Октомври, революцията, тоталитаризмът (1)

Октомврийската революция слезе от историческата сцена също толкова неочаквано, както се появи, но нейният призрак все още продължава да броди. И обясненията за това са поне няколко. Болшевишката революция триумфално нахлу на авансцената на ХХ в. с претенцията не просто да завземе отвътре властта в „една отделно взета“ империя, а да преправи изотвътре обществото и хората, създавайки нова „съветска цивилизация“. Ленин и Троцки изобщо не крият намеренията си да „преобърнат света“ и чрез установяването на световна съветска република по цялото земно кълбо да населят света с „нов човек“ – homo soveticus. Начинанието може и да изглежда налудничаво, ала в някои интелектуални среди и до ден днешен идеята се възприема като твърде привлекателна.

В този смисъл случилото се през октомври 1917 г. е Събитие с главна буква, макар и с катастрофични последици. Без Октомврийската революция може би нямаше да го има и националсоциализмът в Германия, доколкото двата тоталитаризма са „разнояйчни близнаци“ (Пиер Шоню) и въпреки враждата си имат много общи черти. Съответно можеше да не избухне Втората световна война и половин Европа да не бъде „съветизирана“, а животът на нашите родители и част от нашия живот да протече по съвсем друг начин. Ето защо, сто години по-късно, си струва да се върнем към събитията от революцията/революциите от 1917 г. в Русия. И най-вече да се опитаме да потърсим отговор на редица важни въпроси. А именно: защо рухна Руската империя? Защо тъкмо болшевиките дойдоха на власт? И кое лежи в основата на проект като тоталитарната държава, отнел живота на десетки милиони човешки същества през ХХ в.?

Ето защо ми се иска да започна със споровете неизбежна ли е била Октомврийската революция. Десетилетия наред (не само в съветската, но и в лявата западна историография) Октомври 1917 г. се представяше като нещо съдбовно, подчинено на желязна „историческа необходимост“. Така с течение на времето историята за установяването на комунистическия режим в Русия „обрасна с гъсталак от полуистини и четвърт истини“ (Ричард Пайпс), в който истината се преиначаваше и постоянно се пренаписваше, ако не по Оруел, то поне в синхрон с цензурираните и многократно премонтирани версии на „Октомври“ на Сергей Айзенщайн или „Краят на Санкт-Петербург“ на Всеволод Пудовкин.

И винаги аргументът е: „ако е можело да стане друго, защо не се е случило?“. Случването в историята обаче не изключва случайностите. И краят на царизма през 1917 г. е напълно съпоставим с разпада на СССР през 1991 г., който бе пълна изненада за всички, включително и за тогавашните управници на върха на съветската система. Освен това комунистическата пропаганда през десетилетията направи всичко възможно, за да обезличи Февруарската революция и да омаловажи различни свидетелства, включително и заявеното от Ленин, който до началото на 1917 г. изобщо не очаква революция в Русия. Ето защо внимателният анализ на събитията, както и редица свидетелства показват, че Руската империя, макар и отслабена в управлението си, е достатъчно устойчива, за да издържи на още един трус, подобен на този от революцията от 1905 г. Само че този път нещата се развиват другояче, за което ми се иска да разкажа в този текст, описващ тъкмо предверието на онова, което се разиграва в Русия през 1917 г. и има толкова повратно значение за историята на ХХ в.

****
Първото, с което е редно да започнем, е, че през 1917 г. имаме две революции, защото има война. Руският писател емигрант Марк Алданов го обяснява така в книгата си „Улмска нощ. Философия на случая“: „По една случайност светът бе в ръцете на неколцина неврастеници. В това число кайзер Вилхелм и Николай II“.

Първата световна война избухва и в резултат от нея сe сгромолясват повечето империи, взели участие във войната, включително и руската. Продължението е известно: болшевизъм, фашизъм, нацизъм и Втората световна война. Звена от една обща верига.

Последният руски самодържец впрочем е много чувствителен към пророчествата и знаменията. В едно писмо той се пита какъв ли ще е резултатът от 1914 г., какво готви провидението на Русия, свързано с тази дата, и размишлява над числовата символика. Със задна дата отговорът е съвсем ясен, а що се отнася до комбинаториката, тя е само една: 1914=1941 г. Съдбата си прави подобни шеги.

