Разговор с режисьора Антон Угринов за новата му постановка „Венера в кожа“ в Театър „Възраждане“
Дъжд, театър и режисьор, който прави кастинг за главна женска роля. Със закъснение се явява провокативна кандидатка, която с държанието си не подсказва търсения от режисьора афинитет към словесна изящност, но точно тук започва играта на котка и мишка, в която и двамата попадат. И какво още можем да издадем от сюжета?
Поне за мен беше много интересно това, че има филм по тази пиеса на един от моите любими режисьори – Роман Полански. Първо се срещнах с филма, а после двама актьори, които познавам още от НАТФИЗ – Анета Иванова и Румен Михайлов, ми се обадиха и ми предложиха да направим заедно този текст. В пиесата един режисьор търси точния човек за роля в новия си проект. Идва момиче, което никак не вдъхва доверие. Но в хода на цялото случване, освен в линията дали тя ще спечели ролята, или не, се влиза в доста по-интригуващи и сериозни въпроси. Те самите започват да създават свой собствен сюжет. В този текст ми е особено интересно, че в голяма степен ние като хора непрекъснато надценяваме рационалното за сметка на несъзнаваното и движенията, които текат невидимо вътре в нас и се оказват много по-мощни от нас самите.
Това ли най-много ви провокира в текста? За „Венера в кожа“ казват, че е театър в театъра, разказ в разказа, взаимоотношенията актьор–режисьор навлизат в доста неудобни зони на играта с власт и възможните версии за манипулация с власт.
Има театър в театъра, който в един момент започва да се размива не само за зрителите, а и за самите участващи. Това е част от хода на американския драматург Дейвид Айвс. Другата голяма тема в пиесата е властта. Шницлер казва, че има три големи теми в сериозната драматургия – смъртта, любовта и властта. В този смисъл две от тях – за любовта и за властта, са възпалени и са част от сюжета.
„Съвременният свят става все по-груб. Романтиката го напуска. Вече се смята за подозрително, когато подариш цветя на жена. А и самите дами придобиват черти на мъжкия характер. Жалко.“ Това казва Полански на пресконференция по време на фестивала в Кан. Толкова ли много е трансформиран съвременният свят? И ироничен ли е погледът върху тези трансформации във вашия прочит на пиесата?
Англосаксонският свят и въобще западното живеене в голяма степен се различават от нашето живеене тук, в Източна Европа. Там наистина това е много засилено, дефеминизирането на жената. Но това не е една от темите, на които съм обърнал внимание. Предполагам, че Полански в голяма степен се е занимавал с това, че един от инструментите за влияние на жената е нейната женственост. И когато жената започне съзнателно да бяга от това или да се поставя в позиция, близка до тази на мъжа, тя губи една от силните си страни. Мен точно това не ме занимава, но изключително ми е интересно нещо, което срещаме при Юнг – „има ли желание, има и начин“. Той намира този постулат за съвършено погрешен. Аз съм съгласен с него. През годините започнах да обръщам внимание и мисля, че ние много надценяваме собствената си власт върху самите нас. Tолкова трудно се управляваме, толкова дълбоко не се познаваме, смятаме, че разбираме какво искаме, мислим си, че контролираме себе си, а не само че не контролираме другите, но не можем да контролираме и себе си и непрекъснато се изненадваме. В тази пиеса го има този сблъсък – на фетишизирането на интелектуалното, на рационалното при режисьора и противоположното при жената – интуитивни несъзнавани движения, които се оказват много по-мощни от тези при мъжа.
Измачкана ли е днешната Венера, точно колкото е измачкано копието на пиесата на режисьора?
Не знам. Венера е женствената природа и според мен актрисата, която играе тази роля (Анета Иванова), в голяма степен усеща невидимите движения вътре в текста и ги улавя.
Ако говоря за собствения си живот, на тези години, на които съм, и с багажа, който нося от отношенията с жените, колкото и да съм си мислил и въобразявал, че контролирам нещата, всъщност съм бил изключително зависим и по-неподготвен, отколкото жените, с които съм имал близки отношения.
Текстовете, с които работя, са някакъв вид терапия. Затова съм си избрал театъра – аз съм в една игра, която непрекъснато ме пали и седя страстно в нея. И едновременно с това във всеки автор, с когото се срещам, откривам малко повече света и си го обяснявам малко по-добре.
„Никой няма такива чувства днес. Свръхсилни, като в операта. Кушемски и Ванда са като Тристан и Изолда, те са Паоло и Франческа. Никой не се отдава така, никой не е пометен така от страст и гняв.“ Така ли е? По-малко силни ли са чувствата между хората днес? Забравили ли сме да чувстваме?
Може само да допускаме какъв е бил човекът преди нас. Но четейки големите автори като Достоевски, Чехов, Стриндберг, Мазох, Шекспир, оглеждаме в още по-голяма дълбочина себе си. Природата на човека е такава, каквато е, и всяка епоха има своите симптоми и своите собствени заболявания. Има разлики, разбира се, но ми се струва, че човешката природа не се е променила особено много. Ако съдя по себе си и хората, които поне малко познавам, мога да кажа, че съвсем не сме забравили да чувстваме. Може би начинът, по който проявяваме чувствата си, е по-различен.
„Всички сме обясними, но не и отделими.“ Тази реплика я няма в книгата, дописана е от драматурга.
„Обясними“ – трудно обясними сме дори за самите себе си. „Отделими“ – всеки чете този текст през себе си и собствените си наблюдения. Тук ще цитирам един автор, който много харесвам – Ясмина Реза – „ние сме съставени от другите“.
Пиесата дали не е „за една жена, която открива нещо в себе си – и за един мъж, който преди да я срещне, е криел дълбоко истинското си аз“. И това може би не е само словесна игра, става дума за срещите между хората и за откриването през другия?
Да, така е. В сюжета на пиесата единият герой много яростно се съпротивлява на това, което е. С годините човек си създава някаква представа за себе си и не само че влиза в сложни ролеви игри, с които се опитва да лъже другите, но и много майсторски се опитва да лъже самия себе си. В нашия сюжет тази реплика разкрива пред героя кой е той, нещо, което той яростно отхвърля от самото начало и не иска да приеме за самия себе си. Пиесата има чудесно чувство за хумор.
И ако към всичко това добавим и факта, че „Венера в кожа“ в Театър „Възраждане“ излиза по време на пандемия, дали това ще остави отпечатък върху пиесата?
След време ще можем да разберем какъв е този отпечатък. Много беше трудно да се репетира в тези условия. Защото театърът е живо изкуство. В цялото това алиениране и дистанциране репетициите се случваха по особен начин. Живеенето, пронизано от невротичност и страх, няма как да не остави отпечатък. Аз лично през тази година разбрах, че не става въпрос само да се живее, а за какво и как да се живее. А театърът е много важна част от моя живот. И това, че не можех да го практикувам, отне съществена част от мен самия. И много се радвам, че ще завършим този проект.
„Венера в кожа“ по едноименната пиеса на американския драматург Дейвид Айвс. Превод Христина Иванова. Режисьор Антон Угринов, художник Ванина Цандева, композитор Милен Апостолов. Участват Анета Иванова, Румен Михайлов. Премиера – 17 и 18 февруари, 24 март 2021, Театър Възраждане.
