Веднага след избора на правителството на Росен Желязков злоупотребата с вотовете на недоверие се утвърди като интегрална част от общия политически контекст. Въпросът има две съществени страни: едната засяга модела на протичане на институционалните взаимодействия от гледна точка на дихотомията „функция – дисфункция“. Другата е свързана със структурирането на политическото пространство и по-конкретно със ситуирането на ролите на управляващите и на опозицията. Тези две страни трябва да бъдат анализирани поотделно, за да се очертае взаимовръзката между тях. Само така можем да изясним кой има интерес от предизвикване на трайна нестабилност и на нова криза, какви са рисковете и какви са перспективите пред дългосрочното развитие на държавата.
Вече все по-често се говори за девалвация на вотовете на недоверие като най-мощния инструмент за упражняване на парламентарен контрол върху дейността на изпълнителната власт. Ситуационният анализ би могъл да хвърли малко повече светлина върху техния смисъл. Целта им не е да свалят правителството, не е и да предизвикат дебат по определена тема. Доколкото скандалите в НС са се превърнали в рутинна ежедневна практика, вотовете на недоверие би следвало да се разглеждат като елемент от преднамерено формираната скандална политическа култура, която по същество е антикултура и погазва не само нормите на парламентарната етика, но и нормите на универсалната етика. Всеки скандал бива продуциран по стандартен начин: депутат (обикновено от една особено шумна група с проруска ориентация) прави изказване в пленарна зала, в което нарушава процедурните правила и използва оскърбителни думи и квалификации по адрес на други свои колеги, на представители на националния политически елит, както и на лица с институционална принадлежност към международни организации или към политическите елити на чужди държави. Председателстващият заседанието отнема думата и налага наказание на този депутат. Започват лични обяснения. Класическият пример са личните обяснения, реторическите и физическите сблъсъци, в които обичайно се включват Костадин Костадинов или Цончо Ганев – от едната страна – и Манол Пейков или Явор Божанков – от другата. Скандалът изпълнява две основни функции – блокира законодателния процес и генерира политическо напрежение, което предизвиква деструктивен PR ефект. В публичното пространство се налага тезата, че честите вотове на недоверие стабилизират кабинета и маргинализират опозицията. Това схващане е твърде опростено, защото не взема предвид стратегическата цел на „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ. Тя не е само да се саботира приемането на България в еврозоната, а има и други измерения. Вотът на недоверие проваля пленарния ден, проваля заседанията на комисиите заради удълженото време на дебатите, обърква работната програма на кабинета и на министрите, които ангажират своите екипи с подготовка на изказвания по конкретната тема. Паралелно се внасят искания за изслушвания, за създаване на временни анкетни комисии, за приемане на безсмислени решения от типа на това за провеждане на национален референдум за въвеждане на еврото или за излизане на България от НАТО. Към част от тези искания се присъединява и ПГ на ПП-ДБ. Тук трябва да се открои една особено важна специфика на последните вотове на недоверие, която не се артикулира в публичното пространство: става дума за отношението към съществуващите институционални ограничения:
– Конституцията урежда не само процедурата по внасяне и разискване на вот на недоверие, но и всички останали правомощия на органа на законодателната власт.
– Изборите са релевантен способ за ситуиране на ролите на управляващите и на опозицията в НС. В състава на настоящата легислатура опозиционните формации са значително малцинство, между тях има сериозни политически различия и разделителни линии. Консолидацията около опитите за дестабилизиране на кабинета става възможна единствено в средите на проруските партии. Но част от парламентарното малцинство неглижира механизма на представителството, за да отправи предизвикателство към цялата политическа система, тоест към нейната база, структура и ефективност.
– Видно е, че русофилските формации едва успяват да съберат необходимите подписи за внасяне на вот на недоверие, че кливиджът „русофили – русофоби“ е актуален структуроопределящ фактор в партийната система, който катализира и задълбочава нейната дезинтеграция, че днешната институционална стабилност парадоксално се крепи върху кризата на представителната демокрация. Следователно самата конституционна процедура се използва като средство за политическа злоупотреба. Една определена част от опозицията се опитва да преформатира нормативно закрепената функция на парламента (да гласува вот на недоверие на кабинета) в средство за предизвикване на институционална дисфункция.
Ако трябва да обобщим какви са последствията от прекрачването на споменатите ограничения, бихме могли да направим следния извод: първо, НС не работи нормално и не успява да приеме своевременно необходимите закони, но неговото предсрочно разпускане отново би вкарало държавата в дългосрочна изборна спирала. Второ, вотовете на недоверие от легитимен инструмент на опозицията се трансформират в рутинна политическа дейност, в съставна част от техниките на парламентарния саботаж. Трето, антисистемните партии не показват намерение за структуриране на хомогенна управленска алтернатива, а вместо това чрез поведението си обслужват тезата на Борисов, че целта на опозицията е да предизвика безвластие и хаос във важен момент за евроатлантическата ориентация на държавата. Така стигаме до формулирания в началото на текста проблем за структурирането на политическото пространство:
На структурно равнище все още няма официализирано нарушение на вътрешноорганизационните баланси и взаимодействия в начина на функциониране на коалицията между ПП и ДБ. Актуалните събития насочват вниманието преди всичко към нея, въпреки че съществуват явни или латентни напрежения и в средите на други парламентарни формации. Интересна е тенденцията на натрупване на корупционни обвинения към представители на ПП в местната власт, което се случва в доста кратък времеви интервал. Затова е необходимо в началото да ситуираме споменатата тенденция в контекста на предходния анализ: Конституцията постулира презумпцията за невинност до доказване на противното, а публичната интерпретация на натрупалата се фактология най-често адресира подозрения за вина на засегнатите лица. Представителите на ПП-ДБ са известни със своите критики към прокуратурата, съда, КПК, МВР, специалните служби; борбата с корупцията е основен слоган, главна политическа цел на коалицията. Няма как да подминем факта, че става дума именно за коалицията, върху която безспорно надвисва сянката на корупционните съмнения. Темата беше коментирана достатъчно широко, засягаме я отново само за да изясним как тя се вписва в концептуалната рамка на анализа. От формална гледна точка никой няма право да оспорва и да поставя под съмнение легитимността на действията на държавен орган (особено когато те имат репресивен характер) извън правилата и процедурите, предвидени по съответния ред. От другата страна на това сложно уравнение стои въпросът с политическите права на гражданите – да изразяват собствено мнение, да не бъдат преследвани заради техните действия. Нещата се усложняват още повече поради особения статус на репресивните органи – те повдигат обвинения в корупция на представители на партия, която твърди, че същите тези органи са корумпирани и не водят борба с корупцията. Истината няма как да се установи сега, защото предстои дълъг процес на досъдебни и съдебни производства. Единственото, което има актуалност днес, е политическото говорене; през неговата призма биват пречупвани всички възможни интерпретации за виновност и невинност; дори и то не трансцендира самодостатъчната рамка на институционалните ограничения.
