Тази година се навършват 250 години от рождението на прочутия немски композитор и пианист Лудвиг ван Бетховен, един от тримата „виенски класици” (с Хайдн и Моцарт), важна фигура в прехода от музикалния Класицизъм[1] към Романтизма[2].
„Обичам да слушам Бетховен, той е Прометей.” Тези думи са на папа Франциск. От древногръцката митология знаем, че титанът Прометей обичал хората и им дал божествения огън от планината Олимп. Хората станали по-щастливи, но заради тази му постъпка Зевс осъдил Прометей – той бил прикован в далечните планини на Скития. Може би папата иска да ни каже, че гениалният композитор носи на слушателите си огнена музикална стихия. И наистина – във фигурата, изражението, характера, а и в композициите на родения преди 250 години в Бон Лудвиг можем да открием истински огън.
Точната дата на раждането на Бетховен е неизвестна. Известна е датата на кръщението му в Католическата църква – 17 декември 1770 г. Съществува предположение, че е роден ден преди това – на 16-и. Произхождащ от музикантски род, Бетховен е син на Йохан ван Бетховен и Мария Магдалина Кеверих. Още от ранно детство учи музика първо при баща си, а после и при някои добри педагози. Едва 13-годишен става помощник-органист в дворцовата капела в родния си Бон.
През 1787 г. заминава за Виена, където се запознава с Моцарт (Бетховен изпитва респект към Моцарт и в продължение на няколко години изучава произведенията му), чийто ученик така и не успява да стане – връща се в Бон заради смъртта на майка си.
През 1792 г. е отново във Виена, най-големия музикален център на Европа, където между учителите му са Хайдн и Салиери. Там Бетховен е удостоен с внимание от страна на князе и графове. Между меценатите му във Виена са ерцхерцогът Рудолф (композиторът му посвещава 14 от произведенията си), княз Йозеф Франц Лобковиц, княз Карл Лихновски и барон Готфрид ван Свитен. Пред аристократите обаче гордият Бетховен не скланя глава. Известни са думите му, отправени към един неговите меценати: „Князе е имало и ще има хиляди, но Бетховен е само един”. Първата публична изява на Бетховен във Виена е през март 1795 г., когато дебютира със свой концерт за пиано. Композиторът дава и редица частни уроци в аристократични семейства.
През 1812 г. Бетховен пише прочутото си писмо до „безсмъртната любима”, чийто адресат и до днес е загадка за биографите му. И макар че се влюбва неведнъж, Бетховен не успява да създаде свое семейство (за една от най-известните му композиции „На Елиза” се предполага, че е писана за германската оперна певица Елизабет Рьокел, в която композиторът бил влюбен). Загубил мечтите си за лично щастие, той поема грижите за своя племенник, син на починалия му брат.
В началото на деветнадесетото столетие се забелязват първите признаци на неговото оглушаване, което дотолкова се усилва, че през 1819 г. може да общува само писмено – чрез т.нар. „разговорни тетрадки”. С времето слухът му отслабва дотам, че в края на премиерата на своята Девета симфония, състояла се на 7 май 1824 г., той се обръща, за да види бурните аплодисменти на присъстващите – нечувайки нищо, той се разплаква. Способността да композира, която композиторът запазва въпреки увредения си слух, е наистина вдъхновяваща, пословична и показателна за силата на човешкия дух, преминал през огнени изпитания.
Последните месеци от живота си Бетховен прекарва на легло. Умира по време на гръмотевична буря на 26 март 1827 г. на 56-годишна възраст. Съществуват различни версии за смъртта му: цироза, двойна пневмония, отравяне с олово. По време на погребалната процесия по виенските улици се събират 20 000 души. Църковното му опело е извършено в храм „Св. Троица”. Погребан е по разширен католически обред, включващ и реквием.
В края на надгробното си слово за Бетховен поетът Грилпарцер изказва пророческите слова: „Такъв беше той, такъв умря – такъв ще живее във всички времена”. И наистина, живял само 56 години на земята, посредством творчеството си композиторът надхвърля земните си дни неколкократно – празнуването на настоящата годишнина от рождението му е чудесно доказателство за това.
Хармоничността, присъща на творчеството на прочутия композитор, контрастира на неговата разпиляност в ежедневието – например сред ръкописите му се търкалят остатъци от храна. Заради напредващото си оглушаване в по-късните си години Бетховен става избухлив и мрачен. Славата на композитора е свързана предимно с неговия борчески дух и несломима воля, но не бихме сгрешили, ако към присъщите му черти отнесем и лиричността (в тази насока според мен е достатъчно да споменем втората част (Adagio un poco mosso) от концерта му за пиано №5, известен като „Императорски“).
