Откъс от новата книга на Михаил Вешим – „Оксиморон. Нечовешки роман” (изд. „Сиела“, 2018 г.). Корицата и илюстрациите са на Иван Газдов.

Новата книга на Михаил Вешим „Оксиморон. Нечовешки роман” разкрива една по-различна страна на писането му – отвъд хумора, тя провокира размисли за компромисите – малките и големите, които всеки от нас прави във всекидневието си.
Главните герои на романа са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език. Как един университетски преподавател се е озовал в такава нелепа ситуация?
В предговора на книгата авторът пише: Като верен син на моя малък, но славен народ аз също имам своя проект. От трийсет години. Нарекох го „Хектор“. В началото той беше само фейлетон. После разказ. Стана радиопиеса. Прерасна в едноактна комедия. Добавих още едно действие – превърна се в комедия в две действия. Сега комедията „Хектор“ се модифицира в романа „Оксиморон“. Получи се един нечовешки роман.
Корицата и илюстрациите на „Оксиморон. Нечовешки роман”  са дело на Иван Газдов.

Оксиморон

Втора част

По великите ловни полета

Гласът на водещия кънтеше в хола:
– Въпрос за пет хиляди лева: Кой е авторът на „Записки на ловеца“? А) Емилиян Станев; Б) Иван Тургенев; В) Ърнест Хемингуей; Г) Дончо Цончев…
Кандидатът за милионер, имал шанса (чрез пресяване от компютъра) да се добере до Стола на богатството, се намуси – въпросът не му хареса. Бе млад човек от новото поколение – поколение на развлечението, а не на книгите. Затова изброените имена нищо не му проговориха. Миг колебание – да използва ли джокери – „помощ от публиката“ или „обади се на приятел“? Или да се откаже и да си тръгне безславно със сумата дотук – само три хилядарки?
– Души! – викна Мариана. – Чу ли въпроса?
Пенев се стягаше за излизане в антрето. По анцуг и маратонки – в спортен екип смяташе да се яви на първия си ловен излет. Само дето анцугът бе леко захабен, с него понякога копаеше в градината. И маратонките изглеждаха вехти. Вехти, но удобни – нови, неразходени обувки не се препоръчват за дълги разстояния, ще му направят рани… Какви ли разстояния го очакваха днес? Какви ли трънливи ловни пътеки?
Освен тези въпроси мъчеше го и нашийникът под яката. Бе го сложил така, че да му стои като украшение на богата мутра – не верига, а по-скоро ланец. Нашийникът на покойния Хектор – макар инкрустиран със скъпоценности, все пак му стягаше около врата. Сигурно и с такова бижу се свиква, щом масово ги носят новобогаташите, но трябва да мине време… Времето ще изгради навик, а навикът ще се превърне във втора природа.
– Души! – повика пак Мариана откъм хола. – Ти си моят джокер – обаждам ти се като на приятел…
– Тургенев! Бе! – отвърна Духомир, без да се замисли. Но се замисли за друго: кой идиот дава хилядарки за отговори на тъпи въпроси!
Участникът в състезанието реши да играе с налучкване и да разчита на късмет. Каза: „Г“ – късметът му изневери и компютърът веднага го изгори – извади го от играта. Кандидатът за милионер си тръгна с нищожната сума от едва три хиляди – заплатата на университетски преподавател за шест месеца.
– Трябва да се чете! – назидателно каза Духомир, влизайки в хола, сякаш говореше на своите студенти.
– Не е задължително! – отвърна му Мариана. – Май е обратното: колкото по-малко си чел, по-лесно забогатяваш! Майка ми вчера разказа, че един мой съученик станал милионер! А в училище бе пълна дупка – само двойки! Нямаш представа какъв тъпак – не можеше да каже „осемдесет“… Казваше „о, седемдесе!“. Представяш ли си! Учителката му вика: кажи, Тихомире, „осемдесет“! А той сбърчва чело, мисли, напъва се и вика: „Ооо, седемдесе!“… Всички му се подиграваха, викаха му „Тишо О’Седемдесе!“…
– Звучи по ирландски – вметна Духомир. – Там са на „О“… О’Хара, О’Лири, О’Хенри… Не, О’Хенри не е ирландец. Това е псевдоним.
– Все едно – продължи мисълта си Мариана. – Та сега Тишо О’Седемдесе имал застрахователна фирма – така се казвала: „О’Седемдесе!“. Застраховал магазини, ресторанти, хотели! Само посочвал логото на фирмата и собствениците сами си знаели таксата – давали по „О’седемдесе!“ долара. Майка ми вика: мерцедесът му струва сто хиляди…
– О, сто хиляди!… – опита да се пошегува Пенев.
– Има мерцедес, а пък ходел по анцуг…
– И аз съм по анцуг! – погледна се Духомир.
– На теб ти стои добре! Все едно си тръгнал на джогинг…
– И аз не знам къде съм тръгнал – измърмори езиковедът. – Какъв ли ще е тоя лов?
По телефона не му бяха казали подробности – снощи един женски глас със служебен тон му бе съобщил само часа на излета – да е готов точно в осем сутринта.
– Сигурно няма да е лошо! – каза Мариана. – Ловът е занимание за по-първи хора – нали ги изредиха преди малко: Тургенев, Хемингуей… За богати хора. Така и ти влизаш в клуба на богатите… Ех, как ми се иска и аз да дойда с вас на лов, но в това състояние…
– Стой си тук, не се вълнувай! – погали я Духомир по косата, да я успокои. Но ръката му потрепери – личеше, че той повече се вълнува.
– Ще се справиш, скъпи! – отвърна тя на милувката с милувка. – Вярвам, че ще се справиш!
Отвън се чу клаксон. Черната лимузина бе паркирала на улицата и шофьорът Джони чакаше на волана – познатият профил с фуражката.
Мариана се надигна от дивана, като придържаше наедрелия си корем. Отиде до чешмата за чаша вода.
Така тя изпрати съпруга си на първия му ловен излет – с целувка по бузата и с вода на прага! Да му върви по вода – наслука и на късмет!

