0
1887

Олав Х. Хауге и поезията като пълнота на живота

Олав Х. Хауге

Хауге пише за онова, което познава със сетивата си, а то е животът сред норвежките планини, в които всичко сякаш се подчинява на по-древни от човешките закони. Основен закон изглежда е този на простотата.

Има и такива поети, чиито стихове представляват едно непрекъснато търсене на корените на поезията. Всеки стих е опит за отмятане на онзи воал, който загръща предметите, природата, човека до нас, опит за достигане до онова, чието съществуване чувството сляпо напипва – опит за познаване на истинската същност на нещата. По съществото си това усилие наподобява (ако използваме тази метафора) пълнене на сито с вода – но за разлика от пълненето на ситото, това усилие съвсем не е напразно. Искат се много упоритост, много отдаденост и, най-вече, много обич към света, за да се връщаш отново и отново към загадките му, да ги въртиш и преобръщаш и да опитваш на вкус думите, за да видиш кои ще паснат.

Такъв поет е норвежецът Олав Х. Хауге, чиято единствена издадена у нас стихосбирка – „Питай вятъра“ (Издателство за поезия ДА, София, 2016), разкрива един конкретен, оголващ, лишен от излишъци и украшения, но чувствителен поглед, способен да съзира точно, поради неспособността си изкуствено да украсява и разкрасява. Хауге е своеобразно изключение в модерната литература на ХХ век – роден през 1908 г. в село в Западна Норвегия, поетът никога не напуска родното си място и там умира през 1994 г. Син на фермери, той работи като градинар през целия си живот и, както сам казва, с поезия се занимава, когато му остане време. Този отпечатък лежи върху цялото му творчество и е всъщност една от основните му характеристики – Хауге пише за онова, което познава със сетивата си, а то е животът сред норвежките планини, в които всичко сякаш се подчинява на по-древни от човешките закони. Основен закон изглежда е този на простотата – простота в картините, но и в думите. Именно него поетът прилага към поезията си – например в „Зелени ябълки“:

Лятото беше студено и дъждовно.
Ябълките излязоха зелени и покрити с петна.
Аз обаче ги бера и сортирам,
и трупам щайгите в мазето.
По-добре зелени ябълки, отколкото никакви.
Селото се намира на 61° северна географска ширина.

Освен тези негови собствени думи за работата му като градинар, които преводачката Мария Николова привежда в текста си „Поезия от ябълковата градина“, поместен в края на стихосбирката, там намираме и образа на поета, видян през очите на другия човек – образа на поета Хауге, но и на поета изобщо, винаги и навсякъде. Този поглед е интересен, особено ако сме свикнали, както често се случва, да гледаме на поетите като на далечни, дори абстрактни създания, видими единствено през призмата на литературния анализ. Отстрани „Хауге беше на повече от осемдесет години, но у него нищо не беше умряло, нито беше закостеняло. Сега си мисля, че да живееш така, всъщност е прекалено болезнено“. Описанието, дадено от неговия сънародник, писателя Карл Уве Кнаусгор, позволява да достигнем до самия корен на това, което съставлява един поет – съхраняването на усещането за живот, дара на живота в пълнота, с всички предимства и недостатъци на това състояние. Поетът е човек, долавящ присъствието на смъртта по-ясно от другите, в непрестанна борба с инерцията на ежедневието, безкрайно чувствителен и безкрайно уязвим заради тази чувствителност. В „На пръстите“ самият Хауге възкликва:

О, тези пръсти,
колко често отказват
да работят за един студен ум
и едно мъртво тяло!

Не е погрешно и изглежда очевидно да се каже, че думите са достатъчно красноречиви сами по себе си и представляват най-прекият път към разбирането на един поет. Ако за поезията се говори единствено от гледна точка на някакви конкретни думи обаче, тя рискува, като изкуство, да остане неразбираема – език на метафори, на кодове, иронии и остроумия, чрез който личните и обществените събития се опитват да се въплътят и да добият универсалност. Поезията е нещо много повече от думи – тя е израз на най-дълбоките копнежи на човешката природа и това е, което Хауге опитва да вмести в стиховете си: човекът като своеобразен „опит за летене“. Тези стихове често наподобяват моментни снимки на мигове от ежедневието, хербаризирани между страниците картини, запазили аромата на норвежките планини, просто описани прости пейзажи, които успяват да поберат смисъл, надхвърлящ словото – почти музика, както е в „Изхвърлям пепелта от печката“.

Няколко будни звезди висят над планината,
когато излизам. Снежната кора блести бяла
в пролетната светлина между боровете.
Въглените свистят в снега, докато изхвърлям пепелта от печката.
Рухващи мечти се разпръсват с пепелта в сив повей.

Друг голям поет на миналия век – Чеслав Милош, определя поезията като „порок“, твърдейки, че „поезията, както и всяко друго изкуство…напомня на човешките общества, че не сме здрави, колкото и да ни е трудно да си го признаем“. Твърдението му представлява само още един начин за изразяване на онази истина, която голямата поезия постоянно напомня – че в корените ѝ стои търсенето на някаква далечна и същевременно близка другост, че тя израства от смътно доловимите гатанки на света; че същността ѝ е копнеж. Може би това е, което поетите не бива да спират да напомнят – поезията като опит за отговори на човешките въпроси, лекуване на човешките болки, запълване на човешките липси. Във време на свръхзадоволеност, когато всяко желание претендира за възможно насищане, а всеки проблем – за отговор, копнежът е оставен на поета: без него обществата биха забравили не само как, но и изобщо да лекуват болестите си.

Накрая, би следвало да се запитаме – какво толкова привлича в творчеството на един човек, прекарал целия си живот в родното си място, в тишина и работа със земята, чужд на всякакви литературни сбирки, кръгове и среди: един антипод на популярната представа за модерния градски поет-интелектуалец? Лично за мен отговорът се крие в погледа му към обкръжаващия го свят, с който и започнахме и който изразява и собственото ни дълбоко желание да погледнем на заобикалящата ни среда отново като на чудо. Този негов малък, личен свят е наситен с толкова фини детайли – свидетелство за способността на Хауге да съхрани едновременно съзнанието за крехкостта му и радостта от съществуването му: радостта от живота.

Живял съм тук

Живял съм тук по-дълго от един човешки живот.
Години с вятър и звезди във високите платна
са плавали покрай мен.
Дървета и птици са се заселили тук,
ала аз не съм намерил покой.

Ралица Райкова е родена в София през 1999 г. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, понастоящем следва в Université de Lorraine, Франция. Стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“, носител на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г. и на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. Нейни разкази са публикувани в „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура и в сп. „Култура“.