Октомври 1917

След трите текста на Тони Николов, които представиха на читателите на портал „Култура“ подробна картина на случилото се в Русия през 1917 г. (и което дълги години бе величано като „Велика октомврийска социалистическа революция“), бих искал да добавя и аз някои щрихи към разбирането на това може би най-мащабно историческо престъпление на ХХ век.

Както е известно, марксизмът, за разлика от другата тоталитарна доктрина, реализирана през този век – националсоциализма – не приема себе си като почиваща върху „идеи и принципи, измислени или открити от един или друг световен реформатор“[1], не се величае сиреч като някакъв „триумф на волята“[2], а държи да представлява строго емпирически обосновано учение за движещите сили на историята и се самодефинира като „исторически материализъм“. Реализирането на Марксовата утопия от Ленин през 1917 г. обаче по ирония е може би най-изразителният пример за исторически идеализъм, т.е. осъществяване на идея в пълен разрез с материалните исторически дадености. Пример е за маниакално усилие по въплъщаването на идея на всяка цена, въпреки че ходът на последвалите събития все повече и повече доказва нейната погрешност и несъстоятелност.

Но в този смисъл октомврийският преврат от 1917 г. и последвалите го цели седем десетилетия тоталитарна идеокрация са ярко свидетелство, че тъкмо в противоречие с марксистката доктрина – историята въобще не се развива „по необходимост“ и независимо от „идеите на човешката глава“ (според типичния израз на Фр. Енгелс). Напротив, „човешката глава“ (например на единично взетия Ленин и на шайката негови съратници-фанатици) би могла да доведе до същински катастрофично изнасилване на историческите „дадености“.

Ще припомня тук, че според Марксовия „исторически материализъм“ пролетарската революция е такъв исторически момент, в който развитите от буржоазния начин на производство „производителни сили“ на обществото (т.е. силите му да произвежда своя материален живот) са достигнали такова високо равнище, че обществените отношения – т.е. буржоазният начин на тяхното притежаване вече стават пречка за самото им функциониране. С две думи – революцията е такъв момент, в който самите производителни сили на обществото „поискват“ обществените отношения (частната собственост върху тях) да бъдат заменени с други, общонародни. И доколкото развилата тези „производителни сили“ буржоазия никога не би се отказала доброволно от собствеността си върху тях, става неизбежно те да ѝ бъдат насилствено – „революционно“ – отнети от лишения от тях пролетариат.

Така е според Марксовия „исторически материализъм“. По-просто казано, за да се стигне до (пролетарска) революция, трябва да е налице толкова високо развита буржоазна индустрия, че притежаването на нейните мощности от едни (малцината капиталисти) за сметка на други (мнозината работници, пролетарии) вече да не позволява тяхната експлоатация, да изисква, повтарям, те да започнат да се притежават от всички, от „цялото общество“. Тогава именно „опразването на частната собственост“ на толкова високо развитите „производителни сили“ се извършва насилствено, но оправдано от създадените междувременно от самите капиталисти „гробокопачи“ на буржоазния обществен строй – далеч числено превишаващите ги и обединени от самите „глобализирали се“ капиталисти, работници-пролетарии.

Такава ли е била „материалната“ ситуация в Русия в навечерието на 1917 г.? За да бъде извършеното тогава (велика) „социалистическа“ революция, би трябвало да са именно такива.

Ето обаче данните, с които винаги сме разполагали. Към 1913-14 г. (т.е. в навечерието на Първата световна война) в Русия – казва ни статистиката – има 3,5 млн. фабрични работници и миньори, а всички, които с редица уговорки биха могли да се причислят към класата на „пролетариите“, са около 15 млн. души. Сетете се колко по-малобройни трябва да са били „експлоатиращите ги капиталисти“. За сравнение в империята на „царя-батюшка“ по същото време живеят 103 милиона селяни (почти десет пъти повече от „работническата класа“ и буржоазията, взети заедно); като при това около 99 милиона от селяните живеят все още в т.нар. селски „задруги“, т.е. общини, ползващи и обработващи „помешчическа“ земя, която разпределят и преразпределят на дялове в зависимост от моментната численост на своите семейства. Живеят, сиреч, без собствена земя, без разделеност на семействата в самостоятелни икономически единици – по първобитно-феодален начин, както са живели от времето на своето закрепостяване в началото на XVI век. Едва 4,7 млн. от тях, в резултат на започнатите от Столипин след 1905 г. (но прекратени след убийството му) реформи, имат свои собствени парчета земя и ги обработват автономно, влизайки в свободни пазарни отношения с града[3].

Тази картина ясно показва, че в началото на Световната война Руската империя е в етап на непосредствено пред-индустриално общество, т.е. не просто не е (високо) развита буржоазна държава, в която противоречието между високоразвитите производителни сили и остарелите обществени отношения е достигнало до предел, но „буржоазният обществено-икономически строй“ едва започва да се изгражда в нея.

По смисъла на Марксовите определения, следователно, към 1917 г. в Русия не може да има никакви обективни (материални) условия за избухване на пролетарска революция. Ето защо и т.нар. Февруарска революция също не е нищо друго, освен масово селско брожение, предизвикано всъщност от непосилните доставки на селскостопанска продукция, които воюващата монархия изисква от селяните, и което брожение – поради това, че воюващите на фронта също са главно селяни, се разпростира и сред армията, води до дезертьорства, предизвиква продоволствена криза в градовете и т.н. – сиреч довежда до цялостен колапс на държавата.

