„Трудовак“, Алберт Бенбасат, корица Стефан Кисьов, издателство „Колибри“, 2026 г.

Колкото повече напредвах с романа „Трудовак“ на Алберт Бенбасат, толкова повече усещах, че металният вкус в устата ми все повече се засилва. До степен накрая да стане нетърпим.

Защото толкова много казармени истории бяхме слушали, че буквално и ние имахме чувството, че сме минали през този абсурд. Не можеше да има събиране, без да са се разказали онези абсурдни, жестоки сюжети. Но те се разказваха с чувство за хумор, разказваха се така, че да ни разсмиват до сълзи, така, че говорещите да направят впечатление, а разказваното да изглажда нещо средно между приключение, драма и комедия. Ние бяхме свикнали и приемахме за нормално, че казармата е място на абсурдни, малоумни издевателства, място, където попадаш в ръцете на ограничени и затъпели хора, превърнати в такива именно от тази среда, без да се знае как ще се измъкнеш оттам. Покрай хумора понякога научавахме ужасяващи неща – момче с многодиоптрови очила си ги изгубило по време на учение и паднало в пропаст или в ануса на редник вкарали помпа за автомобилни гуми и пуснали въздух, докато червата му не се спукали. Или изнасилвали новобранец в продължение на цяла нощ и той починал от кръвоизлив. Смятахме, че това се случва рядко. Че другото е важно –  театър на абсурда, разказван сладкодумно и очарователно обикновено в края на купоните, когато другите теми са изчерпани, а разказвачите подпийнали. Разкази за героизъм не съм чувала. Тях ги пишеха само по вестниците. „За подвизите в това приключение се говорят измислици. Или хиперболи. Митологията, която се посвещава на войниклъка, е кралимарковска.“

Четях романа и металният вкус се засилваше с всяка страница – как не сме си давали сметка, че казармата е минимодел на кошмара, в който живеем? Как съм виждала само комичните ситуации, а другите – не? Що за бетонирано съзнание съм имала?

Попитах автора как е възможно да си спомня в такива детайли онова, през което е минал, а той ми отвърна – как няма да го помня, та това е моят живот! Сякаш си е водил записки по време на казармата. Всъщност романът е написан в подобен стил – все едно всичко е документирано в момента. Авторът споменава някъде, че художествената измислица присъства в минимално количество.

Алберт Бенбасат разказва честно, спокойно, без да украсява, без да героизира ежедневието, тормоза, перипетиите в родната социалистическа армия и по-точно в трудовите войски, които не бяха съвсем армия. Говори за армията, но всъщност това е ежедневието, това са абсурдите и издевателствата над всеки социалистически човек, който трябва да има свое прибежище, където да се приютява или скатава, казано на казармен жаргон, за да си поема въздух от света, в който живее. Иначе не би могъл да издържи, нито да оцелее. За автора това прибежище е неговото семейство, очакването на втория му син. И когато го пускат в отпуск и той се прибира у дома, читателят за малко си отдъхва.

Четях романа и си мислех – как е било възможно да се живее така?

Тони Николов нарече романа събитие. В българската литература май няма подобно произведение. Тематично най-близък е до „Параграф 22“, тъй като казарменото мислене, битът, образите, ситуациите не са много различни. Но на наша територия във всяка ситуация откриваме препратка към социалистическото общество, което по това време малко се отличава от трудовашката казарма – кипи безсмислен труд, набиват ти в главата лозунги и клишета, движиш се сред пропагандни плакати, рапортуват високи постижения, чертаят се светли перспективи, заклеймява се врагът, а ти трябва винаги да си нащрек, защото той е коварен. Общество – казарма. Авторът разказва за казармата и я представя като огледало на обществото. През неговия поглед читателят вижда обществото като казарма.

Главната грижа на всеки воински чин е да рапортува успехи пред по-горния чин, докато към по-низшите се отнася с пълно пренебрежение, което включва грубо насилие, бой, гаври, пиянство и унижение на всяка стъпка. И всичко това на фона на безсмислени заповеди и действия: „Падни!“ или „На място, ходом марш!“ Хем на място, хем ходом!

Няколко пъти споменах думата „абсурд“. Тя може би най-добре описва казармения дух и бит. Началството решава за клетвата, която ще се проведе в центъра на близкото село, да се построи трибуна за официалните лица. Възлагат на опитен войник да изготви проекта. Той се справя блестящо и в срок. В последния момент началството отказва да се строи трибуната, защото щели да използват старата. Проектантът е гневен. „Командирът бавно угаси цигарата в обувката си. – Това е положението.“

В американската армия няма комсомолски секретари, но в нашата има: „Лицето му бе ухилено като резен сурова тиква. Чувството му за хумор наподобяваше същия плод“.

В „Трудовак“ Алберт Бенбасат сякаш умишлено търси асоциации с „Параграф 22“. Чрез парадоксите, хумора, героите, ситуациите и най-вече абсурдите, които са на всяка стъпка и на всяка страница. „Поддържай се мръсен, войнико, за да не те лови ни болест, ни нищо.“ Джоузеф Хелър казва, че никога е нямало да напише „Параграф 22“, ако не бил прочел „Приключенията на добрия войник Швейк“. Сигурно същото може да се каже и за Бенбасат. Колкото и да са различни, колкото и различни да са епохите, които описват, този тип романи си приличат. Общото е казармената ирационалност. Колкото и да е странно, в общества, които нямат нищо общо едно с друго, тя е една и съща.

Част от тази ирационалност се състои в това, че в казармата, където най-много се говори за героизъм, всъщност герои няма. Смешното всъщност цели да прикрие трагичното. Подчиняваш се на безсмислени заповеди. Стискаш си устата, когато си прав. Може да бъдеш пребит заради дреболия. Не можеш да се защитиш, защото те гонят „по устав“. Не можеш да защитиш и приятеля си, когато несправедливо го малтретират. Животът ти е сведен до примитивно съществуване. На издевателствата на началството трябва да отговаряш „Слушам!“. Трябва да се приспособяваш. „Ние мълчахме, предъвквахме своя срам, думите бяха потънали в свитите ни стомаси.“

Военните романи всъщност са антивоенни романи. Несправедливостите на обществото в казармата се усилват многократно. Това в още по-голяма степен се отнася за наборната армия. Негативният ефект се усилва, ако самото общество е от казармен тип, ако границите му са оградени с бодлива тел и на граничната бразда се стреля на месо.

Както в някогашните разкази в компании казармените истории се пречупваха през хумор, така и Бенбасат използва хумора като антидепресант. Ако казармените истории се разкажат без усмивка, те ще бъдат невъзможни за четене. И Хашек, и Хелър, и Бенбасат разказват за събития, в които лично са участвали. И тримата ги разказват с усмивка. Минало-заминало. Оцелели са. Но трябва да се знае и да се помни