„Вятърничавото“ човешко племе и по времето на руския класик, и днес не се замисля за буренясалата си духовна градина; и през ум не му минава да изтръгне от душата си плевелите на порока, които от човек го принизяват до нищожество“, казва актрисата и режисьор Нина Димитрова преди юбилейното турне на спектакъла „Дневникът на един луд“ на Театър „Кредо“

Осем представления на сцените в пет български града – това е аритметическото изражение на предстоящото юбилейно турне на Театър „Кредо“ със спектакъла „Дневникът на един луд“ по Гогол, поставен точно преди пет години в столичния Театър 199. През 2016 г. удивителното превъплъщение на Стелиан Радев под режисурата на Нина Димитрова донесе на младия актьор номинации за дебют и изгряваща звезда за наградите Икар и Аскеер, както и приза за мъжка роля от Международния фестивал на моноспектаклите „BGMOT“ в Габрово. Сега двамата очакват срещите си с публиката в Русе (1, 2, 3 и 4 юни), Силистра (7 юни), Добрич (9 юни), Стара Загора (25 септември) и Бургас (5 и 6 октомври). Турнето е подкрепено от Националния фонд „Култура“ по „Едногодишната програма за подкрепа на частни организации в областта на изкуството – 2020“.

Повече от десет години Нина Димитрова подготвя сценария за „Дневникът…“, преди да вземе възможно най-нестандартното решение за ролята на Попришчин. През 2015 г. Стелиан Радев е все още студент в НАТФИЗ, а за трудния Гоголев герой обикновено се търсят опитни актьори около 40-те. Но актрисата режисьор, нашумяла преди това с първите спектакли на Театър „Кредо“ – „Шинел“ и „Каквото направи дядо, все е хубаво“ (дълго време в тандем с Васил Василев-Зуека), избира тъкмо него и колегата му от класа на проф. Здравко Митков, Димитр Несторов, да заменят доскорошния ѝ сценичен партньор. Момчетата предизвикаха бурните овации на публиката и вече са разпознаваеми имена в българския театър.

Тогава, след премиерата на „Дневникът…“ през октомври 2015 г., попитах Нина откъде е тази смелост да повери толкова сложна роля на начинаещ актьор, а тя отговори така: „Доверих се на интуицията си, не съм бъркала в творческия си избор… Не е лесно да накараш начинаещ актьор да достигне онова майсторство, на което са способни големите и опитните, но се получава с работа. С къртовски труд. И с търпение. Всеки детайл от ролята беше репетиран педантично в продължение на година и половина. Непрекъснато променях сцени в спектакъла или части от тях, докато актьорът се почувства в свои води.“

Днес, преди началото на юбилейното турне с „Дневникът…“ и още предстоящи събития на Театър „Кредо“, отново разговарям с Нина Димитрова – в нова театрална ситуация, диктувана от мерките срещу COVID-19, с нови идеи и възможности:

Нина, подготвяте се за второ турне на Театър „Кредо“ във време, когато културните институции работят в забавено темпо, при това за пръв път имате сериозна подкрепа от държавата – трябваше ли да попаднем в извънредна ситуация, за да ви забележат?

Ако държавата не е „забелязвала“ Театър „Кредо“, то не е защото не е искала, а защото той не е пожелал да бъде „забелязан“ от нея. В продължение на 29 години „Кредо“ се справя със собствени сили. Но в малкото случаи (не повече от пет) през всичките тези десетилетия, когато театърът ни е кандидатствал с проект за покриване на пътни разходи за участие в международни фестивали, винаги е получавал подкрепа от държавните институции. Получи я и сега, в извънредната ситуация, по проектите, с които кандидатства в програмите на Министерството на културата (МК) и на Национален фонд „Култура“ (НФК). Министерството подкрепи проекта ни „15 години Каквото направи дядо, все е хубаво“, благодарение на което през есента на 2020 г. осъществихме националното турне по повод 15-годишнината от създаването на спектакъла „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен.

Друга инициатива за този юбилей – проектът „Все е хубаво“, се реализира с подкрепата на НФК по програмата „Творчески инициативи“. Създадена бе поредица от кратки 10-минутни филми, разказващи историята на спектакъла чрез архивен снимков и видеоматериал, отзиви на критици, директори на фестивали и театри у нас и по света. Те ще бъдат качени на новата уебстраница на Театър „Кредо“ (www.credotheatre.bg), също реализирана с подкрепата на Фонда, този път по проект „кРЕдоСТАРТ“ по „Едногодишната програма за подкрепа на частни организации в областта на изкуството“. Именно по този проект се организира и започващото юбилейно национално турне на спектакъла „Дневникът на един луд“ по Гогол по повод 5-ата годишнина от създаването му, както и много други дейности.