Тъй като Бетховен твори твърде самокритично (той унищожава всичко, което е написал до 25-годишната си възраст), творческото му наследство е сравнително скромно: 9 симфонии, 7 концертни увертюри и няколко други пиеси към Егмонт, Прометей и др. за оркестър, 16 струнни квартета и малък брой други камерни композиции с или без пиано, 38 клавирни, 10 цигулкови, 5 за виолончело и няколко други сонати, 5 клавирни, един цигулков и един троен концерти, една опера („Фиделио”), една оратория („Христос на Елеонската планина”), две меси, една хорова фантазия, солови и хорови песни и т.н.
В своята Девета симфония Бетховен прави нещо нечувано дотогава при симфониите – включва хор. В последната част на произведението е прочутото хорово изпълнение на „Ода на радостта” от Шилер, станало през 1985 г. химн на Европейския съюз. Бетховен мечтае за радостта и единението на всички хора и деветата му симфония го доказва. Твърди се, че капацитетът на компакт-диска е донякъде свързан с тази симфония – когато създателите му се допитват до Караян[3], той им казва, че CD-то трябва да побира цялата Девета симфония на Бетховен (около 70 мин.)
В словото си по повод откриването на годината на Бетховен немската министърка на културата Моника Грютерс нарече композитора „една от първите глобални мегазвезди”, чиято музика „докосва, трогва, вдъхновява и свързва хората, преодолявайки границите“. Бетховен има подчертано самосъзнание на апостол, той вярва, че с творчеството си е полезен на човечеството.
„Господ е по-близо до мен и изкуството ми, отколкото до други хора. Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия“, твърди композиторът. Съвременният руски пианист Алексей Володин смята, че композитори като Шуман, Бетховен или Моцарт „в момент на творчество са се издигали над себе си, всеки от тях е преодолявал в себе си човешкото, ставал е творец, във всеки от тях се е появявало нещо божествено“[4]. Вярата на Бетховен в познаването на Бога с помощта на изкуството е важна тема в „разговорните му тетрадки“, а своята „Тържествена меса“ композиторът счита за връх в своето творчество.
Трябва да отбележим, че Бетховен е израсъл в католическа среда – дядо му, баща му, а и той служат при двора на архиепископа. Преди смъртта си той приема свето причастие. Въобще, не бихме сбъркали, ако кажем, че композиторът и неговото творческо израстване са в пряка връзка с християнската култура – да си спомним думите на поета Т. С. Елиът: „Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее, ако християнската вяра изчезне“. Не бива да забравяме, че композиторите, пред които се прекланя и от които се учи Бетховен, са вярващи люде – Й. С. Бах, Хайдн и Моцарт.
В Деветата симфония на композитора звучат Шилеровите думи „Радост – ти дете на Рая” (пр. Асен Разцветников). Със своето вдъхновено и увличащо творчество, надскачащо времевите граници, Бетховен се доближава до надземния идеал, търсен от него през земния му живот. Борбата на човешкия дух за мир и щастие е в основата на творчеството на Бетховен. Бихме могли да кажем, че във всеки порив за мир и радост има нещо от огнения дух на Бетховен. Многобройните слушатели на произведенията на великия композитор се докосват до една истинска и чиста радост. Огненият апостол Павел твърди, че „царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17). Ние сме изпълнени с надежда, че радостта, предизвиквана от творбите на Бетховен, по милостта на дарилия го щедро с талантите Си Бог, би могла да бъде вечна участ на гениалния композитор. А от свети апостол Павел знаем, че „надеждата не посрамя” (Рим. 5:5).
Използвана литература
- Брашованов, Ст. История на музиката. С., 1946.
- Кириллина, Л. Людвиг ван Бетховен, belcanto.ru, последно посещение: 08.01.2020 г.
- Клостерман, Е. Кратък музикален речник, С., 1995.
- Папа Франциск. Да се доверим на Бог, сп. „Християнство и култура”, бр. 10 (87), 2013.
- Ройхер, Г. Що за човек е бил Бетховен?, dw.com, 16.12.2019 г.
- Сагаев, Л. Книга за операта. С., 1983.
- 2020 – година на Бетховен, bnr.bg, 02.01.2020 г.
- http://www.beethoven.ru
[1] Художествена теория и стил в европейското изкуство от XVII до началото на XIX век, което има за идеал изкуството на античността. От средата на XVIII до началото на XIX в. развитието му е свързано с т. нар. Виенска класическа школа – Й. Хайдн, В. А. Моцарт и Л. Бетфовен.
[2] Направление в европейската литература и музика, възникнало в края на XVIII в. В музикалното творчество Романтизмът се явява продължение на Класицизма (виенската класика) и представлява една от най-значителните епохи в музикалната история, през която разцъфтяват националните музикални школи на редица европейски страни.
[3] Херберт фон Караян – прочут австрийски диригент от ХХ в., работил в продължение на 35 години с Берлинската филхармония.
[4] Юсова, О. Алексей Володин: „Исполнитель – это второй творец“, www. belcanto. ru, 08. 05. 2015 г.
