Продължението на отличения с Пулицър роман „Олив Китридж“ излиза след големия успех на първата книга, която HBO претвори в минисериал, получил осем награди Еми. Публикуваме откъс от него
Американската писателка ни връща в измисленото крайбрежно градче Кросби, щата Мейн. Героинята и в новите тринайсет истории отново е пенсионираната учителка по математика, като в някои от тях тя е главно действащо лице, а в други се появява съвсем за кратко.
Макар че първият роман за незабравимата и противоречива героиня – колкото безцеремонна и язвителна, толкова и състрадателна и уязвима, имаше милиони читатели, Страут споделя, че не е смятала да пише продължение. Олив обаче буквално я принудила да го направи. „Преди няколко години бях в Осло и докато седях в едно кафене, преглеждайки имейлите си, изведнъж Олив просто се появи пред очите ми. Беше по-възрастна, слезе от колата, подпирайки се на бастуна си, и се запъти към кафенето… Толкова ясно я видях, че просто не можех да я пренебрегна – точно както първия път. Помислих си: „Трябва да запиша това“.
С фин психологизъм и изключителна емпатия авторката изгражда персонажи, толкова автентични и комплексни, че всеки от тях заслужава отделен роман. Умението ѝ да пише измамно просто за дълбочината на човешките драми е всепризнато. Тези семпли наглед, но всъщност многопластови истории за обикновени хора с необикновена издръжливост събират в себе си цялата почуда и тревога от живота. Пораждат размисли за това какво ни формира, какво ни свързва и какво ни разделя. Разкриват как животът ни сломява и ни прави своя жертва, но и как най-неочаквано ни предоставя шанс за спасение и изкупление.
Елизабет Страут (1956) е родена в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка е на девет романа. През 2009 г. е удостоена с Пулицър за книгата „Олив Китридж“, която „Кръг“ издаде в превод на български.
„Олив Китридж отново“, Елизабет Страут, превод Диляна Георгиева, художествено оформление Мила Янева-Табакова, издателство „Кръг“, 2023 г.
Денят беше много светъл и слънчев – от вчерашните облаци нямаше и следа, а ослепителните лъчи нахлуваха в къщата. През големите прозорци на всекидневната заливът блестеше, а рачешките капани се клатушкаха леко; една рибарска лодка плаваше във водата; дърветата покрай залива образуваха права редица. Беше взето решение всички да отидат до щатския парк „Рийд“, където да погледат прибоя.
– Децата всъщност не са виждали океана – отбеляза Кристофър. – Истинския океан. Познават жалкото подобие, което стига до Ню Йорк. Иска ми се да зърнат мейнското крайбрежие. Знам, че и оттук има хубава гледка – той кимна към прозореца, през който проблясваше заливът, – но ми се ще да видят повече.
– Добре тогава, да вървим – рече Олив.
– Ще трябва да използваме двете коли.
– Тогава ще използваме двете коли.
Олив се изправи и изхвърли недоядената от Тиодор филийка в боклука. През целия си живот никога не бе позволявала на Кристофър да пилее така храната, но какво я беше грижа? Нека малкото зверче да хаби каквото си ще.
Когато излязоха навън, Олив се изненада от въпроса на Кристофър:
– Мамо, кога си си взела субару?
Имаше чувството, че не го казва любезно. Вчера колата беше в гаража, а днес я беше изкарала само за да отиде до магазина.
– О, трябваше да си взема нова кола и си помислих, че след като съм старица, която се оправя сама, по-добре да имам кола за сняг. – Не можеше да повярва, че го изрече. Не беше истина. Току-що излъга сина си. Всъщност колата беше на Джак. Когато трябваше да се сменят накладките на хондата ù, той каза: „Олив, вземи моето субару. Двама сме, а имаме три коли, нелепо е, така че вземи субаруто, а аз ще си карам спортната кола, защото си я обичам“.
– Не мога да повярвам, че си си взела субару – повтори синът ù, а тя отвърна:
– Е, направих го и толкова.