Това, струва ми се, е добър пример как в трудната за театрите ситуация един добре защитен проект дава възможност на артистите да работят…

Така е. Проектът „кРЕдоСТАРТ“ наистина дава възможност на театъра да продължава да функционира в кризисната ситуация, породена от пандемията от COVID-19. Наши партньори за осъществяване на турнета на двата юбилейни спектакъла в страната са държавните куклени театри в Русе, Добрич, Стара Загора, Бургас и Драматично-кукленият театър в Силистра, на които изказвам огромна благодарност за двукратно подадената ръка през този творчески сезон. Като добавим и дългогодишната подкрепа на Театър 199 „Валентин Стойчев“, която и през този труден за сценичните изкуства сезон беше огромна и за която съм признателна на целия екип на театъра, в крайна сметка се оказва, че държавата (в лицето на Националния фонд „Култура“, Министерството на културата и държавните театри в столицата и страната) активно подпомага Театър „Кредо“ в настоящата сложна ситуация. Ако перифразирам реплика от „Дневникът на един луд“ по повод титлите, мога да кажа, че и държава е „само една титла, не е нещо, което можеш да го пипнеш с ръка“. Държавата, това са конкретни хора, които полагат усилия да помагат в рамките на своите възможности, и аз им благодаря за техните действия в подкрепа на културата и в частност на Театър „Кредо“.

Премиерата на „Дневникът на един луд“ беше точно преди пет години – промени ли се спектакълът през това време? Промени ли се и начинът, по който го възприема публиката?

„Дневникът на един луд“ не прави изключение от другите спектакли на Театър „Кредо“. С годините става все по-мъдър и смехът в него все повече горчи. Но не заглъхва. И в това е смисълът да се смееш през сълзи – да изкупваш греховете, които всекидневно трупаш към самия себе си, приспособявайки се към свят, „миришещ на хилядарки“.

Гледам всяко представление на „Дневникът на един луд“ в продължение на пет години и виждам как той се развива заедно с порастването на Стелиан Радев, на чийто плещи се стовари тежкото бреме на тази роля, когато той беше само на 23 години. Седя в залата, следя реакциите на публиката и се радвам на все по-голямото майсторство, с което той води зрителя през лабиринта на лудостта на един непримирим в отчаянието си човек и все повече превръща съдбата на героя си в своя собствена. Това за мен е висшият пилотаж в актьорската професия, а Стенли за пет години стана ас в пилотирането.

Виждам неизменното съпричастие на зрителя към закъснелия подвиг на един огорчен от света на „отцепродавците“ и „богопредателите“ човек, който се опитва да изправи превивания си с години от страх и раболепие гръбнак и да заяви: „Човек не може вечно да се въздържа, господа. Човек не е Бог. Аз не съм Бог, аз съм човек“.

Моята нагласа към този велик Гоголев текст е неизменна. Изповядвам чрез него убеждението си, че всеки човек има право на щастие, мечти и уважение, на „родина на душата си“, както казва Гогол, на своя Испания, подобно на лудия в спектакъла. Във всеки човек дреме по един неосъществен испански император, който рано или късно напира да се изяви. Както казва Гогол, „всеки петел крие по една Испания под перата си“. Този спектакъл, който за себе си наричам „Луд умора няма“, е моят личен призив към зрителя да не се отчайва и да не се страхува да брани достойнството и мечтите си и да изисква полагащото му се уважение, дори с риск да бъде обявен за луд.

След дългите и успешни години на съвместна работа с Васил Василев – Зуека в „Шинел“ и „Каквото направи дядо…“ вие дадохте път на двама млади артисти, Стелиан Радев и Димитр Несторов. Отворихте пътя към голямата сцена и на много свои студенти в „РевизорЪт” – чувствате ли се удовлетворена като преподавателка?

Не се изживявам като даскал. Просто се забавлявам да откривам непознатото и ми доставя творческо удоволствие да насочвам огромната непорочна енергия на начинаещите в градивна посока, защото вярвам, че тя е способна да твори чудеса. Предпочитам цялото несъвършенство на неопитната младост пред рутината на опитността. Неповторима тръпка е да виждаш как се разкрепостява талантът на младите хора и въображението им руши клишетата със замах, как подключената им творческа природа ги тика да откриват смели решения, как те самите стават по-смели от това, което откриват и постигат, и изпитват удоволствие от труда си. Това, което се опитвам да правя, е да предам някакво знание за откритите вече правила в изкуството и едновременно с това да подтикна младите хора да ги нарушават, за да намерят своите творчески правила и да изградят своята творческа философия. Старая се да отида и по-далеч, отвъд чисто професионалната страна на нещата. За мен преподавателят е не просто човек, който предава щафетата на наученото, а модератор на творчески личности. Юлия Огнянова казваше: „Лесно е да направиш добър актьор, трудно е да направиш добър човек“. Ако един преподавател постигне и двете, това е чудо. При някои от младите хора, с които работя, това чудо се случи и именно то ме прави щастлива.

