Начало Идеи Гледна точка Овъглените картини
Гледна точка

Овъглените картини

5850
Стефан Баджов, „Рилският манастир“, 1923 г.

„Стефан Баджов не е имал шанса да изложи своите „овъглени картини“, „пърформънсът“ на творчеството му и наказанието от бомбардировките през 1944 г.“ Софийски истории (62)

Престои ли снегът, цялата му приказност изчезва. Тук-там остават белезникави камари, които смяната във времето превръща в чернееща смет. Забелязвам, спускайки се по стъпалата на подлеза край Спортната палата, как по две подобни купчини подскачат врабчета, оставайки дълги и непонятни калиграфии с крачката си по стаения сняг. Какви ли истории за мрачния съветски монумент, силно напомнящ за конника без глава на Майн Рид, биха могли да се напишат по тях след време, стига някой нов Конрад Лоренц да се научи да чете драскулките, оставени ни от птиците.

Ала стълбите надолу са хлъзгави и усещам, че трябва да внимавам, ако не искам другаде да прекарам предстоящите празници. На изхода от отсрещната страна на подлеза настигам възрастен господин, воден под ръка от младо момиче, навярно негова внучка. Спрял се е на първото стъпало и с въздишка съзерцава многото стъпала, трудни за възрастта му. Предлагам помощта си. Казва, че върви бавно, не искал да ме задържа. Убеждавам го да приеме, нямам бърза работа. Минах насам, подобно на мнозина софиянци, просто да хвърля едно око: да не би паметникът на съветската лъжа да вземе да вампиряса и на темето му да изникнат някакви призрачни фигури. Възрастният господин се разсмива и така по-лесно изкачваме останалите стъпала. Правим кратка почивка. Внучката му ми благодари и казва, че е чела някои от моите софийски истории. В това време дядо ѝ, вече посъбрал сили, ми се представя:

– Стар софиянец съм, вече трето поколение. Роден съм на улица „Любен Каравелов“.  Гоня 90-те и сам съм „софийска история“.

С усмивка му отдавам правото. Питам г-н Никифоров, това е неговото име, за известните му съседи. Той споменава Бешевлиеви, проф. Константин Гълъбов и ненадейно чувам името на художника проф. Стефан Баджов.

– Познавали сте Баджов? Малцина го знаят, а той  създава българския декоративизъм. Иван Милев и Иван Пенков са негови ученици.

– Бяха приятели с баща ми. Знаят се от Прага. И двамата са чешки възпитаници. Баща ми е машинен инженер, Баджов – художник. Често са гостували у дома. Познавах и децата му – Асен и Верония. Ходили сме и на вилата им в Банкя, която май отдавна не съществува.

– Имате ли негови картини – любопитствам аз и усещам как у мен се пробужда тръпката на колекционера. Познавам хора, които от години издирват пейзажите му. Преди време ми попадна негов акварел от македонския фронт, Демир капия, 1916 г., тогава е бил военен художник.

– Било е чист късмет – с леко приглушен глас казва г-н Никифоров. И след дълга пауза с мъка проронва – Нищо не остана от картините му. Всичко замина.

Сетне, сякаш виждайки пред себе си художника, го описа по следния начин:

– Беше вечно забързан, с папка под мишница и кожена чанта в ръка. Дребен на ръст, мълчалив, изключително работоспособен. Майка ми казваше, че за него няма делник и празник. Запомнил съм, че правеше хартиени фигурки на масата. Живееше отсреща.

– Къде точно? – питам аз.

– Ей там, вдясно от подлеза някъде – посочва г-н Никифоров. Гласът му потреперва от вълнение. – През бомбардировките всичко стана на въглен.

– Не са ли оцелели картини? – питам отново възрастния си събеседник.

Той обаче мълчи. Виждам как ръцете му треперят, внучката притеснено го моли да не се вълнува и укорно ме поглежда. Казва, че става студено, подканва го да се прибират.

