Публикуваме откъс от въведението на книгата, издадена от „КХ – Критика и Хуманизъм“
Кой е по-силният стремеж днес: да си или да не си „като другите“?
Стандартният човек със стандартния си живот става непривлекателен. Новата „мяра на всички неща“ е автентичният субект с оригинални интереси, уникално изработена биография, заобиколен от особени предмети и впуснал се в неповторими събития…
Постигането на подобна изключителност всъщност се е превърнало от субективно желание в… обществено очакване! Мащабът на „специалното“ се прилага спрямо всичко: как живееш, какво ядеш, къде и как пътуваш, как оформяш собственото си тяло, приятелския си кръг. Животът не просто се живее, той бива куриран.
Андреас Реквиц оформя този набор от разнородни феномени в модел. Негова водеща теза е: извършва се структурно изменение в обществото, при което социалната логика на общото отстъпва за пръв път пред социалната логика на особеното. Него той описва с понятието „сингуларност“.
Андреас Реквиц е професор по социология в Хумболтовия университет в Берлин. Определят го като един от най-интересните социални мислители на нашето време, а тази книга – като най-добрия текст в областта след култовата работа на Фредрик Джеймисън „Постмодернизмът, или културната логика на късния капитализъм“.
Изданието е подкрепено от Програма „Традуки“.
„Общество на сингуларности“, Андреас Реквиц, превод от немски Теодора Карамелска, издателство „КХ – Критика и Хуманизъм“, 2026 г.
Социалната логика на сингуларностите, чието разпространение се наблюдава от 70-те или 80-те години на ХХ век насам, принципно изцяло противоречи на онова, което от почти двеста години съставлява същността на модерното общество. Обществото на класическата модерност, което постепенно възниква в Западна Европа през ХVIII век и в средата на XX век достига своя връх като индустриална модерност […], е организирано по принципно напълно различен начин: тук доминира социалната логика на общото, и то с радикалност и драстичност без аналог в световната история. Макс Вебер е описал това по сполучлив начин: класическата модерност на индустриалното общество принципно е процес на дълбинно формално рационализиране. И всички прояви на това формално рационализиране – независимо дали в науката и техниката, икономическото и индустриалното производство, държавата или правото – насърчават и укрепват, както бих добавил, господството на общото. […]
Докато сме в плен на стария образ на модерността, формиран от индустриалното общество, сме склонни лесно да отхвърлим появата на сингуларностите и сингуларизациите като просто странично или повърхностно явление. В действителност обаче логиката на сингуларностите действа не в периферията, а в центъра на късномодерното общество. Какви са причините за тази дълбинна трансформация? Първият ми отговор на този въпрос, който подробно ще развия в настоящата книга, е следният: двата най-мощни обществени мотора, които движат стандартизацията на индустриалната модерност – икономиката и технологиите, – през 70-те и 80-те години на ХХ век стават двигатели на общественото сингуларизиране […] и ние тепърва ще осъзнаваме цялата значимост на този процес, неговите социални, психични и политически последствия.
Така между индустриалната модерност и късната модерност настъпва двоен структурен разрив: първият се дължи на структурния преход от старата индустриална икономика към културния капитализъм и икономиката на сингуларностите с креативната икономика (creative economy) като водещ бранш. Капитализмът на икономиката на знанието и културата е постиндустриална икономика: нейните блага са по същество културни блага и „блага на сингуларизирането“, т.е. неща, услуги, събития или медийни формати, чийто успех сред потребителите зависи от това дали са признати за уникални. Трансформацията на благата принципно преобразува структурата на пазарите и на труда. […] Вторият структурен разрив се дължи на дигиталната революция, една технология, която вече не просто стандартизира, но най-вече сингуларизира – от проследяването на данни (data tracking) в профилите през персонализирането на дигиталната мрежа до 3D принтерите. В същото време дигиталната революция за първи път прави водеща една технология, която има характера на „културна машина“, в която се изработват и възприемат предимно културни елементи – образи, разкази и игри. […]
Обществото на сингуларностите приписва централно място на едно измерение, което е било заплашено от маргинализация в старото индустриално общество: културата. Културата играе изключително важна роля за начина, по който се структурира късната модерност. […] Ще се занимаем по-задълбочено с това какво представлява културата и как циркулира тя, но още сега можем да заявим, че култура има винаги там, където се приписва ценност, т.е. където протичат процеси на валоризиране. Важно е да се види, че практиките на валоризиране и практиките на сингуларизиране вървят ръка за ръка. […] Накратко казано, в обществото на сингуларностите се извършва дълбинно културализиране на социалното. […] Освен това сферата на културата придобива специфична форма в късната модерност: тя вече не е затворена в себе си подсистема, а става глобална хиперкултура, в която потенциално всичко – от дзен медитацията до индустриалните столове, от училищата Монтесори до видеоклиповете в YouTube – се превръща в култура и в елемент от изключително мобилните пазари на валоризиране, на които субектите се движат с претенцията за себеосъществяване.
