
Откъс от романа, носител на наградата Пулицър, издаден от „Кръг“, преводът е на Анелия Данилова
Американската писателка създава сложен и многопластов портрет на човешките взаимоотношения в тринайсет разказа, между които свързващото звено е героинята Олив Китридж. Около нея се завъртат съдбите на останалите персонажи, а образът ѝ оставя ярък отпечатък в сърцето на всеки от тях.
Олив Китридж – понякога строга, понякога сприхава и безпардонна – е пенсионирана учителка по математика, която предизвиква страхопочитание сред жителите на малкото крайбражно градче Кросби. Но зад едрата осанка на сурова и груба жена се крие ненатрапчивата чувствителност на човек, опознал тъмните сенки на болката. Докато съгражданите ѝ се борят със своите проблеми, тя често се оказва въвлечена в тях и с безпощадната си честност не се страхува да назовава нещата с истинските им имена.
Елизабет Страут е родена през 1956 г. в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка на седем книги. През 2009 г. тя печели Пулицър за „Олив Китридж“, а през 2014 г. HBO продуцира минисериал от четири части, заснет по книгата. В сложния образ на Олив се превъплъщава носителката на три Оскара за главна женска роля Франсис Макдорманд; в продукцията участват още Ричард Дженкинс и Бил Мъри. Сериалът печели осем награди Еми.
„Олив Китридж“, Елизабет Страут, превод Анелия Данилова, корица Мила Янева-Табакова, изд. „Кръг“, 2021 г.
АПТЕКАТА
От дълги години Хенри Китридж работеше като аптекар в съседния град и всяка сутрин шофираше по заснежени или мокри пътища, или по парещата настилка на лятото, когато дивите малини пускат новите си издънки из шубраците в покрайнините на града, преди да завие по по-широкия път към аптеката. Вече е в пенсия, но продължава да се буди рано и да си спомня как сутрините бяха любимата му част от деня – сякаш целият свят беше неговата потайност: гумите на колата тихичко тътнеха под него, слънчевите лъчи бавно пробиваха ранната утринна мъгла, отдясно бързо прелитаха гледки от залива, после високите и тънки борове, а прозорецът му почти винаги беше свален наполовина, защото обожаваше миризмата на иглолистните дървета и на тежкия солен въздух, а през зимата – на студа.
Аптеката представляваше малка двуетажна сграда, залепена за съседната постройка, в която поотделно се помещаваха железарски магазин и малка бакалница. Всяка сутрин Хенри паркираше отзад до големите метални контейнери за боклук, после влизаше през задната врата на аптеката, светваше лампите и усилваше термостата или пък, ако беше лято, пускаше вентилаторите. Отваряше сейфа и слагаше парите в касата, отключваше входната врата, измиваше си ръцете и обличаше бялата престилка. Ритуалът му носеше удоволствие, сякаш старият магазин – с рафтовете, пълни с пасти за зъби, витамини, козметика, аксесоари за коса, дори с шивашки игли и поздравителни картички, както и с термофори от червена гума и иригатори – беше стабилна и завършена личност. И всяка неприятност у дома, безпокойството от това, че жена му често ставаше от леглото и обикаляше из къщата по тъмна доба – всичко това избледняваше като далечен хоризонт, докато се разхождаше из защитената територия на аптеката си. Застанал зад щанда при чекмеджетата и редиците от хапчета, Хенри беше весел, когато телефонът започваше да звъни, когато госпожа Мериман идваше да вземе лекарството си за високо кръвно или старият Клиф Мот пристигаше за своя дигиталис, когато приготвяше валиума за Рейчъл Джоунс, чийто съпруг избяга вечерта, в която се роди детето им. Беше добър слушател по природа и много пъти през седмицата му се случваше да възкликва: „Боже мой, ужасно съжалявам да го чуя!“ или: „Леле, какво нещо!“.
Дълбоко в себе си той страдаше от безмълвната тревога на човек, който на два пъти в детството си бе виждал иначе строгата си майка да изпада в нервен срив. Затова, ако някой клиент случайно се разстроеше заради високата цена или се раздразнеше от качеството на бинта или на студените компреси, Хенри правеше всичко възможно набързо да поправи нещата. Госпожа Грейнджър работеше за него от дълги години; съпругът ѝ ловеше омари, а тя сякаш носеше със себе си хладния бриз на откритите води и нямаше особено желание да угажда на всеки взискателен купувач. Хенри трябваше да надава ухо, докато изпълняваше рецептите, за да е сигурен, че тя не отхвърля нечие оплакване на касата. Неведнъж подобно усещане изпитваше и със съпругата си Олив, когато следеше да не би да се отнася твърде строго със сина им Кристофър заради някое домашно или несвършено задължение; същото чувство как вниманието му се разпръсква в стремежа му всички да са доволни. Щом дочуеше рязка нотка в гласа на госпожа Грейнджър, излизаше от мястото си отзад и отиваше в средата на магазина, за да разговаря лично с клиента. Иначе госпожа Грейнджър вършеше работата си добре. Хенри оценяваше факта, че не е бъбрива, водеше прекрасно инвентара и почти никога не отсъстваше по болест. Това, че една нощ тя почина в съня си, го изуми и го остави със смътното чувство за отговорност, сякаш, работейки от години рамо до рамо с нея, беше пропуснал проявлението на някакъв симптом, който, докато е боравел със своите хапчета, сиропи и спринцовки, е можел да излекува.
– Като мишка – отбеляза жена му, след като нае новото момиче. – Точно като мишка изглежда.
