На XXV-ите Зимни олимпийски игри в Милано/Кортина сякаш всичко си е както преди: за пореден път норвежците печелят медал след медал – северната нация отново показа, че в белите спортове е ненадмината. Има си причини, разбира се. Една от най-важните – спортът като измерител и индикатор за социалното и психическото здраве, не като спасителен изход за невръстни в беда. За разлика от Христо Стоичков, който казва в едно интервю: „Спортът ме спаси от това да имам по-различен живот. Пред мен имаше две възможности – да стана престъпник и да обирам хората, или да бъда футболист. Аз избрах втората“, водачът на норвежкия отбор на игрите в Италия Торе Йовребьо изрича съвсем иначе: „Трябват ни много млади, малки победители. За нас те вече са спечелили, ако участват в даден спорт и се наслаждават на това. Целта на спортуването в Норвегия е да живееш по-добър живот. Важно е да започнеш млад, да научиш за моторните функции на тялото си и да се социализираш“. Норвегия е първа в класирането по призови места и това изглежда няма да се промени до края на Олимпиадата в неделя. Пак, както преди, е и радостта на спортистите, когато спечелят медал, усилията, които полагат, за да постигнат това, братските прегръдки между конкурент(к)ите в края на състезанието, разочарованията, когато надеждите не се оправдаят, овациите от близките и съотборниците, свежите усмивки по трибуните. Изобщо спортът за един мирен свят…

Да, обаче светът никак не е мирен и това е огромната разлика с игрите преди четири години в Пекин. Вярно, тогава заплахата надвисваше, Руската федерация беше струпала войски (включително в Беларус) на границата и въпреки че се кълнеше и уверяваше, че нищо подобно, вие, западняците, сте параноици и фантазьори с обвиненията, че се готвим да нападнем Украйна, на 24 февруари 2022 г. започна мащабното си настъпление. Но не преди да свърши Олимпиадата в китайската столица. Съвсем естествено: Путин е бил наясно, че след бруталната агресия няма на кого другиго да разчита, освен на азиатския си съсед, затова и се съобрази с желанието му да не започва война преди края на игрите. Ще си помислим, че едва ли не сме в ситуацията на древна Елада, когато по времето на провеждането на олимпиадите били прекратявани всякакви битки между полисите. Само че не е съвсем така: ако някогашните гърци са си отдъхвали от сраженията с облекчение, то днешните руснаци нямаха търпение да нахлуят. По време на XXV-ите зимни игри е още по-драстична ситуацията: светът влезе в съвсем нова фаза, разклаща се все по-непредвидено, вече тлеят конфликти по цялата земна повърхност и е може би само въпрос на дни те да се превърнат в пожарища. В изпепеляващи пожарища…

Нов свят. Прекрасен нов свят. И XXV-а зимна олимпиада в този прекрасен нов свят. Когато през 1896 г. се провеждат първите игри в Атина, убеждението на Пиер дьо Кубертен е, че: „Олимпизмът се стреми да създаде начин на живот, основан на радостта, открита в усилията, в образователното значение на добрия пример и в уважението към универсалните етични принципи“. В прекрасния нов свят обаче, в натрапения ни прекрасен нов свят няма място за утопии и илюзии като тези „универсални етични принципи“, принципите са единствено егоистично-национални и егоистично-индивидуални. От Кремъл непрекъснато изтъкват, че в мирните преговори трябвало да се вземат предвид особените интереси на руската държава, днешният обитател на Белия дом пък не се уморява да повтаря, че досега целият свят бил прецаквал САЩ безнаказано, но тази несправедливост повече не можело да се търпи. Универсалността на етиката е заменена с универсалността на силата и това, между другото, се оттича и в игрите: канадецът Марк Кенеди едва не наби шведските състезатели в турнира по кърлинг (но пък ги псуваше безцеремонно), сякаш за да покаже, че т.нар. „олимпийски дух“ се е изпарил и отлетял някъде в пространството. По горе-долу същия безпардонен начин Международният параолимпийски комитет (IPC) обяви, че допуска участници от Русия и Украйна в състезанията, започващи на 6 март, под собствения им флаг. Вярно, решението е следствие на загубено дело на федерациите по ски и сноуборд пред международния Спортен арбитражен съд (CAS) вследствие жалба, внесена от Москва, но конфузът си остава. Както отбеляза украинският министър на спорта Матвей Бидни – може би с малко наивна вяра: „Флаговете на Русия и Беларус не бива да присъстват на международните спортни състезания, които отстояват принципите на справедливостта, честността и уважението. Защото това са флагове на режими, превърнали спорта в инструмент на войната, лъжата и пренебрежението. В Русия параолимпийският спорт е превърнат в опора на онези, които Путин изпрати към Украйна да убиват, а те се върнаха оттам с инвалидности“. Шефовете на олимпийското движение обаче си затварят очите за тази истина, продължавайки да твърдят (лицемерно), че политиката няма място в спорта. И отрязаха украинеца Владислав Хераскевич от участие в скелетона заради неговата „каска на паметта“ с образите на убитите от руските агресори украински спортисти. Заради което Володимир Зеленски ги нападна, че „играят в полза на Русия“, докато самият Хераскевич им напомни няколко позабравени от олимпийските бонзи истини: „Във време на пълномащабна война някои неща са наистина по-важни от медалите. Бих казал, че един медал е безполезен в сравнение с живота на хората и с паметта за тези спортисти“. Е, не го чуха, но пък той си каза. И взриви медиите…

Прочее, може би не бива да се учудваме, че международните спортни началници си затварят очите и запушват ушите като китайски маймуни – за председател на МОК през 2025 г. бе избрана плувкинята Кърсти Ковънтри, дотогава министър на спорта на Зимбабве – държава, срещу която Европейският съюз удължи оръжейното си ембарго (между другото, точно по време на Олимпиадата, на 18 февруари) до идната 2027 г. С други думи, г-жа Ковънтри идва от страна, където начинът на управление е твърде далеч от нормите на демокрацията. Да не споменавам близките връзки на политическите ръководители на Зимбабве с Владимир Путин и с руските паравоенни от рода на някогашния „Вагнер“. Така че изобщо няма изненада в решението на МОК за отстраняване на украинския спортист. А да казвам ли колко от големите спортни шефове са едни от най-чистите и неподкупни хора на света? Това е шега, разбира се. Само че в прекрасния нов свят, в който ни натикаха дружно и задружно, тъкмо тези (техни) „положителни качества“ излизат на преден план като успешни и пробивни. Принципите на Кубертен остават за загубеняците.         

И ти става някак чоглаво за всички онези, които наистина по максимата на френския визионер присъстват на игрите заради посланието им. Защото спечелването на медали не било смисълът на Олимпиадата, вярвал е Пиер дьо Кубертен, по-важно било участието. За всички тези атлети от Африка, от Ямайка (които предаването на БНТ „Олимпийско утро“ провъзгласи за африканци), от Южна Америка (без Бразилия, сдобила се с първия си зимен олимпийски шампион), за които олимпийският дух продължава да е жив и дишащ. Благодарение на тях, а и на измъчената от контузии и операции Линдзи Вон, която грейва от болничната стая с открито лице. Сред купища медицински апарати и други разни съоръжения за изкуствено дишане…

То ако иде реч, май и олимпийският дух е поставен на изкуствено дишане…

Прекрасният нов свят също, между другото…