Ала той не помръдва и с мъка промълвява:

– Останаха овъглени картини. Баща ми и съседи идваха да гасят дома и ателието. Бях малък тогава и не ме пуснаха да изляза след тревогата. Но помня тези овъглени картини. Две от тях баща ми донесе у дома. Майка ми не можеше да ги гледа, избухваше в сълзи. После ги свалиха някъде, не знам къде отидоха… След което проф. Баджов задълго замлъкна. Не можеше да го преживее. Заривали са картините му в снега, като живи въглени…

Стефан Баджов, „Охрид – параклиса „Св. Иван”, акварел

Това ми разказа г-н Никифоров, целият обзет от вълнение… Простихме се сърдечно, пожелахме си светли празници. И той, заедно с внучката си, пое към дома. А аз останах на място, опитвайки се да си представя тези „живи въглени“. Как хора ги зариват в снега, сетне носят овъглените платна на художника, който съкрушен, отказва да ги приеме. Дали в околните домове не се пазят някои от тези овъглени картини? Ако е така, нека притежателите им се обадят, би могло да се нареди невероятна изложба… Съвременни художници като Пиер Сулаж си служат с подобна техника, за да изтъкнат ефекта на мрака и бликването на светлината. И още нещо си спомних в тази връзка. През 80-те години на миналия век някой бе подпалил ателието на бургаския художник Георги Баев. Самият той по-късно призна, че подозира тогавашните власти, бил им трън в очите. Така или иначе, в отговор той направи изложба с обгорени картини. И беше невероятно.

Стефан Баджов не е имал подобен шанс. Нямало е как да изложи своите „овъглени картини“ – наказанието от бомбардировките през 1944 г., наложило тежък кръст върху неговия творчески път. Просто защото повече не излага нищо. „Овъглените картини“ са „пърформънсът“ на неговото творчество. Броени месеци по-късно – някъде през ноември 1944 г. – е арестуван от „народната власт“. И върху него ляга похлупакът на забравата.

Кому е пречел художникът декоратор, на всичкото отгоре вече пенсиониран професор от Рисувалното училище? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос. Интересното е, че и властите преди 1944 г. го проверяват. В книгата на Мария Митева „Стефан Баджов. Биография на декоратор“ (2014), налична в интернет, която прелистих през телефона си, попадам на донесение от 1941 г. на разузнавач 3658 от тогавашната Държавна сигурност (има наименования, които явно не се променят). В него четем следното:

Служил е в двете световни войни като редник – военен художник. От четири години насам е пенсионер. Баджов също така е известен като един от добрите наши художници. Между обществото се ползва с името на честен, порядъчен и морално запазен гражданин. С политика, както в миналото, така и сега, не се е занимавал.
(ЦДА, ф. 264, оп. 6, а.е. 3968р л. 344).

Ала характеристиката за „аполитичността“ не само не му помага, може би дори му наврежда. А и какво означава за новата „народна власт“ някой да е „честен, порядъчен и морално запазен гражданин“?

Семеен портрет – Стефан и Мария Баджови

Върху художника с „овъглените картини“ се стоварва вълна от бедствия. По спомени на други художници го държат известно време в края на 1944 . в някакъв „гараж номер три“ около Дирекцията на народната милиция на „Лъвов мост“.

Сетне в един момент го освобождават. Няма конкретни спомени за това. Не са запазени и негови рисунки от затвора, каквито примерно имаме от Александър Божинов, Константин Щъркелов, Александър Добринов или Никола Танев. Нищо. Сякаш този изключителен рисувач и декоратор умишлено е искал да се самоизличи за поколенията.

В показанията на Константин Щъркелов изниква името му в някакъв контекст на обвинението – заедно с група художници бил по немска покана в Германия.

Строго секретно!
Протокол за разпит
23 октомври 1944 г.
Подписаният Константин Георгиев Щъркелов. Художник. Родом гр. София, 12 март 1889 г., жив[ущ] ул. „Аксаков“ 6. Българин източноправославен. Неосъждан.
Давам следните показания.
През м. март – два дни след влизането на германците в България – групата български художници заминахме за Германия, дето се устройваше българската изложба от Германо-българското дружество в Берлин под покров[ителството] на фон Масов.
Заминахме около 18 художници – като водач на групата беше проф. Васил Захариев (директор на Худож[ествената] академия), К. Щъркелов, г-жа Маша Узунова, Дечко Узунов, г-ца Вера Недкова, Ив. Ненов, Ненко Балкански, Никола Танев, Иван Фунев, Лавренов, Далчев, Петър Младенов, Беньо Обрешков, Ив. Иванов, Стефан Баджов…

Виждаме имена на леви художници в групата (Иван Фунев, Ненко Балкански). За повечето от споменатите това пътуване няма никакви последствия. А Баджов лежи в ареста и продължават да го следят до сетния му час.

