„Пиесата на Ханох Левин „Всеки иска да живее“ ще има премиера на 19 април в Сатиричния театър. Разговор с режисьорката Елена Панайотова
Елена Панайотова е театрална режисьорка и педагожка, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в „Один“ театър в Дания. Дългогодишна преподавателка по актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, и департамента „Театър“ към НБУ. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. През 2023 г. фотоизложбата ѝ „Далеч от Африка“ е отличена с награда Пловдив. Наскоро излезе книгата ѝ „Приложен театър. Теория и практики от България до Африка“.
На 19 април в Сатирата предстои премиерата на нейната постановка „Всеки иска да живее“ от Ханох Левин, сценографията е на Юлиян Табаков, хореографията на Росен Михайлов, музиката на Христо Намлиев
Самият автор на „Всеки иска да живее“ Ханох Левин е диагностиран с рак. С каква морална дилема ви привлече неговата пиеса?
Левин пише пиесата 15 години преди да бъде диагностициран с рак, но по ирония на съдбата умира на възраст близка до тази на главния герой в пиесата. Левин е изключително интересен автор, който освен крайно политически пиеси има и един цикъл от пиеси, вдъхновени от древни митове и библейски текстове. Пиесата „Всеки иска да живее“ е базирана на трагедията „Алкестида“ от Еврипид по древногръцки мит за млада съпруга, готова да умре вместо съпруга си герой. Разбира се, Левин превръща трагедията в комедия, в която главният герой също е поставен в ситуация да намери друг да умре вместо него, за да отложи смъртта си, и преминава през различни перипетии. Езикът на „Всеки иска да живее“ е крайно ироничен, понякога вулгарен, стигащ до гротеска, поставяйки философски въпроси за смисъла на живота, за отчуждеността и липса на съпричастност в съвременното общество, както и за неизменния страх от смъртта, за която обаче постоянно забравяме. Левин се подиграва с главния си герой, който в своето пътуване открива, че всеки човек независимо от своя социален статус или етническа принадлежност иска да живее. В съвременното общество хората сме все по-заети в състезание за придобиване на материален просперитет и напълно забравяме за ефимерността и нетрайността на живота и дори започваме да си вярваме, че смъртта може да бъде отложена. Пиесата ни дава възможност да се посмеем от сърце, като обърнато огледало на собствените ни страхове, надежди и илюзии.
Сценограф отново е Юлиян Табаков. Той умело пресъздава приказни мотиви. Има ли приказни елементи и в пиесата?
Да, всъщност в пиесата има доза магически реализъм, тъй като Ангелът на смъртта се явява на главния герой и следват едни преговори за отпускане на още малко време живот. Така че този свят на Ангелското царство, както и неясно дефинираното време и място в някакво Средновековие дават възможност за освобождаване на творческото въображение. И много се радвам, че точно с Юлиян реализираме този текст в посока на една приказна необичайна визуална еклектика.
Хореографията на Росен Михайлов и музиката на Христо Намлиев предполагат една модерна постановка. Кое беше водещото в избора ви?
С Росен Михайлов от шест години работим изключително успешно, започвайки от „Женитба“ по Гогол в Театър „София“ до мегаспектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“, където работа му беше много естетска и вълнуваща. Във „Всеки иска да живее“ освен дванайсет актьори се включват и още десет студенти и това количество хора има нужда от прецизна хореографска оркестрация. С Христо Намлиев това е трети проект, по който работим заедно, и още с прочитането на пиесата бях сигурна, че тя е точно по негов вкус. Всички артисти са изключително интересни. Но когато се създава комедия, много важно е при избора на постановъчен екип да имаме еднакво или допълващо се чувство за хумор.
Как библейски мотиви се преплитат със съвременността?
Както казах по-горе, Ханох Левин често се обръща към такива мотиви, разбира се, и много други автори го правят, за да почерпят вдъхновение и да дадат своя интерпретация на библейски или древни митове, откривайки техните повтарящи се модели в съвремието. Джоузеф Кембъл смята, че митовете са създадени, за да вдъхновят обикновения човек за необикновени дела. Митовете следва да окуражават човек да прегърне приключенията и независимо от страховете си да придобие мъдрост, която би му позволила да подпомогне с нещо обществото. Аз вярвам, че изучаването на измислени истории, митове и легенди може да повлияе на съвременните ни преживявания и да ни помогне в придобиването на опитност.