Отстрани изглеждате като артист, обсебен от Гогол – така ли е и защо?

Предпочитам да съм обсебена от Гогол, отколкото от социалните мрежи. Или от „други подобни пасквили“, както би казал Гогол. Чудя се, какво ли би казал той за това съвременно технологично изобретение Фейсбук, например. Вероятно в духа на онова, което е изрекъл за французите: „вятърничаво френско племе, което обсъжда държавните си работи публично“. „Вятърничавото“ човешко племе и по времето на Гогол, и днес не се замисля особено за буренясалата си духовна градина и през ум не му минава да изтръгне от душата си плевелите на порока, които от човек го принизяват до нищожество. Истините за човека, причините за неговото греховно човешко битие и морално падение, които този руски гений е пресъздал във „великия разсадник на изкуството“ си, „падат като мая в мекото тесто на душата ми“, казано образно пак с негови думи. Вълнуват ме, натъжават ме и ме тикат да ги споделя със зрителите, за да се пречистим заедно чрез човеколюбивия смях на този автор и всеки от нас да оплеви собствената си градина.

Гогол е защитник на беззащитните, на онези, на които критиците от висотата на своето презрение лепнаха клишето „малък човек“. Полудявам, като чуя как се обижда човекът, как се обиждат онези, които се борят за безнадеждни каузи, било то за един шинел, или за една измислена Испания. Тяхната битка е достойна за уважение, колкото и нищожна да изглежда тя в очите на високомерните критици, на онези, които Гогол нарича „обесници, превръщащи дисектирането на изкуството в професия“. Никога не съм приемала клишето за „малкия човек“ и за това, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Сигурна съм, че ако Гогол ги чуе, ще се възмути до дъното на душата си и ще възкликне с негодувание, подобно на героя си от „Дневникът на един луд“: „Какви са тия идиотщини, бе!“. Гогол не дели мечтите на хората на малки и големи, не дели хората на малки и големи, а на хора с чист „духовен град“ и на такива, на които „духовният град“ е в пълен морален безпорядък.

Именно последните са на прицел в една от най-великите пиеси, писани някога в световната драматургия – „Ревизор“. Гогол обича човека и более за нищожността и падението му. И опитът му да накара човека да се огледа в творческото огледало, което поставя пред него, не е за да го унижи и да се надсмее над неговата нищожност, а да го накара да се стресне от изкривено си огледално отражение, да си спомни какво означава да бъдеш Човек и да се опита да се поправи. В това човеколюбие е същината на Гоголевото творчество за мен. Всичко, което е написал, е пропито от болката за загубата на човешкото у човека. И въоръжен със Смеха, Гогол се опитва да върне човешкия облик на самоокарикатурилия се човек.

Обожавам, обсебена съм от този човеколюбив смях, който „извира от светлата природа на човека“, както сам го определя Гогол. Ето от това човеколюбие, от този смях през сълзи съм обсебена. И в днешно време на тиражирана посредственост, евтиния във всички направления и вопиющ егоизъм, смятам, че е особено важно с това човеколюбие да се излиза на сцената. Обсебена съм да разбия порочните клишета за този велик автор, които обиждат човека и правят от великия човеколюбец Гогол обикновен сатирик.

Доколкото знам, вече сте създали и аудиовизуална версия на „Дневникът…“ на английски език, обновили сте и визията на юбилейния спектакъл – ще бъде ли предлаган в някоя от стрийминг платформите?

Една от първите дейности по проекта „кРЕдоСТАРТ“ след неговото начало през декември 2020 г. включваше заснемане на „Дневникът на един луд“ с три камери в 4К качество от професионален екип по време на редово представление в „Театър 199“. Това означаваше и изработване на аудиовизуална версия на спектакъла, която да бъде използвана в случай, че непредвидим развой на ситуацията с COVID-19 наложи дългосрочно затваряне на театрите, както това вече се случи миналата година.

Създаването на аудиовизуална версия на спектакъла обаче е само превантивна мярка за готовност на театъра да продължи да функционира, макар и само във виртуалното пространство, ако това се наложи. Аз съм против замяната на театралната зала с екрана на компютъра, затова тази версия на „Дневникът…“ ще бъде използвана само при нужда, както и за промотиране на спектакъла на международни фестивали или с образователна цел. Със закупената техника по проекта „кРЕдоСТАРТ“ вече са заснети и спектаклите ни „Шинел“ и „Каквото направи дядо…“, изготвят се пълни техни аудиовизуални версии със субтитри на английски език. Преводът на текстовете е дело на Любов Костова, известен наш преводач, с когото „Кредо“ работи от години.