* * *
Излязоха от София през Княжево, село Владая им остана вляво – поеха по шосето за Перник. Не след дълго се мярнаха заводските комини на миньорския град – бълваха кълба сив дим в небето. Сив изглеждаше и градът с панелните си квартали, цвят на пушач, тровил се с дим от години.
Иначе край тях есента грееше с ярките си цветове – макар и средата на ноември, денят се очертаваше да е слънчев, а околните планини пламтяха в жълто, червено и оранжево – всички багри на сезона. Тревогата в душата на Пенев сякаш утихна, измести я известна радост – от ясния ден, от есенния пейзаж, от живота като такъв. Не е толкова лош животът, макар постоянно да те изправя на изпит пред черна дъска – пък там задачи с много неизвестни! Задачи с трудни решения или пък без решения…
В лимузината той се ширеше на задната седалка – като ВИП-персона, и когато шофьорът Джони плавно и с небрежна газ изпреварваше другите участници в движението, Пенев забелязваше как изпреварените обръщат любопитни глави към тях: „Кой ли е този баровец в тази баровска кола?“. А тъмните стъкла им пречеха да видят, че баровецът в случая е самият той.
От факта, че го возят като важна персона, настроението му се оправи, той се размърда на седалката, разкърши рамене и се понапери. Нашийникът около врата му сякаш се поотпусна. Още доза самочувствие си инжектира с мисълта, че Мариана е права – предимно по-първи хора се занимават с лов. Взе да върти в ума си известни писатели ловци. Освен споменатите в „Стани милионер“, се сети още и за Елин Пелин, той е ловувал в компанията на царя. Ами Радичков… Ивайло Петров – също. Какви хора – какви личности!
От днес вече и той – не е писател, но все пак е човек на словото – езиковед, ще нареди името си до тях, в ловната дружинка на известните.
Всъщност Пенев не одобряваше лова – гърмежи, кръв и смърт… Що за удоволствие е това – да убиваш невинни животинки? За прадедите е бил най-древният занаят – убивали са за храна. Но днес, ако ти се яде месо: купи си от магазина! Защо трябва да убиваш? При това – в неравен двубой. От едната страна е ловецът с модерната си карабина, снабдена с автоматика и оптика, от другата страна е жертвата, беззащитно зайче или сърничка… Добре, стреляй, но ако дуелът е при равни условия – ако и заекът отсреща има карабина с оптически мерник! Пък тогава да видим кой кого!
Не одобряваше лова, но сега му се налагаше да го практикува – по силата на подписания договор. Не с една професия е така…
– Какъв сте по професия? – неочаквано проговори шофьорът Джони след половин час мълчание.
– Преподавам в университета! – отвърна Пенев. – Езиковед съм…
Шофьорът го погледна – срещна изпитателния му поглед в огледалото за обратно виждане.
– Дъщеря ми е студентка при вас… Втори курс! Ама за малко да прекъсне! Някакъв сухар от вашите хора я скъсал на изпита по езикознание. Не знаела пълния член…
– Ами… – измънка езиковедът, замислен дали въпросният сухар не е бил самият той.
– Абе, вие що се излагате с тоя пълен и кратък член! – изведнъж повиши тон шофьорът Джони, обърна се и го погледна строго през рамо. – Махнете го! За какво ви е – само да мъчите младите! Нас вече ни остави – ние и с член, и без член – животът ни мина! Ама децата – заради единия член може да си провалят бъдещето!
– Не е толкова просто! – отвърна Пенев. – А младите трябва да учат!
– Ха! – изсмя се шофьорът. – Ще учат глупости! Знаеш ли как я оправих? Просто се оплаках на господин президента, той вдигна телефона на ректора и дъщеря ми сега е отличничка! Така стават работите… Господин президентът и ректорът са ей така…
Шофьорът Джони пусна за миг волана и потърка двата си показалеца, опаковани в бели ръкавици – жест, показващ нагледно близостта между президент и ректор.
После ръцете с белите ръкавици хванаха волана и съвсем професионално го завъртяха вдясно – лимузината се отклони от главното шосе и пое по асфалтово пътче, застлано с опадала шума. Пенев свали прозореца и пое горски въздух – миришеше на есен, на влага и на чист озон. Движеха се известно време сред гора – дъбова или букова, езиковедът не бе наясно – все пак не е специалист по дървесните видове. Във всеки случай бе широколистна. Пъстра гора, оцветена от жълто през огненочервено, до кафяво – природна палитра, която би вдъхновила всеки художник за есенен пейзаж. Но за художници и случайни любители на пейзажи тук нямаше достъп – големи табели отстрани край пътя предупреждаваха: „Резерват! Влизането на външни лица – забранено!“.
Спряха на широка поляна, превърната в паркинг – там бяха подредени още десетина коли и джипове от луксозни марки и модели. Шофьорите им, всички в служебни униформи и фуражки, пушеха и разговаряха помежду си.
– Дебютант си, нали? – попита Джони, паркирайки до останалите.
– Днес ми е за първи път – кимна Пенев.
– Пази се от сачмите! Гърми ли се, лежиш ниско долу и не мърдаш! – инструктира го шофьорът. И добави: – пази се и от Каракачаните!
За сачмите – ясно, но кои са Каракачаните? Това Пенев нямаше време да попита.

