Актьорът разговаря с почитатели по време на „Аполония” – за трудолюбието и цената на успеха, за политическия живот и новините, ветроходството и всекидневната обич към другия, срещата води Панайот ДЕНЕВ.
На 29-ата „Аполония” в Созопол актьорът, режисьор и драматург Камен Донев се срещна с почитатели в превръщащата се в традиция за Празниците на изкуствата поредица „Цената на успеха”. Предната вечер съвсем новият му моноспектакъл „Лекция №2 – за всеобщата просвета” предизвика ураганен възторг в препълнения с над хиляда зрители Амфитеатър. През миналата година Камен Донев доведе на „Аполония” фолклорния танцов театър „Н. Киров” от Русе, в който наследи като ръководител баща си, и замая невярващите на очите си зрители с таланта си на танцьор и певец.
Актьорът, който е имал успехи на сцената с десетки роли като в „Бая си на бълхите”, „Братя Карамазови”, „Трамвай „Желание”, „Куклен дом”, „Животът е прекрасен”, в новия моноспектакъл изнесе лекция, пя и танцува, а след близо два часа изпраска и едно виртуозно соло барабани, с което вече съвсем подлуди публиката.
На следващата сутрин срещата, водена от журналиста Панайот Денев, започна направо с очаквания въпрос:
Каква е цената на успеха?
В нашата професия нещата започват да се случват абсолютно закономерно, ако си трудoлюбив. Ако наистина можеш да кажеш първо една реплика, после – две, после – 20 и така…
Моята първа роля в театъра беше още като студент в класа на професор Азарян, в която нямах нито една думичка. После, също без думи, партнирах на Йосиф Сърчаджиев в пиесата „Персифедрон” от Константин Павлов, след това влязох в една малка роля, където имах сцена с Васил Михайлов. И така, полека-лека…
Разказвам това, защото когато актьорът прохожда и се радва на сцената, той иска да се хареса, да бъде харесан, да бъде оценен. Аз мисля, че това е най-важното – да се радваш на сцената, да се чувстваш там добре и щастлив Но за младия актьор най-важното остава да се учи. Когато един актьор спре да се учи, както според мен е и с всички други професии, той е загинал в професионален план. Аз използвах тези години – 17 години бях щатен актьор в Театър „Българска армия” – за да се уча. В един момент обаче нещата много назряха, като работа, като тежест. Играех всяка вечер – по 20-23 представления в месеца. Нямах личен живот.
Не го казвам, за да се оплаквам, но нали говорим за цената на успеха.
Нямах семейство и нямаше как да имам. Нямах жилище, живеех под наем. Ставах в 8 часа и си лягах в 12 в продължение на много години. Но това беше много хубаво, това беше закономерно и ме изгради като актьор.
По време на т.нар. реформи в театъра, които така и не станаха – но това е друга тема – в актьорските среди, в театъра изобщо, най-много се говореше какъв трябва да бъде един театър, как да функционира, колко да печели един актьор… А ако печели, това прави ли го халтураджия, нещо по-различно, нещо лошо. Тогава реших, че тъй като човешкият живот е кратък, а всички мечтаем, нали искаме нещо да направим, да се реализираме пълноценно, та аз прецених, че нямам повече място в щатния театър (говоря не за Военния театър), защото там нещата са капсулирани и не дават поле за развитие. По няколко причини.
В мен назря решението да изляза от блатото, наречено държавен театър, и да се пробвам в открито море. Много харесвам ветроходството като спорт, в момента карам курс за капитан. То не е само спорт, то е философия, начин на живот. Така реших да започна да правя нещо сам.
Без да знам дали то ще има успех. Защо опитах с моноспектакъл? За да покажа себе си, за актьора е най-добре и най-безболезнено във финансов аспект да излезе сам. Иначе е много трудно сам да наемеш десет човека, да финансираш всичко сам, да им плащаш и т.н.
