общи тенденции в хода на развитието на изкуството, като по този начин в центъра на вниманието се оказват добрите имитатори, а се пропускат и маргинализират най-талантливите автори, следващи свой собствен път, без да се съобразяват с конюнктурата. В „Към фара” носителка на новия дух в изкуството е художничката Лили Брискоу, която непрекъснато експериментира, опитвайки се да надмогне установения канон. Интересно е, че и в двата романа конкретната действителност е отместена от литературата към живописта. При внимателно четене на „Скъпи непознати” читателят не може да не открие това (нека да вземем предвид принадлежността на авторката, а също и думите на един от нейните герои, автор на романи, който твърди, че „най-убедителен е собственият опит”), въпреки демонстрираното дълбоко познаване на редица въпроси, свързани с изобразителното изкуство (това качество на Цвета Делчева, да познава детайлно описваната реалност е демонстрирано и в първия й роман). Влагането на своите стремежи и идеи за създаването на роман от нов тип в образа на художничката Лили Брискау е забелязано от много критици на романа на Вирджиния Улф. Цвета Делчева, освен че на много места показва колко цени експеримента и новите идеи, показва още и от какви романи се разграничава, чрез пародийното преразказване на такъв „съвременен роман”.

И в двата романа е налице един висок метафоричен език, който ги доближава до поезията. За изключителното използване на метафоричния език в „Към фара” е писано много. Романът на Цвета Делчева естествено акумулира поетическите жестове на авторката в два основни слоя.[ii] На първо място е особената фрагментарност, създавана от противопоставянето на оголения фактологичен разказ за събитията (както тези, белязали важни промени в живота на цяла една нация, така и малките събития в едно семейство) и тъканта на вътрешния живот, предаден с емоционално зареден, понякога изпълнен със скрито напрежение поетически тон, носещ характера на поетическите импресии (накрая става ясно, че някои от тези импресии са свързани с картините на героинята, като по този начин се осъществява едно по-високо ниво на връзка между изкуствата). Езикът е изключително изчистен, лаконичен и точен, на места напомня стила на лапидарната поезия. На второ място е наличието на една извисена метафоричност, релевантна повече с поезията, отколкото с прозата. Нееднозначността на текста е характерна за всички жанрове на литературното изкуство, но е особено силна в лириката, където често се среща дори на нивото на отделната дума, играеща ролята на символ. В романа този тип поетическа нееднозначност на словото започва от името на главната героиня Маги (да се избере име-метафора не е нещо ново, но да се подчертае тази метафора, като се остави това име да бъде единственото, назоваващо персонаж от романа, не е често срещан похват) и се разгръща в редица метафорични картини с богато конотативно поле. Тук се изкушавам да направя аналогия между два важни метафорични образа от двата романа. Лили Брискоу накрая разбира каква картина иска да създаде[iii]:

Повърхността й трябва да бъде бляскава и красива, мека и мимолетна, цветовете да преливат един в друг като цветовете върху криле на пеперуда, ала отдолу платното трябва да е пристегнато здраво като с болтове от желязо”.

Това е идеята на Вирджиния Улф за роман от нов тип с менлива и несигурна повърхност, с възможности за различни интерпретации и в същото време с дълбока вътрешна логика и мотивация. Но това е и образ на самата действителност, в която всичко тече и се променя, белязано от преходност, ала с един неизменен център, макар и недостъпен за човека, като оста, около която се върти земята. Това е ключ за разбирането на търсенията на авторката, като между тези две интерпретации съществуват и други.

В края на „Скъпи непознати” Цвета Делчева рисува една загадъчна метафорична картина (тук асоциацията с картина идва от рамката на прозорец – стр. 282):

След малко в рамката на прозореца се появява съпругът, който метва през перваза една завивка, а вятърът я удря леко в стената. След това започва да поставя едно след друго на перваза разни неща – възглавници, дрехи, за да се проветрят. Накрая изнася кафез с птичка и дори – саксия с цвете!

По някакъв начин тази метафора препраща към изкуството (и към стила на самата авторка, както отбелязва Бисера Дакова), което изважда на показ вътрешността, цялото й съдържание – баналните предмети. Какво се опитва да ни каже авторката? Кое е изкуствено отглеждано като цвете в саксия и защо птицата не е на свобода? Метафора, очертаваща обширно поле за интерпретации – да не забравяме и в кой момент се появява тази картина, в последните дни от живота на Маги, когато неизбежността на края й ескалира, подчертана от последователното потвърждаване на диагнозата и необходимостта от операция, което звучи като присъда.

Тук обаче трябва да се отбележи и едно съществено различие между Маги, за която признанието е много важно, и Лили, която не се интересува от съдбата на картините си, а единствено от създаването им (какво от това, че ще ги сложат на някой таван). Може би тази разлика логично води и до развръзката на съдбата на двете героини. Маги умира от упойка, което може също да се чете като метафора. Дали Вирджиния Улф не е въплътила в Лили Брискоу идеалния образ на твореца, който се интересува само от създаването, освободен от упойващите мечти за признание (знаем, че самата тя болезнено се е интересувала от успеха). Темата за признанието поначало е поставена различно в двата романа. Докато в „Към фара” тежестта пада върху размислите за преходността на славата и илюзорността на безсмъртието, в „Скъпи непознати” заслуженото признание е непрекъснато очаквано от Маги, но в крайна сметка то се оказва непостижимо, което се подчертава метафорично и от нелепата и преждевременна смърт на главната героиня. Тя не е болна от живото-застрашаваща болест, а умира донякъде поради небрежност и недоглеждане, донякъде поради случайност, не на последно място и поради коварството на упойките, точно както и сътвореното от нея не е отричано, но остава недооценено в хаоса от борби на страсти, промени в културната конюнктура и разминаване на истинските й стремежи за собствен път в изкуството с повърхностните наблюдения и лобисткото поведение на критиците. Така въпросът, който романът неявно поставя и който най-много го доближава до „Към фара” на Вирджиния Улф, е въпросът за смисъла на признанието. Този въпрос е важен, защото отговорът може да ни спаси от обреченост. Ако успеем да си отговорим доколко са необходими те – нетрайните плодове на славата – и могат ли да се сравнят със светлината, която има безброй превъплъщения, ще намерим и пътя за спасение. Тогава за излизането от омагьосания кръг на обреченост може да се окаже необходимо просто да се доверим на светлината.

 

[i]  Виж рецензията на Бисера Дакова „За новия роман на Цвета Делчева и неговите критици”, ,,Литературен вестник”, бр. 34, 2015, за особения подход на авторката към изобразяване на реалността – от рамката към същността.

[ii]  Виж също наблюденията на Бисера Дакова за някои лирически подходи на авторката в посочената рецензия.

[iii] Вирджиния Улф. Към фара, превод Иглика Василева, София, ИК „Колибри”, 2008, стр. 198.