* * *
Докато мъжът ѝ бе зает с първия си ловен излет, Мариана покани вкъщи Сиси, най-добрата си приятелка – на кафе и сладки приказки.
Сиси ѝ донесе кутия немски портокалов сок, турски баклавички и пресни новини за общи познати. Полина щяла да се жени за дипломат – заминавали за Рим. Галя се развеждала с мъжа си – хванала го с любовница. А пък мъжът на Камелия ѝ подарил изкуствен бюст – за годишнината от сватбата.
– И аз бих си сложила – каза Сиси, която имаше перфектна фигура, но не харесваше гърдите си, мислеше ги за малки. – Моят Тони също ме изненада за годишнината – вместо бюст ми подари тиган… Тефлонов! Представяш ли си!
– И ние ги гледахме в рекламата по телевизията. Духомир каза, че тия тигани са практични – приготвената храна е здравословна, а дъното не загаря…
– Предпочитам нов бюст, мъжете ще се лепят тук като мухи – Сиси се пипна отпред по блузата и се засмя. Такава си е тя – доста цапната в устата, пък и в мислите. – Ама на Тони не му изнася – страх го е неговата собственост да не придобие търговски вид. Бои се от конкуренция. Пък аз му викам: „Няма да се плашиш! Силиконовият бюст ще го нося винаги с табелка: „Експонатът само се гледа, не се пипа!“.
Последва намигване, а Мариана се усмихна на шегите ѝ – голяма палавница е тази Сиси! Но е забавна!
– А твоят Духомир къде е? Пак ли в университета, на своя езиков пост?
– Не, отиде на излет… Сред природата. С приятели.
– И моят Тони го зове природата – иска да става ловец. Каза ми, че от ловните пътеки тръгва пътят към големия бизнес.
– Бизнес с какво? – не разбра Мариана. – С месо или с кожи от убити животни?
Сиси махна с ръка – в смисъл: колко си наивна, миличка!
– Ловът е игра за богати хора, милионери – разясни тя. – Те не се интересуват от месо или кожи. Ловуват в резервати, стрелят – ей така, за спорта… За удоволствие. Но това са връзки – контакти… В ловната дружинка мъжете се подкрепят един друг! И си набелязват целта. Стреляш уж по глиган, пък улучваш някоя яка сделка!
– Аха… – Мариана започна да разбира.
– Но – продължи Сиси – оказа се мисия невъзможна… Не може да станеш ловец току-така. Местата в дружинките са запълнени. Тони не иска да ловува със селяните – иска да е при елита. В една стрелкова група с генерали, магистрати, политици, президенти…
– Президенти на фирми?
– И на републиката… Той също ловува… Ама трудно се влиза в такава среда. Сега търсим връзки.
– Духомир отиде… – за малко да се изпусне Мариана, но навреме се спря. – Духомир отиде на разходка, той от лов не се интересува.
– Ловът не е за него – съгласи се Сиси. – Той да си гледа науката…