Така реших да направя моноспектакъла „Възгледите на един учител за народното творчество”, който от години зрееше в мен. Без да знам дали ще се хареса, дали ще успея. Затова понякога ми става неудобно и много се дразня, когато някой каже: Ами той, Камен Донев, е комерсиален…
Аз никога не се обяснявам, обяснявам се само на майка ми и на данъчните, ако ми се обадят. Но в случая бих искал да се обясня и да кажа, че когато създаваш нещо, ти не знаеш какво ще е. Все едно да правиш за първи път една гозба, с фантазия, с любов, да отделиш много време и с голям процент вероятност да не стане, да не се хареса. Когато се хареса – окей, това е най-хубавото, но ако не се хареса?
Искам да споделя нещо, което ако не си актьор, няма как да знаеш. Вие не можете да си представите какво са първите пет минути от една премиера. Актьорите се събират работят – месец, два, три, а в моя случай аз работих три години моноспектакъла. Тези първи пет минути, не знам, може би космонавтите усещат нещо подобно. Направил си нещо, даваш всичко от себе си, но не знаеш дали твоята любов, твоето отдаване ще бъде прието. Когато не бъде прието, защото съм имал и такива моменти с мои постановки, тогава тъгата е много дълбока, защото магията не се е случила.
В моя случай на десетата минута хората започнаха да се радват и аз се отпуснах, премиерата мина и аз бях много щастлив. Говоря за 2007 г. в Пловдив, в театъра. И после спектакълът тръгна, залата започна да се пълни, да се търси…
И Камен Донев стана комерсиален! Разбирате ли?! Това е, все едно да ти кажат: Ти си виновен, защото си направил нещо хубаво.
И аз си казах: Добре, щом наричате това комерс, значи това е истината. И така трябва да е, значи няма нищо лошо в това, значи по тази логика, щом ще слагаме отрицателен знак на това понятие, Павароти, светла му памет, също е комерсиален. Роджър Уотърс е долен комерсиалист, както и Найджъл Кенеди… Нашите големи оперни певци и те са комерсиалисти, защото пълнят големите оперни театри… И въобще – примерите са хиляди. Всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти.
Ето, това мислене в България ми е адски противно. И никога няма да спра да ги мачкам хората, които говорят така. Не е заради мен. Дразня се, защото по този начин слагат грешен етикет и влияят на младите хора. Говоря за театрална критика и за всякакви измислени капацитети, които дават оценки. Един вид – не правете спектакли, които пълнят залите. Недейте, това е пошло, това е народен, масов вкус. Правете елитарни неща, бутикови.
Не го разбирам, отказвам да го разбера! Аз, слава Богу, не мразя никого, но се дразня, това е. И затова съм си позволявал някога по-силни изказвания. На наградите Икар едно момиче, което взе някаква награда, не помня, те там нали дават сто награди, та тя каза как сега, в този момент, докато взема наградата, на едно място за алтернативен театър някакви колеги играели пред пет човека без хонорар.
Нямам нищо против. Аз също съм играл без хонорар, играл съм благотворително и продължавам да го правя. Обаче да изтъкваш мизерията като достойнство, това не мога да го разбера. Да казваш, че да нямаш публика е хубаво, и да претендираш, че това е някакво качество…
Казваш, че моноспектакълът е първият ти опит да си сам, но преди това ти вече беше натрупал опит, защото написа колко – много пиеси? Като пишеш, също си сам, това помогна ли ти при подготовката на моноспектакъла?
Много пиеси, да. Не се изживявам като драматург. Просто започнах да пиша, защото ми е приятно и имам какво да кажа. Но ако не беше целият период преди, нямаше да стане и моноспектакълът. То е същото като при алпинизма. Не можеш да изкачиш Монблан или Еверест, ако преди това не си изкачвал други върхове. То е много просто…Цената на успеха?… Ако го кажа с една дума само – труд.
Цената на успеха е труд.
Никой не идва да ти даде едни пари и да ти каже – направи спектакъл. Вадиш от джоба си, плащаш, учиш, аз съм на този принцип – когато искаш да направиш нещо (и в Америка е така), наемаш си учител, плащаш. Инвестирал съм дълго време, без да знам дали това ще ми се върне. Учил съм народни танци, учил съм пеене, плащал съм за музика, аранжименти, музиканти, за студия – всичко сам съм си правил. С надеждата това, което правя, да стане хубаво.