И ето: именно този разпространил се по всички нива на Империята хаос успяват по конспиративен начин да овладеят през есента на 1917 г. болшевиките на Ленин и да извършат всичко онова, което Тони Николов описа в своите текстове от миналия месец.

Това, на което аз бих искал да обърна внимание тук, следователно, е, че въпреки болшевишкия успех извършеното в Русия през 1917 г. не може да бъде определено като „пролетарска революция“ и именно ако се следва Марксовото определение за нея. А ако продължи да се настоява, че то е именно такава революция, то „пролетарската революция“ въобще не е взрив на достигналото до пределна острота обективно противоречие между производителни сили и производствени отношения. То е – ако го преведем на езика на другата тоталитарна доктрина – нацистката – именно „триумф на волята“ на една идеократска шайка, исторически „идеализъм“ не по-различен от (поне откровено) изповядвания от Хитлер и нацистите.

Ще припомня също, че в Русия няма и каквито и да било субективни предпоставки за установяване на някаква „диктатура на пролетариата“ и „общонародно притежаване и управляване на производителните сили“, т.е. за социалистически (комунистически) „обществено-икономически строй“.

Така например оформилите се (не през октомври, а през февруари 1917 г.) т.нар. „съвети на работническите, селските и войнишките депутати“, чието „временно революционно правителство“ оглавява Керенски, на своя първи конгрес – т.е. по време на самата бушуваща революция, издигат ето тези искания: а) по-кратко работно време (51% от депутатите), б) по-високи заплати (18% от депутатите), в) по-добри условия на труд (15% от депутатите), г) повече политически права на съветите (12%).[4] Както се вижда 6-7 месеца преди „великия октомври“, самите революционни „съвети“ (за чиято власт болшевиките след това се самопровъзгласяват) нямат никаква идея за никаква „власт на пролетариата“, още по-малко за „унищожаване на частната собственост“ и даже, с изключение на 12%, за политическо себеовластяване. 84% от членовете на „съветите“ имат, както се вижда, изцяло синдикални искания в рамките на „системата“. Това впрочем е напълно естествено, при вече описаната социална структура на Руската империя в навечерието на октомври 1917 г.

В политически план тази структура се препотвърждава и от изборите за Учредително събрание, проведени при това след като болшевиките са завзели властта и при невероятния натиск и манипулации над електоралното тяло на страната. Ще припомня: от 707 избрани депутати в това събрание, ориентираните към исканията на селяните за собствени дялове земя политици – десните и левите есери – печелят 410 места, а заедно с представителите на другите („буржоазни“) партии имат далеч над 50% в събранието. Болшевиките разполагат със 175 места. Лесно може да се съобрази следователно, че ако не бе разгонено със сила от Лениновата шайка, това Учредително събрание, отразяващо за първи път реалната (обективната) политическа воля на Русия (т.е. политическата „надстройка“ на материалната ѝ „база“), щеше да я конституира като държава, близка по политически облик до държавите на разпадналата се Австро-Унгарска империя, Румъния или Югославия.

Ще повторя следователно: извършеното от болшевиките на Ленин през октомври 1917 г. не е никаква „пролетарска революция“ по смисъла на „историко-материалистическото“ учение на марксизма, а насилствено налагане на политико-инженерен проект, който трябва да осъществи хилиастичната комунистическа идея „от главата“ (по Енгелс). Комунизмът въобще не е, нито е бил „волята на масите“ в Русия. Той е бил воля единствено на доктринерите на болшевишката партия и следователно, установеното тогава не е никаква „диктатура на пролетариата“, а чиста идеокрация – победа на един формен „исторически идеализъм“ (във философския смисъл на понятието „идеализъм“). При това – ще го подчертая особено – власт на една идея, която тутакси след като се сдобива с тази власт, започва да демонстрира своята утопичност и несъстоятелност.

Нека напомня в тази връзка, че Ленин оправдава своята руска (и очевидно несъгласуваща се с марксистките догми) авантюра с предвиждането, че макар Русия очевидно да не е страната, в която обективните (материалните) условия за пролетарска революция да са „назрели“, завземането на властта в нея от „авангарда на пролетариата“ – идеократите на комунизма, ще предостави на „световния пролетариат“ един команден и координационен „политически център“, от който предстоящата – вече негова световна революция, ще може да се катализира и ръководи. С две думи: ако извършеното в Русия все още не е „пролетарска революция“ в собствения Марксов смисъл, то е поне осигуряване на „политическа опорна точка“, от която тази революция да може да се „подпали“ в узрелия за нея буржоазен свят в най-близко бъдеще.

Оказва ли се вярно това „съображение“ на Ленин?

(Следва)

____________________________________________

[1] К. Маркс, Фр. Енгелс, „Манифест на комунистическата партия“, в: Избрани произведения в 10 тома, т. 1., София, 1977, стр. 46
[2] По едноименния филм на Лени Рифенщал, по повод на честването на Нюрнбергския конгрес на националсоциалистическата партия.
[3] Keep, John L. H. The Russian Revolution: A Study in Mass Mobilization. London, 1976, p. 9
[4] Ferro, M. La Revolution Russe de 1917. 1967, p. 174