Олив не можеше да се начуди колко време им отне да се приготвят. Кристофър и Ан трябваше да се усамотят в далечния край на алеята, за да поговорят. Олив си извади очилата и ги сложи. Синът ù се върна и заяви:
– Тиодор, ти отиваш с майка си. Хенри, твоята седалка ще сложим в колата на баба ти.
Така че Олив зачака, мръзнейки в палтото си въпреки яркото слънце, докато Кристофър извади седалката и я постави в нейната кола. Чу го да ругае, че предпазният колан не работи.
– Крис, това е кола на старо – обясни тя.
Когато най-сетне измъкна главата си, синът ù заяви, че са готови.
– Ти карай – рече му тя и той така и направи.
*
Ан седеше на една скала с изглед към океана, макар че камъкът навярно беше много студен – беше обрулен от вятъра и не беше влажен, но със сигурност беше студен, – докато Кристофър тичаше напред-назад по плажа с децата. Олив ги наблюдаваше от края на паркинга, загърнала плътно палтото си. След няколко минути се приближи до Ан, която вдигна поглед към нея, докато бебето спеше в обятията ù:
– Здравей, Олив.
Олив не беше сигурна какво да направи. Скалите бяха широки, но тя нямаше да успее да седне върху тях. Затова остана права.
– Ан, как е майка ти? – рече накрая.
Снаха ù отвърна нещо, което вятърът заглуши.
– Какво? – попита Олив.
– Казах, че е мъртва! – изкрещя Ан, обръщайки глава към нея.
– Умряла е? – извика ù Олив в отговор. – Кога?
– Преди няколко месеца – провикна се Ан, надвиквайки вятъра.
Известно време Олив просто стоеше на едно място. Нямаше представа какво да стори. Но после реши да опита да се настани до Ан, така че се наведе, внимателно постави ръце на скалата и в крайна сметка седна.
– Значи е умряла точно преди Натали да се роди? – попита.
Ан кимна.
– Дяволска работа! – възкликна Олив.
– Благодаря.
И Олив си даде сметка, че това високо непознато момиче, което всъщност бе жена на средна възраст, скърбеше.
– Внезапно ли се случи? – попита Олив.
– Предполагам – присви очи към водата Ан. – Просто тя въобще не се грижеше за себе си, разбираш ли? Така че никак не беше изненадващо, че получи инфаркт. – Замълча за миг, а после се обърна да погледне Олив. – Само че аз се изненадах. Все още съм изненадана.
– Естествено, че си – кимна Олив, а след миг додаде: – Струва ми се, че винаги е изненадващо. Даже и да чезнат с месеци, в крайна сметка си отиват. Ужасна работа.
– Помниш ли онази песен, струва ми се, че беше спиричуъл – „Понякога се чувствам като дете без майка“?
– „Толкова далече от дома“ – довърши Олив.
– Да, точно тази – отвърна Ан и додаде: – Само че аз винаги съм се чувствала така. И сега съм точно това.
Олив обмисли думите ù.
– Много съжалявам – рече, а после попита: – Къде живееше тя, когато умря?
– Близо до Синсинати, където е живяла винаги. Там отраснах и аз.
Олив кимна. С крайчеца на окото си загледа това момиче – тази жена – и се зачуди: „Ан, коя си ти?“. Знаеше, че снаха ù има брат някъде, но каква ли беше неговата история? Не помнеше, сещаше се единствено, че не поддържат връзка, той дали не вземаше наркотици? Май да. Олив знаеше, че майката е била пияница. А бащата се беше развел с нея преди години и отдавна вече беше мъртъв.
– Ама че ужасна история – повтори Олив.
– Благодаря.
Ан се изправи – със забележителна лекота, предвид че държеше бебето, – и се отдалечи. Тръгна си просто така! На Олив ù трябваше доста време да стане, наложи се първо да се повдигне на една ръка и да се претърколи леко, за да намести крака си стабилно.
– О, мили боже! – възкликна тя. Когато се върна в колата, едва дишаше.
*
– Крис, защо не ми каза, че майката на Ан е починала? – попита Олив на връщане.
