Картината на Марк Шагал Sleeping Woman with Flowers, изложена в музея „Албертина” във Виена, е следната: Тя спи в небето, но и на земята, в нощта, спи над града, над кулата с часовника, нощта е тъмносиня и приказна, нощ е, но е и ден, свечерява се, но и се развиделява едновременно, това, което свети, е и слънце, и луна, и звезди, Тя е любовно отдадена на съня, плува, лети в небето, в нощта, в съня, има още сини и зелени ливади, дървета, храсти, силуети на сгради, вълшебен град, всичко е пропито от вълшебство, тайнство, просветление.
Тя спи във всичко това, спи между небето и земята, спи и сънува огромен букет с цветя – светъл, искрящ, летящ – най-вероятно от горски цветя, диви и ухаещи, един непослушен, леко небрежен, леко усмихнат, очарователен букет-гамен посред сънищата и нощта. Именно букетът е, който облъчва всичко с радост, с тази бляскава радост, самата нея, съня й, цялата земя. По-светъл е от слънцето или луната. Именно букетът излъчва тази изумителна тъмносиня светлина. Всеки човек я знае, носи я в себе си, веднага я разпознава, когато я види. Какво по-естествено да съществува свят, в който има светлина, цветя, цветове, смях, радост, яснота, морета, сънища, сапфирена синева. Какво по-естествено да има свят с усмихнати хора, които спокойно се качват в трамваи, не ги изпотрошават на връщане от стадиона, не се ругаят заради светещи или несветещи очи на паметници, правят си път един на друг, сядат на дървена седалка, която не е издраскана със сещате се какви знаци и изречения. Трамваи, в които отоплението работи сутрин и вечер от края на септември. Трамваи, в които прозорците са чисти, през тях се вижда светът, облян от светлина, отварят се и се затварят с чудна лекота, спокойно се изчакват на светофарите. Удивително е. Повод за дълбоко замисляне и преживяване е. Повод за дълбока депресия е. Откъде идва всичко, което прави света друг – тази агресия, злост, завистливост, мнителност, арогантност, униние, сивота, озлобеност, безсърдечие, безразличие. Комунизмът ли е виновен или има нещо по-страшно в нашата душевност, по-диво и по-необработено, засмукващо, неподдаващо се на артикулиране, някакво богомилие или богонемилие, което прояжда и съсипва всичко, някаква неизтребима и отровна ерес, която в нищо не вярва, във всичко се усъмнява, завижда и се превъзнася, безчинства и дири своето, сърди се и мисли зло, всичко поема през едно зловонно, погнусяващо, по свидригайловски намигащо, враждебно недоверие? Защо да спазвам пътните знаци? Защо да не хвърля фаса си на улицата? Защо да им плащам данъци? Защо да не излъжа, щом ми е изгодно? Защо да не открадна, като всички го правят? Защо да ходя на църква на тези бивши ченгета, дето раздават архонтски титли? Защо да работя? Защо да отстъпвам на другите? Защо да им прощавам? Защо да бъда добър? Нали в този свят силата е, която успява, злото е, което тържествува? Нали по принцип всичко е зло – аз ли ще се боря с него? И така до безкрай… от най-малкото до най-голямото. Ъгъл, под който виждаме света. Начин на мислене. Ерес. Начин на живеене, който ни изсмуква енергията. Изсмуква не само енергията, но и самите нас.
Да.
А всъщност какво по-просто от това една млада жена да сънува цветя? Какво по-естествено? Какво друго би могла да сънува една жена в младостта си, освен този възторжен и летящ букет, освен онази тайнствена и тъмносиня нощ, какво повече да искаме от този свят, освен някой да сънува цветя, освен букетите да летят. За какво друго бихме могли да мечтаем или да сънуваме, или да живеем?
Какъв е този свят, който изобразява Шагал, в който хората и букетите летят във въздуха, носят се в небето, носят в себе си небето и това е естественото им състояние? Това ли е естественият свят, или този, в който живеем ние? Какво щеше да бъде ако персонажите на Шагал не летяха, а стъпваха по земята, както сме стъпили ние? Светът на стъпващите по земята причинява коксартроза и склероза. Летящите хора и летящите букети са целебната противоотрова на приземения свят. Без Шагал светът е 50 нюанса сиво. Сивото е успехът на приземения свят. Сивото е просперитетът. Сивото е обещаващо и заразяващо.
Но съществува необяснимото чудо. То е, че въпреки оловната тежест на сивото, съществуват хвърчащите хора.
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
Кога очите ни посивяват и преставаме да забелязваме хвърчащите хора? Кога натежаваме и небето престава да бъде наш дом и земята става единствената ни опора? Кога напускаме огледалния свят и страната на чудесата и се заселваме в света на тежката сивота? Кога законът за гравитацията надделява над закона на любовта и вярата? Кога преставаме да долавяме упойващия аромат на летящия букет от картината на Шагал? Кога се пробуждаме и се оказваме в реалния свят на сивотата? Може би когато започнем да мислим, че това е реалният свят. Може би когато на някое кръстовище изсвирят автомобилни гуми и стреснат мечтата ни. Може би когато отхапем от плода на дървото за познаване добро и зло и той ни се стори сладък.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Затова се доверяваме на Шагал и се оставяме да ни поведе в своя вълшебен свят, надникваме плахо, неуверено преодоляваме гравитацията, с трепет прекрачваме в него и усещаме, че той не ни е чужд, че частица от него е останала в нас, затрупана под 50 нюанса сива пепел. Ако всичко това не би било така, не бихме обичали така Шагал и картините му не биха ни привличали така магнетично.
