Начало Сцена Обърнатото огледало на страховете ни
Сцена

Обърнатото огледало на страховете ни

Мария Митева
17.04.2024
961
Елена Панайотова, фотография личен архив

„Пиесата на Ханох Левин „Всеки иска да живее“ ще има премиера на 19 април в Сатиричния театър. Разговор с режисьорката Елена Панайотова

Елена Панайотова е театрална режисьорка и педагожка, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в „Один“ театър в Дания. Дългогодишна преподавателка по актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, и департамента „Театър“ към НБУ. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. През 2023 г. фотоизложбата ѝ „Далеч от Африка“ е отличена с награда Пловдив. Наскоро излезе книгата ѝ „Приложен театър. Теория и практики от България до Африка“.
На 19 април в Сатирата предстои премиерата на нейната постановка „Всеки иска да живее“ от Ханох Левин, сценографията е на Юлиян Табаков, хореографията на Росен Михайлов, музиката на Христо Намлиев

Самият автор на „Всеки иска да живее“ Ханох Левин е диагностиран с рак. С каква морална дилема ви привлече неговата пиеса? 

Левин пише пиесата 15 години преди да бъде диагностициран с рак, но по ирония на съдбата умира на възраст близка до тази на главния герой в пиесата. Левин е изключително интересен автор, който освен крайно политически пиеси има и един цикъл от пиеси, вдъхновени от древни митове и библейски текстове. Пиесата „Всеки иска да живее“ е базирана на трагедията „Алкестида“ от Еврипид по древногръцки мит за млада съпруга, готова да умре вместо съпруга си герой. Разбира се, Левин превръща трагедията в комедия, в която главният герой също е поставен в ситуация да намери друг да умре вместо него, за да отложи смъртта си, и преминава през различни перипетии. Езикът на „Всеки иска да живее“ е крайно ироничен, понякога вулгарен, стигащ до гротеска, поставяйки философски въпроси за смисъла на живота, за отчуждеността и липса на съпричастност в съвременното общество, както и за неизменния страх от смъртта, за която обаче постоянно забравяме. Левин се подиграва с главния си герой, който в своето пътуване открива, че всеки човек независимо от своя социален статус или етническа принадлежност иска да живее. В съвременното общество хората сме все по-заети в състезание за придобиване на материален просперитет и напълно забравяме за ефимерността и нетрайността на живота и дори започваме да си вярваме, че смъртта може да бъде отложена. Пиесата ни дава възможност да се посмеем от сърце, като обърнато огледало на собствените ни страхове, надежди и илюзии.

Сценограф отново е Юлиян Табаков. Той умело пресъздава приказни мотиви. Има ли приказни елементи и в пиесата?

Да, всъщност в пиесата има доза магически реализъм, тъй като Ангелът на смъртта се явява на главния герой и следват едни преговори за отпускане на още малко време живот. Така че този свят на Ангелското царство, както и неясно дефинираното време и място в някакво Средновековие дават възможност за освобождаване на творческото въображение. И много се радвам, че точно с Юлиян реализираме този текст в посока на една приказна необичайна визуална еклектика.

Хореографията на Росен Михайлов и музиката на Христо Намлиев предполагат една модерна постановка. Кое беше водещото в избора ви?

С Росен Михайлов от шест години работим изключително успешно, започвайки от „Женитба“ по Гогол в Театър „София“ до мегаспектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“, където работа му беше много естетска и вълнуваща. Във „Всеки иска да живее“ освен дванайсет актьори се включват и още десет студенти и това количество хора има нужда от прецизна хореографска оркестрация. С Христо Намлиев това е трети проект, по който работим заедно, и още с прочитането на пиесата бях сигурна, че тя е точно по негов вкус. Всички артисти са изключително интересни. Но когато се създава комедия, много важно е при избора на постановъчен екип да имаме еднакво или допълващо се чувство за хумор.

Как библейски мотиви се преплитат със съвременността?