Някъде си казвал, че за теб голям извор са новините? За мен, цял живот с новини се занимавам, това интересно и важно. Кои новини и защо? Мога да си представя какви новини те интересуват, като гледах снощния спектакъл, но…
Ще уточня – не са „водещите новини”, които са едни и същи навсякъде. Гледам заради това, което казват хората кратко и сбито, най-различни типажи. В новините хората винаги са хванати в някакъв върхов момент – добър или лош – и винаги ги виждаш истински. Имаше такъв репортаж – една жена е блъсната от такси, жива е, здрава е, обаче е паднала на паважа и са й подложили под главата нейната торбичка – от „Билла”. И тя, легнала върху торбичката си, а журналистката и операторът, надвесени над нея, я интервюират как е станал ударът. И тя в една минута разказва: „Ми, аз си вървях…” Ето ти го абсурдът. Ако го направиш на кино, ще кажат, че режисьорът си го е изсмукал от пръстите. Истински репортаж – паднала на улицата жена, която много активно обяснява.
На една друга пък мъжът й си сменил името в паспорта, преименувал се на Винету – Винету Еди кой си Вождов. Истински случай. И репортажът показва жена му, която „е вече на черешата”, обаче не знае какво става, върти глава и говори, а онзи се качил отзад на 20 метра на нещо като възвишение и танцува. И тя: „Ми, не знам какво стана, той беше добре, Георги!” И по едно време се обръща към него и вика неистово: „Ти не си индианец!…”
Затова ги гледам новините. Гледам хората, лицата им, говора им, всичко. Със сегашните средства за информация, да не говорим пък за интернет, има много какво да се наблюдава.
За теб възможно ли е обобщението че българинът е объркан човек?
Възможно е, да. Най-лошото е, че българинът, за съжаление, живее ден за ден, принуден е да мисли така.
Не смяташ ли, че има и българи, които не живеят така?
Има. Но народът е така – принуден е да се справя в обстановка, в която няма градивност. Никой не мисли за десетилетия ,за век или два – всичко е, за да стане в момента, сега. Хората искат някаква сигурност, но тя е много лъжовна.
Много харесах сцената в спектакъла за абитуриентите, но искам да попитам: Какво мислите за родителите, които си пускат децата да се обличат така?
Ами какво да мисля, то е ясно.
Голямо опростачване има в България.
Малка страна, в която (и в исторически план) винаги сме били имитатори. Все искаме да приличаме на някого. Наши владетели са се обличали или като византийци, или като турци. Одеждите им са били имитация на онези, които са ги владеели. Или които те са харесвали. Това продължава и по-късно – имаше улон към сръбското, към руското, към турското, към френската култура, към немската, сега към американската. Но за съжаление имитират само обвивката, етикета, а не се вдъхновяват от същината. И родителите искат детето да изглежда като хубава жена, като звезда. Не говоря за попфолка, а по принцип. Има много примери, на които се подражава външно. Но не схващат, че същината и красотата на един известен човек – актьор, певец … – е в това, което той прави, а не в това как изглежда. Мнозина искат да станат актьори, защото щели да са известни, да ги снимат, да ги дават по телевизията. Да, ама не е това актьорската професия. За тази работа трябва да имаш талант, сърце и най-вече да обичаш хората. Това, което правиш на сцената, е любов, то не е пудра, прически, стайлинг, фотосесии. Не е това, но как да го обясниш на един млад човек?
Виждаме какво става със звездите от риалити форматите. Там ги правят „звезди” за два месеца. И какво става после със „звездата”? Бърше си носа със салфетки и се чуди защо не я викат никъде. Не разбира, че са й ръкопляскали и са пускали есемеси, защото е некадърна, защото не може да пее. „Ама как, те ми направиха клип!” – Да, защото такъв е форматът – да има клип на некадърен певец. Те не могат да разберат, че са използвани, че са мюрета. „Ама как така?!” Така бе, човек!
Казвал ли си това на конкретен човек от тези?
Не, аз не контактувам с такива хора. Никога не се меся в живота на друг човек, освен ако някой не поиска от мен съвет.
