За самостоятелната изложба „Непредвидени обстоятелства” на Стефан Иванов в галерия „Васка Емануилова“ – с куратора Владия Михайлова разговаря Даниела Радева.
Д.Р.: Здрасти, Владия, какви са новините в съвременната скулптура?
Вл.М.: На така зададения въпрос мога да отговоря само, че наистина новините са добри, ха ха. Обаче ще използвам възможността, за да обясня какво аз имам предвид под съвременна скулптура. В тази рамка, според мен, влизат художествени подходи, които включват работа с пространство, обекти, предмети, архитектура, които представляват телесна или инсталационна намеса в конкретна среда, включват мислене за обемност, триизмерност, структура, време, форма. Така казано, звучи много общо и то е такова. Както знаем, от един момент насетне в историята на изкуството традиционните жанрове като живопис, графика и скулптура се развиват неимоверно и губят значението си именно като форми на изкуство, в които художниците работят. От програмния текст „Скулптурата в разширено поле” на Розалинд Краус насам по-скоро се мисли за това какви са посоките, в които може да се разгъва и развива представата за скулптура, отколкото как да се усъвършенства (пластически) формата. Когато казвам „съвременна скулптура”, имам предвид именно това „разширено поле”. Днес скулптурността е по-скоро начин на мислене и работа, художествен подход, а не жанр или конкретна форма на изкуството.
Д.Р.: Изложбата на Стефан Иванов е интересна със свободното и грамотно боравене с триизмерни форми, с умели комбинации от скулптура, обект, реди-мейд… какво изпускам? Това не е случайно и има конкретни художествени аргументи – какви са те?
Вл.М.: Изпускаш може би усета за пространство, сайт-специфичност и чувствителност към конкретната архитектура на мястото. Не разбирам съвсем какво имаш предвид под „художествени аргументи”. На въпроса за аргументите би следвало да отговори самият Стефан Иванов. Мога да споделя начина, по който аз осмислям това, което той прави и показва в изложбата „Непредвидени обстоятелства”. Понякога се забравя, че заедно с промяната на формата и начина, по който се мисли за произведението на изкуството, се променят и други неща, които са свързани с него, например начинът, по който се показват, представят и критически се осмислят работите; как се колекционират, как се стимулира производството им или как са позиционирани на пазара на изкуство. Част от цялата тази верига на промени е и начинът, по който социално и културно присъства фигурата на автора, какво изобщо се разбира под авторство. Ако например романтическата представа за автора е като създател, творец от нищото, който чрез работата си превръща самата природност в култура, то тази роля с времето много се променя. С историческия обрат, който концептуалното изкуство прави, тя става много по-игрова: авторът е този, който задава нови посоки на мислене, които са визуални и пространствени, но и които комуникират и са част от по-широкото поле на производство на култура, той/тя работи с различни теми, философски рамки и практики в него. Струва ми се, че напоследък тази роля на автора също започна леко да се променя. Ние живеем в настояще, в което новите технологии улесняват свръхпроизводството на образи; креативните индустрии непрестанно произвеждат предмети и други дизайнерски обекти за всекидневието; ситуацията е много различна от бума на консуматорското общество, или както го наричат ситуационистите – „обществото на спектакъла”, в средата на ХХ век. Днес, за разлика от тогава, много повече хора участват. Вече има не само големи екрани, на които се прожектират образи, но и много малки инструменти като ,например, камерите в смартфоните, чрез които всеки може да създава свои образи, да е креативен. Художниците са изправени именно пред тази ситуация. Те са много повече DJ визионери, отколкото създатели или идейни (концептуални) водачи. Подобен тип автор е Стефан Иванов. Многото събрани накуп елементи в работите му идват от широкото поле на „креативно” културно производство.
Д.Р.: Изложбата е част от Програма скулптура, която ти водиш от доста време и която в някои от изложбите има отношение и към скулпторката Васка Емануилова. Докато гледах изложбата, се сетих за детайли от паметника на съветската армия – оръжия, автомобилни гуми и други, които изглеждат като (а може би са, не знам) вече направени и вградени в скулптурата. Разбира се, че почти същото, което виждаме в работите на Стефан Иванов, е подобно само на вид. По-важното е, че… продължи изречението, моля те.