Така стигаме до следващата централна характеристика на обществото на сингуларностите: изключителната значимост на афектите. Индустриалната модерност с нейната логика на общото и тяга към рационализиране води до систематично намаляване на афектите. Когато обаче хора, неща, събития, места или колективи бъдат сингуларизирани и културализирани, те въздействат привличащо (или отблъскващо). Всъщност те се смятат за сингуларни само ако въздействат. Обществото на късната модерност е общество на афекта по начин, по който класическата модерност никога не би могла да бъде. Неговите компоненти въздействат във висока степен афектиращо – субектите копнеят да бъдат афектирани и да могат да афектират другите, за да бъдат смятани самите те за привлекателни и автентични. […]
* * *
Дотук ставаше въпрос за това, че в късната модерност се осъществява исторически безпрецедентно структурно изменение, което се върти около процесите на сингуларизиране и културализиране. Но наистина ли тези процеси са напълно нови? И обратно, дали старата логика на общото е изцяло изместена от новата логика на сингуларното? Отговорът на двата въпроса е „не“ и така цялостната картина бързо придобива комплексност. […] Според мен модерността изобщо не може да бъде разбрана като едноизмерно събитие, тъй като от самото начало тя е съставена от две противоположно организирани измерения: от рационалистичното измерение на стандартизирането и от културалисткото измерение на ценностните приписвания, интензивността на афектите и сингуларизирането. […]
Всъщност началото на мащабното сингуларизиране и културализиране от последната четвърт на ХХ век от моя гледна точка може да се обясни като съвпадение между три структурни момента, които взаимно се подсилват: възходът на културния капитализъм, триумфът на дигиталните медийни технологии и постромантическата революция на автентичността при новата средна класа. И трите направления ще бъдат проследени в тази книга. […]
* * *
За да се разбере обществото на сингуларностите, е необходимо да се поставят въпроси за неговите форми, следствия и противоречия в най-различни области. […] Моделите на икономиката, социалната структура и политиката в обществото на сингуларностите могат да бъдат открити – въпреки всички национални различия – както в Съединените щати, така и във Франция, Германия и Великобритания, в Италия, Скандинавия или Австралия. Би било недалновидно тази конфигурация изначално да бъде сведена само до Запада. […] Форматите на културния капитализъм, на дигитализацията, на труда по създаване на знание и култура, на сингуларисткия жизнен стил, на креативните градове (creative cities), на либералната политика, но и на културния есенциализъм, които са предмет на тази книга, циркулират по целия свят и могат да бъдат открити в определени части, сектори и социални среди в Латинска Америка, Азия или Африка. Обществата на някогашния глобален Юг също са започнали на много места да се пренастройват към постиндустриалното общество на сингуларностите. Много вероятно е то да определя нашето глобално бъдеще.
Как изглежда това късномодерно настояще и бъдеще? Лесно или трудно ще бъде то? Съвременното общество се явява на хората днес дълбоко противоречиво: от една страна, „прекрасен нов свят“ на дизайнерски предмети и международни ваканционни пътувания с размяна на жилища, хитове в YouTube, калифорнийски жизнен стил на хора на изкуството, събития, проекти и естетизирани градски квартали между Шанхай и Копенхаген; от друга страна, заболявания от преумора, социално маргинализиране на новата ниска класа, а също национализми, фундаментализми и популизми от различен вид. Публичните коментари и диагнози на късната модерност, особено през последните години, са изключително променливи, дори нервни: еуфоричните надежди за общество на знанието, което ще се отърси от усилията на индустриализацията, за общество на преживяването на умножени естетически удоволствия и не на последно място, за дигитално общество, което ще се възползва от възможностите на компютърните мрежи, се редуват с песимистични диагнози, които предвиждат драматично увеличаване на социалното неравенство и психологическото претоварване, както и глобални културни войни.
В противовес на тези често пъти прибързани коментари настоящата книга си поставя за цел да отстъпи крачка назад, за да разпознае широкообхватната панорама на модерността и да разгледа детайлно специфичните структури на късната модерност в тази рамка. […] Шансовете и обещанията, от една страна, и проблемите и дилемите, които възникват в съвременното общество, от друга, имат една и съща структурна причина: те се коренят в прехода от върховенство на социалната логика на общото в старото индустриално общество към върховенство на социалната логика на особеното в късната модерност. […]
Процесите на сингуларизиране сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Следователно не може да става въпрос нито за романтическо празнуване на сингуларностите, нито за безкритично присъединяване към хóра на оптимистите на прогреса, нито за заемане на място в ложата на „Гранд хотел Бездна“, т.е. за цялостно културнокритическо осъждане на късната модерност като убежище на ирационален и съдбоносен афект срещу общото. […] Книгата си поставя за цел да насърчи размисъла върху това какви са личните и политическите последици от тази обществена констелация в началото на ХХI век.