Затова казвам, че българският народ е объркан. То се вижда в политическия живот, в парламента. Какво става примерно в парламента – ако беше жив Йонеско или някой друг, щяха да напишат много неща… Как едни хора правят всичко друго, но не и това, което им е работата. Години наред говорят, обсъждат, казват какви големи специалисти са и професионалисти, завършили страхотни висши училища по икономика и т.н. И същевременно нищо не става. Това е все едно аз сега тук да започна да говоря как ще направя някакви страхотни неща на сцената и така да минат една, две, пет години. А аз да продължавам да ви говоря и нищо да не правя. И вие ще си кажете: „Чакай, добре, толкова неща каза, къде е този спектакъл? Какво направи?” Ето я тази обърканост.
В историята на България най-нормалното, това, което винаги е доминирало, е предателството. Нашата публика е обезверена, защото все идва някой нов и я предава. И на нея и писна и се умори.
Танцуваш и пееш прекрасно, правиш цялата опера „Риголето” в съкратена форма и в същото време показваш битието на българите, на младите, на учителите, на тези, които би трябвало да вдъхнат друго самочувствие… Снощи сред публиката имаше много учители. Как намираш равновесието между тези две страни – професионалното и профанското в спектакъла. Снощи, след този огромен успех помисли ли какво е необходимо, за да дадеш още от това, на което си способен?
Работя над трети моноспектакъл, който няма да е скоро готов. В него ще бърна внимание на облагородяването, което, слава Богу, е възможно. Работното заглавие е „Нашият живот”. Когато човек има желание и потребност, той може да съпреживее тук много чудесни неща. Имаме чудесни актьори певци, музиканти, художници, писатели, всичко имаме. Не сме някакви неудачници и бездарници. Но за съжаление, медиите налагат и обслужват определени интереси и налагат профанщината.
Когато гледаш някаква тъпотия, която не изисква интелектуално усилие, седиш, люпиш семки, наливаш се с бира и ти е окей. Лесно и елементарно, този път е най-отъпканият. Ако обаче трябва да положиш усилие, за да разбереш нещо… Някои казват – ние не ходим на еди кви си спектакли, понеже те ни натоварват. Значи тези се усещат, че ги мъчат едва ли не. „Мен „Братя Карамазови”, Достоевски ме натоварва”. Как така те натоварва, бе,човек? Ако имаш потребност да преживееш една велика човешка история… Чрез нея се облагородяваш, после облагородяваш своето дете – толкова е просто.Но те се натоварват,моля ти се! От какво? От това, че трябва да се концентрират или да го изчетат. Защото не е едно каре в някой долнопробен парцал – вестник, където пише кой с коя е спал. Това тях ги развлича и така те се били разтоварвали.
Не съм мислил за баланса в спектакъла ми. Не е тайна.
На сцената контрастът е много силен.
Опитвам се да показвам на хората и едната, и другата страна. Хората, които идват на моите спектакли, са интелигентни. Те сами ще си направят изводите, те много са мислили по тези въпроси. Познават цялата каша в душите на хората и в образователната система. Не съм мислил за баланса, а за контраста. Правил съм тези неща интуитивно и не съм залягал толкова над драматургичната структура. Този е нов спектакъл, тепърва ще се донаглася, ще узрява, някои неща отпадат, вчера съкратих две.
Какъв дял има импровизацията в твоите спектакли?
Зависи от публиката. Примерно, вчера по едно време ми падна гласът. И много се ядосах, защото това е голям кошмар. Ако е някой нормален спектакъл, и да ти падне гласът, ще издаяниш някак. Но тук, като има пеене, нищо не можеш да направиш. Когато се случи нещо такова, ми се убива желанието да импровизирам, мисля само за този проблем.
Има общи неща между ветроходството и театъра. Във ветроходството има шест вида вятър, екипажът е до 15-20 човека. Като хванеш вятъра, всеки трябва да знае къде на палубата, каква е неговата задача и трябва да я върши с отговорност и желание. Същото е в театъра – като хванеш вятъра… В едно представление центърът на внимание постоянно се променя, партньорството е висш пилотаж. Изживявал съм най-добрите моменти на сцената, когато съм си партнирал с много добри колеги. Така се случва в „Животът е прекрасен”, постановката на Сашо Морфов в Народния театър, където си партнирам с Рени Врангова, Албена Колева, Руси Чанев.. И това е най-хубавото в нашата професия.