Вие самата изповядвате ли веруюто на Джон Дюи, че всеки човек може да бъде артист и че въздействието на изкуството би вдъхновило хората да бъдат по-добри? Доколко е реалистично?
Аз съм идеалист, обаче вече съм и човек с много практика и опит в прилагането на театралните изкуства сред различни маргинализирани общности и напълно споделям това, което Дюи е провидял преди повече от сто години. Не смятам, че нещо се е променило в човешката природа, и е изключително важно да се свързваме с творческата си енергия, чрез която можем да променяме и създаваме светове. Умението да си въобразяваме е преди разсъждението и знанието, то е водещо, защото чрез въображението осмисляме и оформяме света.
В книгата си „Приложен театър“ ни запознавате с различните форми на съвременния театър. Но най-интригуващ се оказва май театърът в образованието. Как възниква?
Театърът в образованието възниква и се отнася до работата с изкуство с деца в контекста на формалното образование. Идеите на психолози като Жан Пиаже, Пауло Фрейре и Лев Виготски се инкорпорират в методологиите на движението за такъв театър. Основната идея в тези теории е, че ефективното учене зависи от въвличането на учещия се в живо преживяване. Общуването, слушането на думите на другия, приемането на различните гледни точки, оказването на конструктивна подкрепа, работата в екип са умения, които чрез участие в театрални практики се култивират в децата. Способността на човек да се идентифицира с другите му дава възможност да види различното във всеки, да се освободи от предразсъдъците и да приеме, че многообразието е източник на сила в света. Това размиване и сливане на границите между себе си и другия чрез ролевите игри провокира създаване на личности, способни да разбират, съчувстват и съпреживяват.
Движението за театър в образованието обхваща ли и други социални слоеве?
То играе специална роля и неговите движещи принципи вдъхновяват появата на голямо разнообразие от практики. И подходящ да обеме тези тенденции е появилият се през 90-те години термин приложен театър, който обхваща различни практики с участието на публиката, театър в образованието, театър в затвора, театър в развитие, музеен театър, театър за сексуално здраве и други. Терминът приложен театър придава на тази множественост от практики хомогенност и възможност да бъдат описвани и преподавани.
Играта в класическия театър е основно средство за изразяване. Приложният театър с какво се отличава?
Театралните игри се оказват не просто забавни, те ни показват как да учим със и чрез другите, и са изключително градивни в даването на глас на невидимите и маргиналните, както и могат да подпомагат процеса на хармонизиране на обществото. Движението „Приложен театър“ не само предоставя възможност да се изследва от различна перспектива природата на човека и да се преосмислят понятия за справедливост и свобода, но също така ни предизвиква да придобием ново разбиране за ролята на изкуствата.
„Донкихотовско“ ли е, или и в нашите училища може да се осъществи театърът в образованието?
Театър или драма в училището се практикува от края на миналия век в редица държави в Западна Европа. В началото на XXI век във водещи университети по света възникват бакалавърски и магистърски програми със специалности „Театър и образование“ и „Приложен театър“, които подготвят обучители за различни области в обществото и най-вече в образованието. В България този процес все още е в началото, обаче бързо набира скорост, тъй като все повече артисти навлизат в училищата чрез извънкласни форми или детски лагери. Смятам обаче, че процесите са необратими и неотменни. Доказано е, че прилагането на театрални модели при работата с деца и младежи им помага да откриват творческия си потенциал, да придобиват вяра във възможностите си и умения за хармонизирани междуличностни отношения, провокира позитивни нагласи и самочувствие. Работата чрез изкуство дава смисъл, носи магия и вдъхновение, и това придава специално значение на живота. Ако държавата залага на бъдещото на децата, то навлизането на театърът в образование е крайно наложителен и неотменен процес.