Той изсумтя и сви рамене.
– Как може да не ми съобщиш подобно нещо?
През прозореца се виждаха все така голите дървета, чиито мрачни върхове пронизваха небето. Минаха покрай поле, което изглеждаше подгизнало и сиво на места, изобличено от яркото слънце.
– О, майка ù беше ненормална. Няма значение.
Хенри се разпя на задната седалка:
– Бау-бау. Влак, самолет! Тате, мама!
Олив се обърна да го погледне и той ù се усмихна.
– Просто пее всички думи, които знае – обясни Кристофър. – Харесва му.
– Не разбирам – продължи Олив, след като помаха на малкия Хенри. – Просто не разбирам, Кристофър. Тя ми е снаха и аз бих искала да знам какво става в живота ù.
Синът ù ù хвърли бърз поглед, а после пак се обърна към пътя; беше провесил едната си ръка на кормилото.
– Нямах представа, че те е грижа – отвърна и пак я погледна. – Какво?
– Защо… – поде Олив.
– Току-що ти казах защо.
Олив кимна. Въпросът, който не зададе, беше: „Защо се ожени за тази жена?“.
*
Мина нощта, а после и следващият ден и накрая дойде последната им вечер заедно. Олив беше невероятно изморена. Децата, с изключение на малкия Хенри, въобще не ù проговориха. Само че я зяпаха – все по-дръзко, както ù се струваше, – защото, когато и да ги погледнеше, те я наблюдаваха и вместо да сведат очи като в началото, просто продължаваха да се взират в нея – Тиодор с огромните си сини очи, а Анабел със своите малки и тъмни. Невъобразими деца.
Те най-сетне си легнаха в кабинета и Олив седеше с Кристофър, Ан и бебето, докато малкият Хенри – какво добро момче! – спеше на горния етаж. Олив вече свикваше с извадената за кърмене гърда – не ù харесваше, но свикваше. И ù беше жал за Ан, която сякаш се беше смалила в скръбта си. Затова ù заговори любезно и тя сякаш също даде най-доброто от себе си.
– Анабел искаше гумени ботуши за пътуването ни до Мейн. Колко сладко! – отбеляза Ан. А Олив, която не можа да измисли какво да отвърне, кимна. Накрая Ан се качи горе с бебето и когато Олив остана сама със сина си, осъзна, че моментът е настъпил.
– Кристофър – насили се да го погледне тя, макар той да беше свел поглед в краката си. – Ще се омъжвам.
Сякаш мина цяла вечност, преди той да я погледне и да каже с половинчата усмивка:
– Чакай. Какво каза?
– Казах, че ще се омъжвам. За Джак Кенисън.
Тя видя как цветът на лицето му изчезва и то несъмнено пребледнява. Той огледа стаята за миг, а после се обърна към нея:
– Кой, по дяволите, е Джак Кенисън?
– Загуби жена си преди известно време. Крис, споменавала съм ти за него по телефона.
Имаше чувството, че гори – сякаш кръвта, която се беше оттекла от лицето на сина ù, се бе вляла в нейното.
Той я гледаше с толкова искрено удивление, че ù се прииска да си вземе думите обратно, само да можеше.
– Ще се омъжваш? – сега гласът му беше тих и още по-недоловимо додаде: – Мамо. Ще се омъжваш?
– Да, Крис – кимна тя.
Той не спираше да клати глава – леко и бавно.
– Не разбирам. Не схващам, мамо. Защо ще се омъжваш?
– Защото сме двама самотни старци, които искат да бъдат заедно.
– Тогава бъдете заедно! Но защо да се жените? Мамо?
– Крис, какво значение има?
Той се приведе напред и с почти заплашителен тон попита:
– Ако няма значение, тогава защо ще го правиш?
– Имах предвид за теб. Какво значение има за теб? – Но колкото и ужасно да беше, изведнъж я загризаха съмнения. Защо всъщност се омъжваше за Джак? Какво значение имаше наистина?
– Покани ни тук само за да ни го съобщиш, нали? Не мога да повярвам.