Както казах по-горе, Ханох Левин често се обръща към такива мотиви, разбира се, и много други автори го правят, за да почерпят вдъхновение и да дадат своя интерпретация на библейски или древни митове, откривайки техните повтарящи се модели в съвремието. Джоузеф Кембъл смята, че митовете са създадени, за да вдъхновят обикновения човек за необикновени дела. Митовете следва да окуражават човек да прегърне приключенията и независимо от страховете си да придобие мъдрост, която би му позволила да подпомогне с нещо обществото. Аз вярвам, че изучаването на измислени истории, митове и легенди може да повлияе на съвременните ни преживявания и да ни помогне в придобиването на опитност.

Вие самата изповядвате ли веруюто на Джон Дюи, че всеки човек може да бъде артист и че въздействието на изкуството би вдъхновило хората да бъдат по-добри? Доколко е реалистично?

Аз съм идеалист, обаче вече съм и човек с много практика и опит в прилагането на театралните изкуства сред различни маргинализирани общности и напълно споделям това, което Дюи е провидял преди повече от сто години. Не смятам, че нещо се е променило в човешката природа, и е изключително важно да се свързваме с творческата си енергия, чрез която можем да променяме и създаваме светове. Умението да си въобразяваме е преди разсъждението и знанието, то е водещо, защото чрез въображението осмисляме и оформяме света.

В книгата си „Приложен театър“ ни запознавате с различните форми на съвременния театър. Но най-интригуващ се оказва май театърът в образованието. Как възниква?

Театърът в образованието възниква и се отнася до работата с изкуство с деца в контекста на формалното образование. Идеите на психолози като Жан Пиаже, Пауло Фрейре и Лев Виготски се инкорпорират в методологиите на движението за такъв театър. Основната идея в тези теории е, че ефективното учене зависи от въвличането на учещия се в живо преживяване. Общуването, слушането на думите на другия, приемането на различните гледни точки, оказването на конструктивна подкрепа, работата в екип са умения, които чрез участие в театрални практики се култивират в децата. Способността на човек да се идентифицира с другите му дава възможност да види различното във всеки, да се освободи от предразсъдъците и да приеме, че многообразието е източник на сила в света. Това размиване и сливане на границите между себе си и другия чрез ролевите игри провокира създаване на личности, способни да разбират, съчувстват и съпреживяват.

Движението за театър в образованието обхваща ли и други социални слоеве?

То играе специална роля и неговите движещи принципи вдъхновяват появата на голямо разнообразие от практики. И подходящ да обеме тези тенденции е появилият се през 90-те години термин приложен театър, който обхваща различни практики с участието на публиката, театър в образованието, театър в затвора, театър в развитие, музеен театър, театър за сексуално здраве и други. Терминът приложен театър придава на тази множественост от практики хомогенност и възможност да бъдат описвани и преподавани.

Играта в класическия театър е основно средство за изразяване. Приложният театър с какво се отличава?

Театралните игри се оказват не просто забавни, те ни показват как да учим със и чрез другите, и са изключително градивни в даването на глас на невидимите и маргиналните, както и могат да подпомагат процеса на хармонизиране на обществото. Движението „Приложен театър“ не само предоставя възможност да се изследва от различна перспектива природата на човека и да се преосмислят понятия за справедливост и свобода, но също така ни предизвиква да придобием ново разбиране за ролята на изкуствата.

Донкихотовско“ ли е, или и в нашите училища може да се осъществи театърът в образованието?

Театър или драма в училището се практикува от края на миналия век в редица държави в Западна Европа. В началото на XXI век във водещи университети по света възникват бакалавърски и магистърски програми със специалности „Театър и образование“ и „Приложен театър“, които подготвят обучители за различни области в обществото и най-вече в образованието. В България този процес все още е в началото, обаче бързо набира скорост, тъй като все повече артисти навлизат в училищата чрез извънкласни форми или детски лагери. Смятам обаче, че процесите са необратими и неотменни. Доказано е, че прилагането на театрални модели при работата с деца и младежи им помага да откриват творческия си потенциал, да придобиват вяра във възможностите си и умения за хармонизирани междуличностни отношения, провокира позитивни нагласи и самочувствие. Работата чрез изкуство дава смисъл, носи магия и вдъхновение, и това придава специално значение на живота. Ако държавата залага на бъдещото на децата, то навлизането на театърът в образование е крайно наложителен и неотменен процес.

Мария Митева
17.04.2024

Свързани статии