Николай II неслучайно е чувствителен към знаменията. Нали царстването му започва с трагедията в Ходинка, когато в ранното утро на 18 май 1896 г., сиреч в деня на коронацията, масовата паника за угощение и подаръци (30 000 бурета с бира и 400 000 комплекта торби с колбаси, сладкиши и емайлирани чаши) води до премазването от тълпата на хиляди хора. На място загиват 1379 души, осакатените и тежко ранените са 900. Николай Романов нарича случилото се „велик грях“, а антимонархическата опозиция започва да го нарича „Николай Кървави“. Всички негови биографии, описвайки колко мекушав и безволен е всъщност той, са категорични, че това е „най-кроткият руски самодържец“. Ала такава е „иронията на историята“.

За двайсетте години, в които е на престола, Николай Романов наистина се оказва неспособен да проведе истински реформи. Той се бои от конституционните демократи (кадетите), бои се от социалистите революционери (есерите), бои се и от крайно десните поддръжници на монархията, и дори от военните, които са в монолитен блок зад неговия чичо – великия княз Николай Николаевич. Шест години той е в сянката на Пьотър Столипин, премиера, който иска да прави поземлени реформи, но е убит от анархиста Дмитрий Богров в Киевския театър.

Ала въпреки нерешителността на последния руски цар, трима реформатори – Вите, Столипин и Коковцов – успяват да направят достатъчно за руската икономика и империята започва да се модернизира, страната тръгва напред. Ако селяните в Русия бяха оземлени, най-вероятно и събитията през 1917 г. биха се развили другояче.

Николай II е самодържец на огромна страна със стремглаво растящо население. Замислят се и огромни инфраструктурни проекти, някои от тях впоследствие присвоени от болшевиките – Транссибирският експрес, Байкало-амурската магистрала и други.

В навечерието на войната обаче всичко се променя. Владимир Коковцов, министър-председател на империята (1911–1914), разказва в спомените си, публикувани в емиграция в Париж през 30-те години: „Един ден дойде куриер с писмо. Спешно бях извикан при господаря император. Той стоеше до прозореца и мълчеше. Накрая каза: „Държавната необходимост ме кара да се разделим“. Без повече обяснения. Дава му графски титул. Коковцов мълчи. Николай II съобщава, че му се отпускат еднократно 300 000 рубли. Коковцов отказва да ги приеме.

За министър-председател е назначен Горемикин, вече навършил 75 години. А Русия е пред прага на световния конфликт. Коковцов е не само опитен финансист, но и убеден противник на войната. В края на срещата той вижда в очите на царя сълзи. Няма обяснение защо е уволнен. Нито защо самодържецът се просълзява. Разказват, че той е невероятно сдържан човек.

Вдовстващата императрица майка Мария Фьодоровна среща вечерта сина си в операта и пита: „Защо направи това?“. Николай II отговаря: „Мислиш ли, че ми е лесно?“. Писателят Джон льо Каре коментира, че Николай II, подобно на другите монарси от онова време, живее в страната на фантазиите си.

Работата е там, че войната чука на вратата. През 1912–1913 г. 62,5% от бюджета на Германия е отделен за армията. В Русия не е така. Премиерът Владимир Коковцов смята, че надпреварата във въоръжаването съсипва държавата, а в армията го възприемат едва ли не като „враг на народа“. И го отстраняват. Така Николай II става заложник на „партията на войната“. Спешно се преразглеждат мобилизационните планове: Русия може да разчита на 5 млн. души след мобилизация. Германия – на 2 млн. войници.