– Поканих ви, защото исках да те видя. Не съм те виждала от погребението на баща ти.
Кристофър я погледна.
– Покани ни, за да ни кажеш, че ще се омъжваш. Мамка му, не мога да повярвам. – Замълча за миг и додаде: – Никога досега не си ни канила.
– Крис, не беше нужно. Ти си ми син. Това е твоят дом.
Цветът на лицето му се възвърна.
– Това не е моят дом – огледа се той. – Господи – поклати бавно глава. – Господи – изправи се. – Затова ми изглеждаше толкова различно. Ще се изнасяш. В неговия дом ли ще живееш? Естествено. А този ще продадеш ли? По дяволите, мамо. – Погледна я пак. – Кога ще се омъжваш?
– Скоро.
– Ще има ли сватба?
– Не, ще отидем в общината.
– Лека нощ – тръгна към стълбите той.
– Крис!
Синът ù се обърна и тя се изправи.
– Думите ти са неуместни. На погребението на баща си каза, че той никога не е ругал.
Кристофър я зяпна.
– Мамо, убиваш ме.
– Е, утре сутринта Джак ще дойде да се запознаете, преди да си тръгнете – ядоса се тя изведнъж. – Лека нощ.
Почти веднага Олив чу Кристофър и Ан да разговарят. Не разбираше какво си казват, тъй като седеше във всекидневната, но гласовете им се долавяха осезаемо. Най-сетне се изправи и съвсем бавно и тихо се приближи до стълбите.
– Крис, знаеш, че винаги е била нарцистична.
– Да, но… господи – отвърна той и додаде още нещо, ала Олив се обърна и също толкова бавно и тихо се върна в креслото си във всекидневната.
По-късно, когато се прибра в стаята си, се замисли над думата „нарцистичен“, чието значение знаеше от обща култура, но дали наистина го разбираше? Провери думата в речника на компютъра си. „Себелюбие“, пишеше там, а после и „личностно разстройство“. След това изключи компютъра. Не разбираше, наистина не схващаше. Себелюбие? Та Олив въобще не се обичаше! Личностно разстройство? Предвид разнообразната и пъстра палитра на човешките емоции, защо нещо ще е личностно разстройство? И на кого въобще му беше хрумнал подобен термин? На хора като смахнатия психотерапевт, когото Ан и Кристофър посещаваха преди няколко години в Ню Йорк. Е, този психотерапевт имаше личностно разстройство, той беше ненормален.
Легна си, макар да не очакваше да заспи, и така и стана. От чекмеджето на нощното си шкафче извади малкия транзистор, който си беше пускала, докато спеше – или се опитваше – през толкова нощи от скорошния си живот, и сега също го включи и го притисна до ухото си, както лежеше. Цяла нощ просто гледа в мрака, обръщайки се едва няколко пъти. Взираше се в червения дигитален часовник и стискаше малкото си радио, но чуваше всяка изречена дума и така разбра, че даже и за миг не се е унесла.
На съмване стана, облече се и слезе долу. Сложи на масата три купички със зърнена закуска и мляко. Когато хвърли един поглед към огледалцето до вратата, забеляза, че очите ù са зачервени като на затворник.
– Здравей, мамо – рече Кристофър на влизане в кухнята. – Той кога ще дойде? Защото ни чака дълъг път.
– Ще му се обадя веднага – отвърна тя и така и стори. – Джак, здравей, можеш ли да дойдеш веднага? Чака ги дълъг път и искат да се приготвят. Чудесно. До скоро. – Затвори телефона.
– О, деца, вижте какво е направила баба – появи се Ан с бебето на ръце. – Извадила ви е зърнената закуска. – Олив забеляза, че Анабел и Тиодор не я погледнаха, а само седнаха заедно на един стол и започнаха да ядат закуската си. Мляскаха ужасно. Малкият Хенри удари силно с лъжицата си по масата, а после се усмихна на Олив, докато във въздуха хвърчаха мляко и зърнена закуска. – Хенри – измърмори Ан.
– Самолет! – отвърна детето, взе лъжицата и почна да я движи във въздуха…