Но да се върнем на темата за вотовете на недоверие и нейната взаимовръзка с парламентарната конфигурация. Когато едно правителство падне от власт след гласуване на такъв вот, това означава, че е настъпило преструктуриране на политическото пространство. Теоретично опозицията би могла да се обедини и да свали кабинета с гласовете на всички парламентарни формации без подкрепящите го ГЕРБ, БСП и ИТН. Това означава да видим съюз между ПП-ДБ, „Ново начало“, „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ. Анализаторите от доста време потвърждават, че подобна комбинация е невъзможна. ДБ даде само един глас срещу МС на последното гласуване и веднага след това Борисов и Пеевски синхронно вкараха в действие опорката за коалицията между ПП-ДБ и проруските сили, които се противопоставят на присъединяването на България към еврозоната и я тласкат към подкрепа на Путиновия режим. Преди няколко месеца по време на дебат по вот на недоверие Тома Биков запита бившите партньори на ГЕРБ от т.нар. „сглобка“ с кого ще управляват, ако МС на Росен Желязков падне от власт. Същият въпрос звучи напълно резонно и днес, само че ситуацията се е променила, тъй като ПП търпи електорални щети от последните скандали. Тези скандали може да са предизвикани нарочно, може и да са случайност – в крайна сметка България е правова държава и никой не е застрашен от повдигане на обвинение срещу него. Те са част от комплексната политическа реалност, в която се разгръща щекотливата тема за смисъла на вотовете на недоверие и за невъзможността да се формира нова управленска алтернатива с потенциал да предотврати възникването на следваща политическа криза. Засега само ПП попадна в капана на Борисов и Пеевски, защото не се сети да се възхити стратегически от брилянтния успех с влизането в еврозоната. (Борисов, въпреки институционалните ограничения, лансира пропагандните внушения, че е вкарал България в сухопътния Шенген, че сега отпушва парите по Плана за възстановяване и устойчивост. Истината обаче е друга – правителството е коалиционно, персонално лидерът на ГЕРБ не е част от изпълнителната власт, има компетентни институции, които са способствали за случването на току-що изброените събития.) ДБ предприе полезния ход със стратегическото снишаване. Управлението е стабилно, защото е успяло да придаде публична легитимност на тезата, че то е проевропейско, докато силите, които застават срещу него, са антиевропейски и проруски. Думите в курсив целят да подчертаят, че тази теза не е непременно легитимна, а по-скоро използваните манипулативни техники я правят да изглежда като легитимна. Един успешен вот на недоверие би означавал разтрогване на съюза между Борисов и Пеевски. На Борисов му е много по-удобно да управлява заедно с Пеевски, отколкото да търси подкрепата на ПП и ДБ, които са подчинили политическото си съществуване на мантрата за разтрогване на този съюз. Когато те подкрепят вотове на недоверие заедно с маргиналните партии, предприемат решителна стъпка по пътя към собственото си маргинализиране. Когато се снишават, получават обвинения, че крепят най-върлите си политически врагове. Политическата стабилност, представлявана от кабинета „Желязков“, все още няма алтернатива. Събитията се развиват или дирижират (Това никой не може да прецени.) по такъв начин, че да изглежда, че единствената алтернатива на корупцията в изпълнителната власт е корупцията в местната власт, която беше „осветлена“ единствено в общините и районните кметства, управлявани от представители на ПП. През последните години антикорупционната тематика се превърна в основно политическо оръжие в битката за завземане на властта не само на популистките, но и на всички останали формации. Това обяснява защо настоящото управление е достатъчно устойчиво и защо евентуални корупционни обвинения срещу него не представляват непосредствена заплаха пред реализацията на мандата. Наративът за пожънатите успехи (сухопътния Шенген, еврозоната, размразените европейски средства, решението за Северна Македония, адекватната позиция на правителството по отношение на войната в Украйна) официализира и легитимира работещата формула на институционалната стабилност. Но той реконструира външнополитическата реалност, неглижирайки негативните тенденции във вътрешната политика. Вотовете на недоверие действително пречат на работата по законодателната програма и забавят процесите. Маргинализацията на процедурата профанира и окарикатурява другия разказ – за съществуването и за легитимността на управленската алтернатива. Неуместните действия и сгрешените политически стратегии обикновено водят до негативен резултат.