Някога Александър III, бащата на Николай II, обичал да казва: „Когато руският цар лови риба, Европа може да почака“. А ето че през август 1914 г. самият Николай II действа импулсивно и под натиска на „партията на войната“. На 31 юли Русия обявява обща мобилизация. Германия ѝ отправя ултиматум: или прекратява мобилизацията, или ще има война. От Санкт-Петербург не идва отговор и на първи август кайзер Вилхелм обявява война на Русия. Връщане назад няма. Световният конфликт се разгаря с пълна сила. Междувременно, още на 25 юни 1914 г., Ленин тържествуващо пише на Инеса Арманд: „Всичките ми мисли са насочени към революцията, която един ден може да избухне и в Русия“. Без сам да осъзнава, че ще се окаже наистина прав.

Едва когато войната започва, в руското главно командване разбират, че армията не е подготвена. Войниците не са оборудвани, няма достатъчно муниции. Есенната атака в Галиция се обръща в катастрофа. Армията на генерал Самсонов е разбита: 30 000 убити и 100 000 ранени. Генерал Самсонов се самоубива.

После равносметката е още по-ужасяваща: извън строя са 1 350 000 войници. Императрицата и великите княжни стават медицински сестри. Лазарет има и в Зимния дворец. В началото на 1915 г. следват още поражения в Източна Прусия. Чуват се гласове (Гучков, Дурново): войната ще е гибелна за Русия, тя означава революция.

Николай II продължава да се колебае, както се е колебаел и преди да вкара империята си във войната. Царстването го изнервя и уморява, той държи особено на семейството си. Което е наистина парадоксално: ако бе избрал мира, можеше да спаси и себе си, и семейството си. Да бъдат избегнати разстрелът в Екатериненбург и трагедията на царското семейство. Достатъчно е било да подпише сепаративен мир и щеше да си съхрани трона. Да извърши онова, което Ленин направи на 3 март 1918 г. със сключването на Брест-Литовския мирен договор.

Войната обаче изпълва Русия с еуфория. Антинемските чувства са много силни. Тълпата в Петербург крещи: да живее войната. Само Ленин изпраща указания до Каменев: депутатите болшевики да заявят, че са против войната, тъй като те залагат само на поражението на Русия. А до края на 1914 г. руските офицери смятат, че войната ще продължи шест седмици. Шият си парадни униформи, с които смятат да влязат в Берлин.

През 1915 г. руските войски отстъпват. В Петербург и Москва отново разграбват немските магазини, а в Цюрих Ленин продължава да си мечтае за прерастването на световната война в пролетарска революция. В същото време Григорий Распутин устройва легендарните си гуляи с цигански оркестър в ресторант „Яр“. Открито започва да се говори, че комай този „мужик“ управлява империята.

Традицията императорското семейство да се вслушва в шарлатани и юродиви съпътства цялото царстване на Николай II. Още през 1905 г., по време на руско-японската война, в Царско село се появява някакъв френски пенкилер, който устройва спиритически сеанси и извиква духа на Александър III. След което бързо е отстранен и заменен с друг негов сънародник – д-р Филип. Той трябва да бди императрицата да роди престолонаследник. Но и той, след една фалшива бременност, е прогонен. Скандалът е голям. Тогава в двора се появява Григорий Распутин, човек Божи, родом от Тоболска губерния. В негово лице царят и царицата виждат самия руски народ – такъв, какъвто е. Приемат го с открити обятия, търсят неговото благословение. Френският посланик Морис Палеолог, чест гост в двора, пише, че не прогонвайки Распутин, въпреки множеството скандали, Николай Романов и Александра Фьодоровна всъщност не се отказват от народа. На Романови не им трябва „да ходят“ в народа, подобно на руската народническа интелигенция. Народът сам идва при тях. А Распутин е плът от плътта на Русия.

През цялата 1915 г. Распутин пиянства. В средата на годината руските вестници за първи път пишат за него. Дотогава цензурата и полицията го защитават. Николай II негодува: не могат ли да обуздаят пресата? Вестник „Биржевие ведомости“ се заема с Распутин – разказва за разврат, за злоупотреби със средства и корупция. Публиката се възхищава, че вътрешният министър княз Шчербатов разрешава публикацията на тези статии. Седмица по-късно той е сменен. За вътрешен министър е назначен някой си Хвостов, бивш пациент на Распутин. Лекувал го с хипноза от това, че си гризял ноктите. Хвостов е чест гост на вечеринките на Распутин и там танцува за него.