Така е и във ветроходството, ако някой е на руля, друг в това време трябва да управлява предното платно, трети да се грижи за голямото платно… В открито море, на една малка лодка между хората няма място за егоизъм, за тщеславие, завист и така трябва да бъде и в театъра.
На лодката не може да си комерсиален?
Хубавите лодки струват много пари и хубавите спектакли също струват много пари. И за да стане един фестивал, също трябват пари. Не говорим за това актьорите да взимат космически хонорари, да се къпят в „Дом Периньон”, да пушат пури. Говорим за озвучаване, за осветление…
Мечтаеш ли още за Чехов?
Мечтая си не да поставям, не, искам да играя.
При Чехов май има доста роли за теб?
Има, да, така е.
Ролята на българина ли сега най-силно те привлича?
Ако е рекъл Господ, ще продължа. Отдавна искам да направя спектакъл на английски, но да го играя тук – със субтитри. Защото желанието на моя герой – учител е да го чуят по целия свят, а докато не види, че тук го харесват, той няма да излезе по широкия свят. Намерил съм си преподаватели, да ме учат на специален сленг, американски.
Публиката полудява от възторг, точно когато показваш нейната простотия.
Мисля, че хората, за които говоря с ирония и критика, не идват на моите спектакли. А може би идват, за да чуят смешки. Някои гледат на моите представления така: „Той прави смешки.”
Някои гледат и казват, че им е тъжно.
Знам че е така, не случайно така съм направил спектакъла. Леон Даниел, светла му памет, казваше: „Камене, театърът е сграда на няколко етажа. Някои хора ще се качат на първия етаж, ще светнат лампата и там ще се чувстват добре, други ще се качат на втория етаж, ще светнат там лампата и онези отдолу ще си кажат: „ Я, чакай бе, имало втори етаж.” И ще отидат да проверят как е там. Някои обаче ще се качат на шестия етаж и като светнат и там лампата, онези отдолу ще видят, че има и шести етаж.”
Така трябва да бъде построен спектакълът. Искам да кажа, че когато правя нещо, много добре знам, че ще има и такива хора, и такива.
Вече няколко пъти ми се случва… Един ме спря на улицата, ама така грубо: А, бе, ти ли си Камен Донев? – Да, казвам. – А бе знаеш ли ти какво направи с мен, бе! Никога не съм спирал, за да давам път на пешеходна пътека. Обаче сега, като гледах твоето, взех да спирам, да му…
Много добре знам, че няма да променя света и не искам, знам, че би било наивно и инфантилно. Обаче професор Азарян казваше така: „Камене, майна, един човек от тия 600 или 3 700 човека, един от тях да излезе малко по-различен, значи има смисъл от нашия труд.”
Как те мотивираше Крикор Азарян? В негова постановка ти игра убиец.
Професор Азарян не те мотивираше, а като всеки голям режисьор, както и Леон Даниел, той правеше разрез на персонажите, на проблемите. Анализ, анализ! В нашата професия е много важна лабораторната предварителна работа и когато режисьорът я върши добре и актьорите са талантливи, нещата сами се случват. Той много образно, увлекателно успяваше да разтвори, да обърне с хастара й една пиеса, да я видиш вътре каква е.
На какво ни учиш ти, Камене? Щастлив ли си след успеха, ето и снощи тук, на Аполония?
Да, щастлив съм.
Винаги съм бягал от това да отправям послания или да уча аз хората на нещо. Нито съм достоен, нито имам право. Но аз вярвам във взаимността, вярвам, че хората се учат едни други. И ако се опитвам нещо да науча хората, то е обич. Да се обичаме. Банално е, но за мен обичта не е да отидеш да прегърнеш някого, обичта за мен се отразява във всекидневното внимание към другия човек. Това е генерално като настройка – да обичаш хората, да помагаш, да даваш предимство… Всичко тръгва от дребните неща, от детайлите. Опитвам се да уча и себе си, и тези, които желаят да контактуват с мен, на внимание. Да внимаваме един в друг, да внимаваме какво говорим, да внимаваме с етикетите, с класификациите. Защото живеем в такива времена – всеки да казва каквото му дойде: тоя е глупак, оня е некадърник…
Ето това се опитвам да кажа.