По проекта „кРЕдоСТАРТ“ бяха създадени нови фотовизии и на трите спектакъла на театъра. Заснемането им беше по време на редови представления през сезон 2020/2021 от фотографите Светослав Куцаров и Емма Бардизбанян (Творчески колектив „СвЕмма“). Избрани снимки, на които са запечатани уникални моменти от „Дневникът на един луд“, ще бъдат качени на сайта ни паралелно със старта на юбилейното турне.

През есента на 2021 г. предстои 30-ият рожден ден на „Шинел“, който донесе и световна слава на Театър „Кредо“ – каква е личната ви творческа равносметка? И какво да очакваме през ноември?

Имаше един виц за двама мъже, които в жесток мраз през зимата бъхтят цял ден с кирките да изкопаят гроб, за да погребат жената на единия. Изкопали гроба, погребали жената, седнали да изпият по едно за Бог да прости и опечаленият казал: „Абе, бая зор видяхме, ама хубава работа свършихме“. Ето в този виц е и моята равносметка. Бъхтах замръзналата театрална почва с кирката 29 години. Създавах, погребвах и възкресявах спектаклите на Театър „Кредо“ и ще продължавам да играя библейския епизод „Стани, Лазаре, от гроба“, докато има желаещи да гледат спектаклите. Слава богу, желаещи все още има и у нас, и по света. Към „Шинел“ конкретно интересът продължава вече 29 години.

Що се отнася до бъдещето, доколкото настоящата ситуация с коварния вирус ни позволява да правим планове, вече започнах работа по една от идеите за отбелязване на 30-ия рожден ден на театъра. Отново по проект „кРЕдоСТАРТ“ с подкрепата на НФК преди месец открихме Творческа Кредо Лаборатория, която ще продължи до края на юли. В момента по методологията на Театър „Кредо“ в нея се обучават 22-ма млади артисти на възраст 22–25 години. Обучението се провежда по текста на бъдещ спектакъл на театъра, с който бихме искали да отбележим юбилея ни през следващия сезон.

Кои са най-ценните уроци от изминалите три луди десетилетия?

Дълъг списък с изводи се заформи за три десетилетия, мога да спомена само някои от тях:
* Независимостта и свободната воля в изкуството са скъпо струващ лукс.
* Свободата е отговорност, която малцина могат да понесат.
* Грижи се за спектакъла, той ще се погрижи за теб.
* Когато нямаш пари, спомни си, че имаш въображение.
* Идеите са по-важни от парите. Творчество без пари може, без идеи – не.
* Талантливи артисти много, предани – рядкост.
* Тръпката на свободното творчество не може да се замени с никакви привилегии на сигурността.
* Интересът не само клати феса, той събаря сътвореното.
* Егоизмът е най-големият враг на изкуството.
* Дефектът е скрит ефект, който трябва да имаш очи да видиш.
* Затруднението винаги води до гениално решение.
* Великите неща са прости.
* Който мисли сложно, се изразява просто.
Цял живот следвам думите на Илия Бешков, които чух от моя професор Атанас Илков: „Рисувай, рисувай, рисувай, докато сам се превърнеш в рисунка“. Много моливи изпотроших, много хартия съсипах, но не съм постигнала съвършената рисунка. Вероятно тя е непостижима и именно в нейната непостижимост е мотивацията да продължавам да рисувам. Крепи ме мисълта, че поне знам към какво се стремя.

Нина Димитрова завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1988 г., магистър е по актьорско майсторство за куклен театър. През 2021 г. защитава и степен магистър по режисура за драматичен театър в Театралния департамент на Нов български университет, София.
Първият ѝ спектакъл в Театър „Кредо“ – „Шинел“ по Гогол, участва в повече от 200 международни фестивала, между които и най-големия световен форум на изкуствата в Единбург,Великобритания. Там българският „Шинел“ в две поредни години(1996, 1997) е в класацията „Топ 20“ на най-добрите събития на фестивала, а през 2000 г. влиза в „Топ 5“ на в. „Гардиън“ за най-добрите театрални спектакли, представени на лондонска сцена. Със следващия си спектакъл, „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен, е участвала в над 50 международни фестивали в Европа, Азия и Америка. А с последния засега – „РевизорЪт“ по Гогол, печели 10 национални награди. През 2008 г. Съюзът на артистите в България присъжда на Нина Димитрова и Театър „Кредо“ Икар за принос в популяризирането на българския театър по света. Номинирана е за европейската награда за театър „Нови театрални реалности“ за иновации в областта на театралното изкуство.
Преподава актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“(1990–1992), а от 2020/2021 – актьорско майсторство за драматичен театър и режисура в Театралния департамент на НБУ. Води майсторски класове в „Тиш скул“ на Нюйоркския университет (2011), в Театралната академия в Пекин (2013), в Театралната академия „Тохо“ в Токио (2016) и др.