Дениз Тибодьо имаше закръглени бузи и малки очички, които надничаха иззад кафявите рамки на очилата ѝ.
– Но е приятна мишка – възрази Хенри. – Симпатична е.
– Няма как човек да е симпатичен, ако не може да стои изправен – отвърна Олив. Вярно беше, че тесните рамене на Дениз бяха все приведени напред, сякаш се извиняваха за нещо. Тя беше на двайсет и две, току-що завършила държавния университет във Върмонт. Съпругът ѝ също се казваше Хенри и когато Хенри Китридж за първи път се запозна с Хенри Тибодьо, беше впечатлен от нещо у него, което изтълкува като несмутимо превъзходство. Младият мъж беше енергичен, с крепко излъчване и огън в очите, който сякаш придаваше мъжделиво великолепие на почтеното му обикновено лице. Той беше водопроводчик и работеше в частната фирма на чичо си. Двамата с Дениз бяха женени от една година.
– Не ми допада тази идея – отвърна Олив, когато той предложи да поканят младата двойка на вечеря. Хенри не настоя. По това време синът му, който все още не беше проявил физическите белези на съзряването, изведнъж стана напрегнат и мрачен и настроенията му сякаш пръскаха отрова във въздуха, пък и Олив му се струваше не по-малко променена и променлива от Кристофър, като двамата започваха да се карат внезапно и ожесточено и също тъй внезапно потъваха в безмълвна интимност, в която Хенри, съвсем объркан и изумен, се оказваше напълно излишен.
Но в края на един летен ден, докато стоеше на паркинга отзад и разговаряше с Дениз и Хенри Тибодьо, а слънцето се скриваше зад смърчовете, Хенри Китридж изпита такъв невъобразим копнеж по компанията на тази млада двойка, която го гледаше със стеснителен, но буден интерес, следеше разказа за собствените му университетски години преди толкова време, че непредвидено изтърси:
– Е, да ви кажа, двамата с Олив ще се радваме много, ако скоро дойдете у нас на вечеря.
После потегли към къщи покрай високите дървета, покрай изгледа към залива и си помисли как младите Тибодьо сега карат в обратната посока към фургона си в периферията на града. Представи си дома им – уютен и разтребен, защото Дениз имаше домакински навици, и ги видя как споделят разказите си за изминалия ден. Дениз може би ще каже: „С шефа ми се работи лесно“, а Хенри може да потвърди: „О, да, харесвам го много“.
Той паркира на алеята пред дома си, която всъщност бе по-скоро малка морава на върха на склона, и забеляза Олив в градината.
– Здравей, Олив – поздрави я и тръгна към нея. Щеше му се да я прегърне, но от нея сякаш лъхаше мрак, сякаш там стоеше някакъв познат, от когото не можеше да се отърве. Каза є, че семейство Тибодьо ще дойдат на вечеря.
– Така е възпитано – добави.
Олив избърса потта от горната си устна и се обърна, за да отскубне стрък пресен лук.
– Е, значи толкова по въпроса, господин президент. Дайте си поръчките на готвача.
В петък вечерта двойката тръгна след Хенри Китридж до дома му и младият Хенри стисна ръката на Олив.
– Приятно местенце си имате – каза ѝ, – с тази гледка към океана. Господин Китридж ни разказа как двамата сте го построили сами.
– Да, така е.
Кристофър седеше напряко на масата, изгърбен в младежка непохватност, и не реагира, когато Хенри Тибодьо го попита дали тренира някакъв спорт в училище. Хенри Китридж усети как в него се надига неочаквана ярост; искаше да се развика на сина си, чиято липса на възпитание според него показваше нещо неприятно, неочаквано за дома на семейство Китридж.
– Когато работиш в аптека – заяви Олив пред Дениз, сервирайки ѝ чиния печен боб, – научаваш тайните на всички в града. – Седна срещу нея и побутна напред шишето кетчуп. – Трябва да си наясно как да си държиш устата затворена. Но ти май го умееш.
– Дениз го разбира – потвърди Хенри Китридж.
А съпругът ѝ се обади:
– О, естествено. Надали ще намерите някого, на когото да имате повече доверие.
– Вярвам ти – отвърна Хенри и му подаде панерчето с питки. – И моля, наричай ме Хенри. Това е едно от любимите ми имена – добави той. Дениз се засмя тихо; виждаше се, че го харесва.
Кристофър още повече се свлече на мястото си.
Родителите на Хенри Тибодьо живееха във ферма далеч от крайбрежието и двамата Хенриевци обсъждаха реколтата, зеления боб, факта, че царевицата това лято не е тъй сладка заради сушата, и как е правилно да се засаждат аспержите.
– О, за бога! – възкликна Олив, когато, подавайки кетчупа на младия мъж, Хенри Китридж го бутна и част от съдържанието се разля върху дъбовата маса като сгъстена кръв. После се помъчи да вдигне шишето, но то се затъркули несигурно, изцапа пръстите му, а накрая и бялата му риза.
– Остави! – изкомандва Олив и стана. – Просто го остави там, Хенри. За бога!
И Хенри Тибодьо, вероятно заради това, че чу името си, произнесено с толкова остър тон, придоби стреснат вид.
– Боже мой, каква бъркотия създадох – обади се Хенри Китридж.
За десерт всеки получи синя купичка с топка ванилов сладолед в средата.
– Ваниловият ми е любим – обади се Дениз.
– Нима? – възкликна Олив.
– И на мен – каза Хенри Китридж.