Вл.М.: Като че ли вече отговорих на този въпрос. Ще подчертая само основната, според мен, разлика. Всички тези детайли от паметника на съветската армия, за които говориш, са хомогенни пластически елементи от скулптурната форма, те са част от нея, композицията е цялостна. В подхода на работа на Стефан няма нищо подобно: всеки елемент е отделен и сам за себе си. Това, което ги слепва в една форма, в един обект, е действието като „сценичен елемент”, който същевременно удържа композиционно работите. Но аналогията, която правиш с паметника, е страшно интересна. И в двата случая говорим за реализъм на формата, който в единия случай е идеологически надграден, вписан е в някакъв голям, общ символен хоризонт (ако оставим настрана политическия момент, разбира се), а в другия е фантазмен, въображаем и много по-частен в този смисъл.
Д.Р.: Има едно изречение в текста ти към изложбата, в което се казва: „В отделните работи изкуството и дизайнът се сливат в общото усещане за естетически свят, в който хората съществуват наравно с обектите”. И наистина протеклата баня, ливнатата кофа, масата, която не се съобразява с архитектурата, може би се противят на идеята да живеят в изложбено пространство. Може би е малко извън контекста на изложбата, но мен ме вълнува, че публиката сякаш не иска да живее с изкуството. Много искат да пипнат, но не биха си го отнесли у дома. Как мислиш?
Вл.М.: В изречението, което цитираш, имам предвид конкретна посока на мислене, а именно – така популярната напоследък обектно ориентирана онтология, в която има и доста естетическо мислене и аргументи. Подадох на самия Стефан тази посока на мислене, след като видях работите му, защото ми се струва, че има възможност да се търсят допирни точки. Самата аз в момента чета и в този смисъл все още не знам много за философските основи и аргументи на това направление; говоря си за това с Лъчезар Бояджиев, който е много по-запознат. Накратко казано, обектно ориентираната онтология се опитва да промени антропоцентричната гледна точка спрямо света; да разглежда нещата и феномените извън представата за човешки опит и познание, или с други думи като различни от човешкия свят. Нещо подобно имам предвид с това изречение: работите на Стефан присъстват в пространството непосредствено. Няма втори или друг прочит, те не крият нещо голямо и неочевидно, което трябва да се разбере, да ни донесе опит или познание; напротив – те просто „са” и всеки може да ги възприема или да се разминава с тях. Ще кажеш, че това важи по принцип за изкуството, но не е съвсем така: в абстрактния експресионизъм трябва да се схванат определено настроение, емоция, игра с формата, цвета и т.н., при концептуалните практики – определена текстова или визуална идея, тук няма нищо такова.
А иначе, надявам се, че повече хора ще започнат да искат и да имат възможност да си отнесат у дома някакво изкуство. „Потреблението” на изкуство е най-дълготрайната и сигурна инвестиция за развитието на една културна среда, за възможността в нея да се появи експериментаторство, откривателство, визионерство.
Д.Р.: Как се развиват нещата в Програма скулптура? Дай бърза равносметка на тази поредица от изложби извън контекста на „Васка Емануилова” и цялата линия на платформата за млади автори Място за срещи. Може би е крайно време за обобщение, програмата тече вече колко години?
Вл.М.: Това, което казах в началото за скулптурата в разширено поле, е именно рамката на програмата за съвременна скулптура на галерията. В тази програма показваме не много автори, но винаги работи, които допринасят за разширяването на представата за скулптура тук, в България, и конкретно на фона на основната постоянна колекция с произведения на Васка Емануилова в галерията. През годините сме имали изложби на Бора Петкова, Георги Георгиев – Жорас, Симеон Симеонов, Рада Букова – една страшно интересна изложба, на която ти беше куратор, Стоян Дечев, Кирил Кузманов, който показа мащабен проект, включващ цялата галерийна среда. Това са все силни автори и аз се радвам, че сме представяли техни изложби. Една от последните инициативи на галерията в тази посока е образователната програма „Опити”, която аз започнах преди три години, а в последните две вече се случва в официално партньорство със Студио ПроЖектиране, Университета по архитектура и Националната художествена академия в София. Възлагам големи надежди на тази програма, която тази година за пръв път ще включи и студенти по архитектура, освен по скулптура. Темата, по която ще се работи, е „Скулптурният обект като зрител”, а лектор и куратор на финалната изложба е проф. Петер Цанев. Надявам се, да си говорим много повече за тази програма през септември, когато трябва да се случи и изложбата в галерия „Васка Емануилова”.
Изложбата „Непредвидени обстоятелства” на Стефан Иванов в галерия „Васка Емануилова“ е достъпна и в Нощта на музеите на 21 май 2016 г. Публиката ще има възможност да разговаря с автора.