Става ясно, че висши държавни постове се получават след срещи с Распутин. Използват се конспиративни квартири, а също и подземията на Петропавловската крепост. Тук Распутин се среща с бъдещия премиер Щюрмер. Напускането на Горемикин е предрешено. През юни 1917 г. Щюрмер потвърждава, че такива срещи с Распутин е имало. Самият Распутин нарича Щюрмер, бъдещия премиер на империята, „старче на каишка“.

А от есента на 1916 г. Германия продължава да настъпва. На фронта руските войници нямат патрони, винтовки. Не достигат офицери. През септември 1916 г. Русия губи големи части от Полша и Литва, а също и от Белорусия. Месечно армията понася загуби в жива сила от 200 000 души, а 1 млн. войници са ранени. В тила започва да се говори за „измяна на върха“ и „немски шпионаж“ – такова е обяснението за провала на фронта. Тълпата разбива магазини, пие, иска оставката на царя, настоява императрицата да се замонаши, а престолът да се даде на великия княз Николай Николаевич. За да успокоят населението, изселват немците от Москва. Това е първият симптом на 1917 г.

Николай II сваля великия княз Николай Николаевич от поста му в главната квартира и сам поема върховното командване. Ала той не е нито стратег, нито тактик. Управлението е напълно занемарено. Царизмът е преди всичко бюрокрация: дръпнат ли се чиновниците – всичко се разпада.

На 30 декември 1916 г. e убит Распутин. Убийците – княз Феликс Юсупов и великият княз Дмитрий Павлович, са близки до династията. Третият убиец – Пуришкевич, е депутат от Думата и краен монархист. Вестта за смъртта на Распутин се приема с масово ликуване.

Преди смъртта си Распутин не крие намерението си, че трябва да се разпусне Думата – само си чешат езиците, казва той, нека царят ги прати на фронта. По спомените на обкръжението му Распутин заявява и друго: „Императрицата е тази, която държи властта. Ама детето ѝ е болно. Тя е втора Екатерина Велика. Царят е малодушен, цветенца мирише, да я направим регентка на малолетния Алексей, а пък него да го пратим в Ливадия. Там да си почива. И да се моли – век не ще се отмие заради тази война“.

Мнозина смятат, че Руската империя всъщност се управлява от Александра Фьодоровна. По-тревожната истина може би е, че страната е на „автопилот“ и никой не я управлява. Пред анкетната комисия на Временното правителство мнозина министри свидетелстват: в присъствието на императрицата Николай II се държи като момче пред гувернантката си. Мълчи. Няма собствено мнение.

Френският посланик Морис Палеолог обаче разказва, че императрицата има наследствено нервно заболяване. Оттук и честата смяна на настроенията, депресията, лилавите устни – нервни сърдечни спазми. Понякога тя е много зле, едва се държи на крака. Затова се лекува с руски народни рецепти, препоръчани ѝ пак от юродиви. Една юродива я кара да пие „гълъбова вода” – наполовина светена, наполовина кладенчова, с добавена кръв от гълъб. С нея тя лекува неврозите си. С тази вода пръскат и императорското ложе.

През 1916 г. целият Петербург е обхванат от мании по хипнотизатори, прорицатели и гледачки. През същата тази 1916 г. Николай II е на фронта, в главната квартира. Оттам пише известното си писмо си до Александра Фьодоровна: „Ти си моите очи и уши в Петербург. Вземай решения“. И Александра Фьодоровна управлява. Както може.

В края на 1916 г. нейната сестра, великата княжна Елисавета Фьодоровна, известна с благотворителността и молитвения си живот, се опитва да поговори с императрицата, включително за Распутин и вредите, нанесени от него. Александра Фьодоровна отсича – „светците винаги ги клеветят“. На раздяла сестра ѝ не се сдържа и казва: „Помни Луи XVI!“.

След срещата, разгневена, императрицата пише до мъжа си в главната квартира: „Времето на мекотата и безволието свърши. Идва времето на царстването и властта. Знам, че имам силна воля.“

Моментът е възможно най-неподходящият.

Русия е на прага на 1917 г.