* * *
Не успя да попита за Каракачаните, една ръка отвори вратата на колата и го хвана за нашийника. После го измъкна, подаде му команда: „Долу, Хектор!“ и Пенев клекна на лакти и колене. С глава, наведена към земята, виждаше тревичките и обувките на човека, но не и лицето му. Обувките бяха немска марка „Дахщайн“ – зелени, туристически. Тревичките – и те бяха още зелени, покрити с бял скреж – от нощната слана.
– ДушИ! – изкомандва човекът.
Така го наричаше и жена му в моменти на близост, но с ударение на първата сричка – ДУши.
– ДушИ, Хектор! – повтори заповедният глас и той бе достатъчно интелигентен да се сети какво се иска от него – да надуши следа.
Вдиша дълбоко през носа – не улови друг мирис освен на влажна трева. Продължи да диша шумно и изплези език.
– Добро куче! – похвали го гласът и ръката го погали по главата. – Хайде, мойто момче, скоро почваме. Сега отиваме при другите кучета…
Подтичвайки на четири крака – с прибежки и припълзявания, Пенев премина поляната и стигна до гората. Там, под дъбово дърво, лежаха двама души – единият слаб, другият пълничък, в еднакви зелени костюми от шлиферен плат. Малко встрани от тях – още двама – в камуфлажни дрехи, почти военна униформа в защитни цветове. Без куртки, а по елеци – въпреки ноемврийския хлад, мускулестите им ръце бяха голи. Пенев мярна татуираните им рамене – единият имаше на бицепса си портрет на мъжествен войн от средните векове, с шлем на главата и меч в ръката. И уточняващ надпис отдолу: Хан Крум Страшни. А от трицепса на другия гледаше брадат мъж с корона – Цар Симеон Велики, както пишеше под физиономията му.
– Кученца сладки! – каза им човекът, който го водеше за нашийника. – Това е Хектор фон Кройценберг, ваш колега – още едно лаещо гърло в дружинката ви… Породата му е германски брак, има добро обоняние и ловни качества, но днес му е за първи път. Няма да го хапете или да го драскате… Приемате го като част от екипа!
Двамата мъже, слабият и пълният – изръмжаха одобрително и кимнаха. За разлика от другите – яките камуфлажи. Те обърнаха бръснатите си глави към него, изгледаха го със свити очи – както се стори на Пенев доста мръсно…
– Ще получите бира и кебапчета при фургона с кетъринга! – каза човекът. – Подкрепете се, кученца, че скоро почваме!
При тази покана камуфлажните бабаити едновременно се надигнаха – изправиха се бавно и тежко на подкованите си кубинки. После приклекнаха и заподскачаха на четири крака – към фургона с нарисувани ножче и виличка – походна кухня за храни и напитки.
– Ние вече закусихме! – излая пълничкият мъж. – Преди работа не е добре да се преяжда.
Слабият до него, с кисел вид на язваджия, изръмжа в подкрепа на думите му.
– Това са Рекс и Бекс – представи ги човекът. – Хектор, лягай до тях и чакай сигнала!
Здравата ръка пусна нашийника и Хектор послушно легна на тревата до загладения Рекс и дръгливия Бекс. Извъртя глава и видя гърба на човека, който даде заповедите – също в ловен костюм – да влиза в горските шубраци.
– Кой е тоя? – попита Хектор.
– Ловният експерт – отвърна му Рекс. Той изглеждаше по-добронамерен. – Експертът отговаря за организацията.
– Какво включва организацията? – продължи да разпитва Хектор.
Тук срещна досада в очите на киселия Бекс:
– Много лаеш! – изръмжа късо той и Пенев си затвори устата.
