Ода Жон: вътрешност и външност

Опитвам се да отмахна от себе си скандала, който се получи около пърформанса „Вечеря – натюрморт“ на Ода Жон в НГ Двореца. Опитвам се също да не ми влияе и филмът „Коя е Ода Жон“ и да мисля само за изложбата ѝ „Сърцевина“. Знам, че не е възможно да се абстрахирам от тях напълно, но мога да вървя по тях в обратен ред.
И така – картините.

Доколкото попадат в определено направление на сюрреализма, най-общо казано, те не биха ме „грабнали“ от пръв поглед. Може би защото това направление понякога само привидно дава свобода на тълкуванията, но всъщност изкушава публиката с майсторски реалистично изпипани образи и детайли. И зрителят често остава с възхищението от именно това майсторство, докато си мисли, че се възхищава от картината и нейното „послание“. Зрителят има пълното право да харесва каквото си иска, разбира се. Само че аз съм взискателен зрител именно защото знам уловките на това майсторство и как може да се спекулира с него. Поради което и не се доверявам лесно.
Затова може би първото, което ме привлече в картините на Ода Жон, бе, че тя има това рисуваческо умение, но не го използва спекулативно. В една и съща картина може да „изпипа“ едни образи и детайли до съвършенство, а други да остави в бодрата схематичност на фигурите в соцреалистичен плакат от 1950-те, да кажем. И успява така да ги съчетае в композицията, че те да си партнират съвсем равностойно в изграждането на цялото, а и в нюансите на въздействието.

Тук ще избързам с филма, но не мога да се въздържа. В него на няколко пъти разговорът с художничката се води в ателието ѝ, където се виждат картини в различна степен на незавършеност. В един от тези епизоди в задния план има платно с полегнала гола жена – главата ѝ е повдигната, а устата ѝ е отворена сякаш с вик на болка. По-нататък във филма и явно няколко дни по-късно екипът отново е в ателието на художничката. Картината пак е в задния план, а работата по нея леко е напреднала. И както я оглеждах, за да разбера докъде, мислено възкликнах: „Ама тя всъщност е на плажа. И се прозява!“. Тук като ехо ми дойде и разговорът: водещата казва „… Като тази жена, която вика от болка…“. „А може би просто се прозява от скука“ – бе отговорът на художничката, „Рано е да се каже“.

Да, ето този тайнствен процес, когато художникът води картината, но и картината води художника, остава скрит за нас като зрители. Виждаме работата вече в галерията и я четем през своя си личен опит. И знания съответно. Знаем например, че тялото ни се състои от вътрешности, знаем къде са и как функционират, но избягваме да си ги представяме. Не мислим себе си като тяло с биологично съдържание от нелицеприятни органи. А те са нелицеприятни, защото са скрити от нас, а и ние ги крием от себе си. Откриваме ги обикновено рязко и болезнено – заедно със стряскащото разбиране за крехкостта на живота, който зависи именно от тях. Тогава те внезапно стават видими и важни. Мислим за тях, представяме си ги, преживяваме ги чрез екстремни емоции. Дори не толкова когато става дума за нас самите, колкото за близките ни. За тези, които обичаме с цялото си същество. А кое е това наше същество, и кое е тяхното…

Във филма колекционерка показва картина на сватбена двойка. Булката седи в скута на младоженеца, поне доколкото личи от страничните детайли. Защото централният образ е голяма купчина от преплетени вътрешности, образуващи неразчленимо цяло. „Той я изяжда“, казва колекционерката. Дали е така, не знам и не мога да преценя. Но това си е нейната интерпретация, заради която може би си е купила тази картина. Така както и режисьорът си е купил картина с красива гола женска гръд, съблазнително прикрита с прозрачно сватбено було с бяла дантела по края. А в празното женско лице под булото отнейде нахлува профил на чернокож. Режисьорът е поставял „Отело“ по това време…

Аз пък след филма се върнах да проследя по-внимателно годините на създаването на тези произведения. Исках да разбера кога вътрешности и външности се сплитат и преливат в тъмния колорит на кошмар и страх. После кога колоритът изсветлява, външността на телата става все по-безплътна и безполова. А бликащите вътрешности стават сякаш по-плътни и… по-красиви. В един момент и едните, и другите се обвиват в тънка ципа, която едновременно ги обособява, отделя ги, но и ги разкрива за зрителя…

Красотата пречи на художничката, както се разбира от филма. За нейната лична и видима красота става дума. Не знам как тя самата я преживява, но за мен отстрани бе неизбежно да се замисля за клишетата и предразсъдъците в обществото. И по-специално за този, че не може една жена да е млада и красива, и същевременно да е умна и талантлива. Ами може – и животът постоянно го доказва и показва във всички области. Обаче „общественото мнение“ продължава да стои подмолно, покрито с тънка цивилизована ципа, която с лекота може да разкъса по всякакъв, включително съвсем благовиден повод.

Предполагам, че това третиране на жената е искала да внуши Ода Жон с пърформанса си в НГ Двореца. А той потъна в съвсем друг грозен скандал. За него нищо няма да напиша, защото искам по-скоро да го забравя. И да си мисля за думите на колега и приятел, който преди години каза за известен български художник: „Той рисува чудесно и е правил прекрасни картини, но просто в живописта му стана тясно. И потърси други изразни средства“. В този смисъл дали е бил успешен пърформансът на Ода Жон, не знам – не съм била там, а това е изкуство на преживяването. Но „натюрмортът”, който видях по масите, определено е продължение на картините ѝ. С други изразни средства. А в съвременното изкуство всички изразни средства са еднакво възможни и валидни, доколкото художникът ги избира като изказ на своята идея.