В заглавието на статията има специфичен нюанс – става дума за моделиране на одиозни политически образи, а не за съществуване на одиозни политици. Тоест в така избраната аналитична перспектива отношението към всеки политик следва да бъде безпристрастно и ценностно неутрално, доколкото то е поставено в контекста на ясното разграничение между публичния образ и конкретните действия. Образът е изваян от ръцете на пиара, който може да бъде собствен или чужд, позитивен или черен. Не бива да се подценява и ролята на субекта, на конкретната личност, която в крайна сметка стои зад образа, защото на практика това е политикът, който е призван да прави политика, а самата политика е много по-важна от говоренето за нея. По подразбиране централните фигури в съвременната българска политика, превърнали се в основна мишена на различни PR-стратегии, са Делян Пеевски и Бойко Борисов. Но покрай актуалния дебат за бюджета би следвало да се обърне необходимото внимание и на публичния образ на Асен Василев. Тенденцията към персонализация и конфликтност е опасна, тъй като чрез нея стана възможна цялостната подмяна на същностния разговор, а опошляването вече се превръща в своеобразна форма на бягство от отговорност, в избор на лесния път да избегнем отговорите на трудните въпроси.

Едва ли може да се посочи медия, в която да се провежда политически дебат за бюджета по същество. Представителите на ПП и ДБ говорят за „касичките на Борисов и Пеевски“, за „корупцията“ и „смазването на бизнеса“, за „наливането на пари в нереформирани сектори“, за „румънски и гръцки сценарий“. От ГЕРБ не спират да повтарят мантрата за „безумната финансова политика на Асен Василев“. Остриетата на партията се оправдават с това, че тя е в коалиция, не управлява сама, трябва да се съобразява с коалиционните си партньори и не може да реже разходи. Поляризацията и лепенето на етикети имат двойствена функция – от една страна, така се задоволяват скромните потребности на масовата публика да наблюдава как политиците се карат и ситуират на съвсем примитивно равнище разграничителната линия между управляващи и опозиция. От друга страна, никой не смее да поеме отговорност за провеждане на реформи, които трайно да спрат дългосрочната негативна тенденция на нарастване на външния дълг. Една политическа демистификация на одиозните образи би спомогнала за прехода към рационален подход, за постигане на базов консенсус по тежките решения, които рано или късно ще трябва да се вземат. За съжаление, няма истински държавник, който би се наел да вземе нещо, което вече е дадено „на хората“. Демистификацията няма как да се случи, защото тя е удобно прикритие за бездействието, за бягството от отговорност.

Вероятно критически настроената публика си задава въпроси от типа: „Къде са касичките на Борисов и Пеевски, кой ги съхранява, колко пари има в тях?“; „А зад колко фирми може да стои Пеевски, как може едно лице да има толкова мощен бизнес, че да постави на свое подчинение всички обществени сектори?“. Тя вероятно си задава и въпроса: „А какво всъщност представлява „безумната финансова политика на Асен Василев“?“. Този разговор е ирационален, но никой не поема инициативата и отговорността за неговата рационализация. Високото равнище на абстракция на образите възпрепятства конституирането на онази предметност, която е необходима за осъществяване на конкретната финансова политика. „Касичките, фирмите и корупцията“ не са обективирани с конкретни факти – назоваване на стойност на придобити суми, лица, фирми и банки, чрез които са извършени финансови транзакции, показване на автентични документи вместо медийни публикации, сезиране на българската и на европейската прокуратура. ГЕРБ трябваше да отвърне на удара, тъй като се видя, че партията търпи имиджови и електорални щети от постоянното обвързване на Борисов с Пеевски. Най-лесният вариант се оказа създаването на огледален образ на врага – за привържениците на ГЕРБ Асен Василев се превърна в това, което е Пеевски за твърдия електорат на ПП-ДБ. Нека повторим още веднъж логиката на съждението: финансовата политика на Василев е била „безумна“, но същевременно не се очертава нейна разумна алтернатива. „Безумието“ е обхванало и коалиционните партньори на ГЕРБ, на партията, която твърди, че говори с „гласа на разума“. „Безумието“ е и ключовата характеристика на поведението на основния опонент. Борисов не е премиер, няма собствено правителство и не може да предложи желания от него бюджет с рязане на социални разходи. Всъщност разграничението между рационалност и ирационалност е поставено на погрешна основа. Надделява идеята за политическа рационалност и според нея се ситуират ролите на управляващите и на опозицията: едните защитават бюджета като единствено възможния с оглед на завареното наследство и на трудните вътрешнокоалиционни баланси. Другите го атакуват с преобладаващо политически мотиви, дават предложения за съкращаване и преструктуриране на разходи. Но разказът на ПП-ДБ за бюджета не звучи съвсем рационално поради реторическата злоупотреба с имената на Борисов и Пеевски, която стои доста отдалечено от конкретиката. Основната трудност се дължи на липсата на воля от всички страни да започнат отговорен разговор за бъдещето на държавните финанси без оглед на партийните си пристрастия и без страх от въвеждане на непопулярни мерки. Това би бил разговор за дефиниране на политическите приоритети и за оформяне на минимален базов консенсус около тяхната реализация. Разговор, който започва след признаване на основните грешки и на Борисов, и на Василев. А грешките са видими с просто око:

Борисов се огъва при всеки натиск отвън: и по време на транспортната стачка в София, и при протестите на младите лекари, и при настояванията на БСП за увеличаване на социалните разходи. Лидерът на ГЕРБ застава зад лошия бюджет и поема риска от затъване в дългова спирала като по-малкото зло, което е за предпочитане пред предсрочните избори и затъването в блатото на нестабилността. Това е неговата спасителна формула, за да извади държавата от кризата. Първоизточник на тази криза във визията на Борисов е самият Асен Василев, а оттук следва логиката на наратива за нежеланата, но единствено възможна коалиция, за нежелания, но единствено възможния бюджет. Апорията звучи като софистика, а софистиката отхвърля априори опцията за смислен и съдържателен диалог.

Василев иска да се орежат едни разходи за сметка на други, но не дава ясен план за провеждане на съответните реформи, не калкулира точния ефект от тях.

Така навлизаме в схемата на безкрайните финансови апории:

• Борисов обвинява Василев, че е вдигнал пенсиите и е обвързал всички социални разходи с ръста на минималната работна заплата, но отказва да се ангажира със законодателна промяна, която да отмени този механизъм. Вината остава в ПП и в коалиционните партньори на ГЕРБ в кабинета „Желязков“, които нямат воля да прокарат тази реформа. Най-простата формулировка на апорията е: „Много искам, ама няма как!“
• ПП предлага премахване на безплатното пенсионно и здравно осигуряване на държавните служители и полицаите, но не веднага и изведнъж, а бавно и постепенно. Процесът трябва да завърши някога далече във времето, когато не се знае коя партия ще управлява. В случая апорията се състои в това, че предложението е едновременно актуално и неактуално, изпълнимо и неизпълнимо, реалистично и нереалистично.
• Политиката на дълговата спирала бе започната от Асен Василев и сега е продължена от Теменужка Петкова. Всички критикуват именно тази политика, но никой не поема отговорността да се откаже от нея. Наследството на Василев тежи върху плещите на Петкова. Наследството, което ще остави Петкова (като продължение на политиката на Василев и на служебните финансови министри) ще тегне върху плещите на целия народ.

Изброеното дотук звучи страшно за неспециалистите по финансовите въпроси. Политическият дебат за бюджета трайно се е откъснал от професионалния. Конструирането на одиозните политически образи е една целенасочено търсена PR-техника, която идва в момент на безпомощност, тоест в момент на невъзможност да се намери адекватна и обозрима алтернатива на актуалните проблеми. Арената на прекия политически сблъсък е разположена близо до масовата публика, докато темите за бюджета и дълга изискват специализирани познания. Така се връщаме там, където започнахме – на практика дебат няма. Бюджетната тема е важна и съществена, тя е част от болезнената реалност и оттук става съвсем естествено желанието на политиците да се абстрахират, да избягат от нейната същност. В поляризираното общество най-лесната форма на абстрахиране е опростяването и опростачването на разговора – на преден план изпъкват Пеевски, Борисов и Василев, конфликтът и скарването в телевизионното студио забавляват масовата аудиторията. Скандалът е продуциран изкуствено, той помага на участниците да не дебатират, да не създават страхове и напрежения сред населението, да го успокоят, че всичко е наред и в момента се разгръща обичайната кавга между управляващите и опозицията. Парадоксът е, че това напрежение цели да внесе спокойствие, прикривайки истинските основания за тревожност. Така се отлага разговорът за настоящето, който проектира пътя към бъдещето. Смисленият разговор за настоящето е невъзможен, защото е изместен от перманентно доминиращия политически скандал. Разговорът за бъдещето е невъобразим поради липсата на визионерство и на лидери, които са способни да мислят в дългосрочна перспектива. Наративът, в чиято концептуална рамка се разгръщат негативните конотации във възприятието на опонента, е херметически затворен, самодостатъчен и самоограничен, не предразполага към радикална промяна в реформаторска посока. Смелите решения се отлагат за неизвестността. Един ден сегашният спор за увеличението на осигуровките ще ни се стори като нещо дребно и незначително в сравнение с това, което предстои. Ако в настоящия момент важното е да се приеме „бюджет за хората“, то идните поколения ще бъдат изправени пред решаване на далеч по-сложни задачи. Ако сега отдаваме приоритетно значение на партийните и политическите позиции в дебата за бюджета, то по-нататък ще дойде време, когато политиците ще трябва все повече да се вслушват в гласа на експертите. Тогава едва ли ще има особена необходимост от моделиране на одиозни политически образи.