След малко двамата яки камуфлажи се върнаха – отново на подскоци. Единият носеше в устата си шест кебапчета – краищата им стърчаха като глигански зъби. Другият бе захапал две пластмасови чаши с бира. Личеше, че имат опит в кетъринга – този с бирите не разля и капка.
Сега Пенев успя да ги разгледа – бяха почти еднакви на вид – дебеловрати, набити, мускулести – истински силоваци, щангисти или борци. Остригани до кожа, нискочели и със сплескани носове – деформирани сигурно от улични битки.
Двамата камуфлажни силоваци също го огледаха. Този с хана на бицепса изплю кебапчетата от устата си върху пластмасова тарелка и изръмжа:
– Ти к’ъв си, бе?
– Езиковед – смънка Пенев.
– Аха… Значи педераст! – чу се ръмженето на другия, оня със Симеон Велики на трицепса. – Брато, да го сдавим ли тоя хубавец? Чу ли, той бил фон… Германец. Да му смачкаме малко канчето…
– Първо да си излочим бирите! – рече първият. – После ще го преслушаме! – и се потупа по мускула, а лицето на Крум Страшни сякаш се раздвижи от силата, която напираше в железния бицепс.
Пенев потръпна – тия очевидно не го харесаха. И очевидно се заблуждават в сексуалната му ориентация. Реши да обясни:
– Колеги – каза любезно. – Езиковед не означава гей. Езиковедът работи с езика…
– Не лай! – сряза го Трицепсът-Цар. – Че ще ми лъснеш с език кубинката!
Камуфлажният бабаит го изгледа страшно, лапна цяло кебапче, задъвка и залочи от бирата си.
Ако имаше опашка, Пенев щеше да си я подвие. И без да има опашка, той си я подви – даде заден ход и легна до пълничкия колега, кротко, за да не предизвика агресивност у двамата силоваци.
Ходът му засега се оказа успешен. Вместо да сдъвчат новодошлия, бабаитите предпочетоха кебапчета – шумно замляскаха и натопиха лица в бирата. Набързо глътнаха храната и течността, след което и двамата отскочиха до близкия храст – там едновременно вдигнаха крак и пуснаха по една вода – както правеше и Хектор, маркирайки територията си.
Пенев се досети – ще падне бой, ако им навлезе в територията.
– Кои са тия? – попита той шепнешком, доближавайки глава до главата на пълничкия Рекс.
– Каракачани – отвърна му Рекс, също шепнейки. – Кучета от национална българска порода. Не ги дразни! Мразят Европа заради Берлинския конгрес и са за запазване на националната ни идентичност…
В този момент от гората излезе ловният експерт – на главата си имаше ловна шапка, тип бомбе, с фазаново перо отстрани. А в ръката – ловджийски рог. Придържайки бомбето, експертът вдигна глава и наду рога – чу се тръбен зов.
– Атакаааа! – излаяха в един глас камуфлажните юнаци от национална порода.
– Скачай! – сръга го Рекс и сам се изстреля, доста пъргаво за пълното си тяло.
Киселият Бекс също излая и се втурна към гората.
– Какво да правя? – почуди се за секунда Пенев.
Застана в неведение на четири крака, но един мощен шут в задните части му даде ускорение.
Втори шут от кубинка направо го запрати в храстите. А третият ритник попадна в челюстта му и размаза горския пейзаж пред очите му…

* * *
Привечер колата го стовари пред дома му. По-точно, стовари го шофьорът Джони, който го извлече от задната седалка и положи тялото му на тротоара пред дворната врата.
– Оттук и сам ще се оправиш. Нямаш нищо счупено, само натъртвания… Ще ти мине като на куче…