Стефан Баджов, пощенска карта „Кръстец при Плачковци“

Ето и документи от неговото досие (издирени от Красимир Илиев в рамките на изложбата „Форми на съпротива“, 2016 г.):

М.В.Р.
Дирекция на Нар. Милиция
Държавна сигурност
Отдел В
І. 46 г.
Рапорт
… Преди 9-ти септември [Стефан Баджов] е бил отявлен фашист. Членувал в Национални сили, стар сговорист. …

Истината е, че Стефан Баджов е сред основателите на Македонския научен институт, нали е родом от Крушево. Негови близки са сред дейците на Крушовската република. Затова дълги години оформя книги за Македония или картички за благотворителни каузи за македонските бежанци, почетни дипломи.

Стефан Баджов, „Крушево“, пощенска карта

Но да се върнем към донесенията, от които става ясно, че преследват пенсионирания професор и на вилата му в Банкя – последното му убежище, където може да води що-годе нормален живот. Правописът (и правоговорът) на оригинала е съхранен:

При отиването си в с. Банкя влезохме в контакт с същия, като се представихме за „Бранници“ гонени от власта. Той почна да ни дава съвети да се пазим и да не се отбиваме никъде понеже може би ни следят. …
Раз. № № 352,353
За проучването сме похарчили по 235 лв. до с. Банкя

Не е предал млади хора, заявили, че са гонени по политически причини.

И още едно донесение:

М.В.Р.
Дирекция нар. милиция Задача № 967
Д.С. отдел„Д”
10.VІІ.1946 г.
СОФИЯ
РАПОРТ

Стефан Николов Баджов произхожда от едро буржоазно семейство. Образованието си получава в Америка. … Връзките му в с. Банкя с германците са били много голями. Той е бил любимеца на всички германци в Банки, както и на наши джандармеристи и др.

В момента той е голям реакционер. Непрекъснато ругае плюе и тъпче върху ОФ, а най-много срещу Червената армия, като казва, че са ни ограбили хубавата страна. … Владее много добре английски, немски, италиански, френски, турски, сръбски, гръцки и др. езици.
Разузнавач № 37/

Истината е, че Стефан Баджов наистина владее чужди езици, едва ли толкова много, колкото са изброените в донесението. Правил е и множество изложби в чужбина.

Какво всъщност „народната власт“ не може да му прости?

Освен споменатия „македонизъм“, това, че е бил „близък“ до Двореца. Още цар Фердинанд му възлага да изпише дворцовия православен параклис през 1912 г., но не е сам, помагат му Харалампи Тачев, Мърквичка и други художници. Прави и юбилейната картичка на Фердинанд, който позира в мантията на византийски василевс.

Стефан Баджов е автор обаче на държавният герб и печат (1929–1930 г.).

Прави фруктиера и поднос от сребро, злато, платина и диаманти, които народните представители поднасят за сватбата на цар Борис III и царица Йоанна. По негов проект се изработват и свидетелствата за завършено основно образоване, каквито е имало в дома на всяко тогавашно дете в Царство България.

Стефан Баджова, Фруктиера и поднос – дар от народните представители за сватбата на цар Борис ІІІ и царица Иоанна

Изписва купола на църквата „Св. Седмочисленици“ през 1926 г. и до 1989 г. храмът съществува в този си вид. А по-късно прави стенописите и на църквата „Св. Николай Софийски“. В създадения от него и Харалампи Тачев „старобългарски стил“ се изработват почетни дипломи, банкови акции, всевъзможни грамоти и отличия. Негово е оформлението на любими на малчугани издания като сп. „Детски свят“. Прави прекрасни илюстрации на коледни приказки, на „Еленово царство“ на Георги Райчев и какво ли не още. Изследва и издава книги за народни шевици и гайтани (заедно със Ст. Л. Костов).

Ако не бяха тези издания, за творчеството на Стефан Баджов щяхме да съдим само по малък брой картини в държавните музеи и по стотина работи, съхранили се в частни колекции.

За съжаление, всичко събрано за изложбата на неговия живот за миг се превръща от бомбите в „овъглени картини“. А пък „народната власт“ след 1944 г. изпепелява целия му жизнен път. Така и той си отива през 1953 г. в Банкя. Забравен от всички, заличен от родното ни изкуство. И само сянката на неговите „овъглени картини“ витае над подлеза край Спортната палата, около вече несъществуващия адрес на улица „Гурко“ 56.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора