Международният олимпийски комитет, създаден през 1894 г., определя девиза на Първите олимпийски игри, проведени две години по-късно в Атина, да бъде „По-бързо, по-високо, по-силно“. За олимпийските игри в Токио през 2021 г. МОК промени девиза, като добави една дума – „заедно“.
Добавената в девиза дума стои уместно. Но още с откриването на Олимпиадата в Париж бяхме въвлечени в сблъсъци, които заради мащабите си могат да бъдат наречени олимпийска война. Сблъсъци винаги е имало. Предишната Олимпиада се отложи с една година заради Ковид пандемията. Първата Олимпиада, организирана в държава от комунистическия блок – Москва 1980 г ., беше бойкотирана от 66 държави заради агресията на СССР срещу Афганистан. В отговор 14 страни от социалистическия лагер, макар и без повод, бойкотираха следващите Олимпийски игри в Лос Анджелис. В спорта, не само в Олимпийските игри, къде с повод, къде без повод, винаги се е намесвала политиката.
През 1936 г. Олимпиадата в Берлин дори е превърната в централно пропагандно събитие на нацисткия режим. За целта тази Олимпиада е първата, открита с грандиозна церемония, първата, на която се провежда щафета с олимпийски огън и първата, която е излъчвана пряко по телевизията. Лично Хитлер произнася думите „Обявявам Олимпийските игри в Берлин, честване на единадесетата олимпиада на модерната ера, за открити“. Апотеоз на пропагандата е филмът на Лени Рифенщал „Олимпия“. По аналогия с нейния първи филм „Триумф на волята“, берлинската Олимпиада е наречена „триумф на Хитлер“.
По ирония на съдбата звезда на игрите става цветнокожият американски лекоатлет Джеси Оуенс. А качествата на филма на Рифенщал не се отричат от никого заради неговия политически контекст и той присъства в много списъци на най-великите филми на всички времена. Дори в черно-белите филми нещата не са черно-бели. Такива са само на повърхността или когато се гледат повърхностно.
Тъй като в Германия нацисткото расово законодателство вече е въведено, има много призиви игрите да бъдат бойкотирани, но в Париж е основан Международен комитет за уважение към олимпийския дух и в края на краищата те са проведени. Не зная някой да е изразил съжаление, че олимпийският дух е надделял.
Церемонията, с която беше открита парижката Олимпиада, стана повод за конфронтация и обвинения още от първия ден. Още със запалването на олимпийския огън се разпали истинска олимпийска война. След Конференцията на френските епископи дори Вселенският патриарх излезе с позиция, която отхвърля „демонстрацията на обидни сцени за християнството и свещеното Евангелие“. Коментарите по този повод са стотици хиляди и не престават да се множат, като се разпростират и върху други теми.
За едни церемонията е била блестяща и гениална, за други богохулна и светотатствена, за трети пошла и кичозна. Аз клоня по-скоро към последната категория, но причината за това е, че по принцип не ми допадат подобен тип еклектични зрелища. От друга страна, напълно си давам сметка за необходимостта от подобен спектакъл, както и за перфектната организация и режисура на грандиозното събитие.
Занимава ме по-скоро как и защо то стана повод за такава мащабна и бурна реакция от християнските среди. Не казвам, че нямаше поводи. Но Олимпийските игри не са християнско събитие и не предполагат толкова засилен интерес, остри коментари и гневни реакции от християнските среди.
Древните олимпийски игри са най-голямото елинско национално празненство и са били провеждани в продължение на повече от хиляда години в религиозното светилище на Олимпия в чест на Зевс. Именно заради езическия им характер в 394 г. император Теодосий I издал указ за тяхната забрана и така те били прекратени за петнайсет века. Темата за древните Олимпиади е отразена широко в античното и съвременното изкуство. Античните скулптури и съвременните картини са част от световното културно наследство и ние – християни и нехристияни, не водим спорове имат ли те място в него. Когато посещаваме музеите и галериите в световните столици, всички се спираме пред тях и им се любуваме.
Първите модерни олимпийски игри се провеждат в Атина през 1896 г. и оттогава техният мащаб се разраства. Телевизиите в някои мюсюлмански страни показват спортистите в цензуриран вид заради голотата на телата. Ние нямаме проблем с това и аплодираме своите любими спортисти в любимите ни спортове. Спортът е състезание и е естествено в надпреварата да се разгорещяват и страстите. Моето недоумение е защо до такава степен се разпалиха страстите от церемонията на откриването? Какви ли щяха да бъдат реакциите, ако в спектакъла участваше и Филип Киркоров?!
Страстите се разпалиха от една сцена, изтълкувана като гавра с християнската Евхаристия, защото пародирала картината на Леонардо да Винчи. Но Тайната вечеря, описана в Евангелието, е едно, а стенописът на Леонардо е друго!
В многовековната традиция на православната иконопис Тайната вечеря се изобразява доста по-различно от начина, по който я е интерпретирал ренесансовият живописец. В православните икони апостолите се изобразяват полегнали около ниска кръгла маса, защото така е много по-близко до тогавашния обичай да се седи около трапезата. Още по-близо до автентичния начин, по който вероятно се е случило събитието, го е изобразил руския художник передвижник Николай Ге (1831–1894 г.), известен тъкмо с върховния реализъм, с който изобразява евангелските събития. В интернет можем да намерим и китайски изображения на Последната вечеря, които съдържат специфична образност. Всички те са много различни от това, което е изобразил Леонардо, за което пък има многобройни тълкования, които го представят като доста разминаващо се с духа на Евангелието, а нашите блюстители го бранят като канон.
Просто стенописът на ренесансовия енциклопедист е най-популярен и мнозина си мислят, че Тайната вечеря е точно това, че е изглеждала именно така – все едно Леонардо я е рисувал от натура. Подобно виждане напомня нескончаемото търсене на свещения граал – чашата от Тайната вечеря. Той няма никакво отношение към самото християнско тайнство, а търсенето му е безсмислено и безплодно. Освен това фиксацията върху него отклонява вниманието от същността на Евхаристията.
Струва ми се, че точно това повърхностно и невярно дешифриране на този „шифър на Леонардо“ стана причина споровете да добият такава ярост. Всеки може да се подведе, но след като стана ясно, че режисьорите на парижкия спектакъл са имали за прототип картината на Ян ван Бийлерт, страстите би трябвало да се успокоят. А те сякаш се разгорещяват. Най-много масло в огъня наливат тези, които ги вербализират идеологически. Повечето от тях не са участвали в светата Евхаристия и един път в живота си, а представата им за Тайнството на Църквата свършва със стенописа на Леонардо.
Церемонията има светски характер, защото събитието е светско. Има езически елементи, защото такъв е генезисът на Олимпийските игри. Ние имаме право да искаме да не бъде окарикатурявана нашата вяра и дотам. Модерното общество е светско и като такова то е много по-близо до Евангелието, отколкото средновековна християнска Европа. През Средновековието християнството е доминирало, било е задължително, всяко отклонение от неговите норми е било преследвано и наказвано. Това не води до развитие нито в културата, нито в науката, нито в богословието. Нравите не стават по-хуманни. Войните и кръвопролитията не престават. Затова единодушно е мнението, че то е най-мрачния период в историята на човечеството. Изглежда парадокс, но е факт – най-хуманната религия ражда най-нехуманната епоха.
Казах, че изглежда като парадокс, но не е. Християнството не е призвано да управлява света и да господства над света. Това е предлагал сатаната на Христос, когато Го изкушава в пустинята. Христос отхвърля изкушението на лукавия.
Днешният свят е разнообразен и свободен. Не е идеален, не е съвършен и никога няма да бъде. Но в днешния несъвършен, но свободен свят християнството е много по-свободно, отколкото е било в християнското Средновековие. Това вече не е парадокс, а закономерност, защото свободата е същността на християнството. Свободата има две страни – да искаш свобода, но и да даваш свобода. Свободата предполага и грешки. Не греши само несвободния.
Берлинската Олимпиада от 1936 г. се помни и с едно удивително спортно съперничество и човешко приятелство. Няколко кадъра са запечатали приятелската прегръдка между Джеси Оуенс и Луц Лонг. В началото германският лекоатлет скача по-добре, но с последния си скок от 8,06 м Оуенс поставя олимпийски рекорд, който остава в сила 24 години. В този миг Лонг оставя настрана собственото си разочарование и импулсивно скача в пясъчника, за да го поздрави. Това се случва пред публика от сто хиляди зрители, които напрегнато следят надпреварата между двамата. Случва се под неодобрителния поглед на Хитлер, който е на официалната трибуна. По-късно Джеси казва: „Беше необходим много кураж, за да се сприятели с мен пред Хитлер… Бих разтопил всички медали и купи, които имам, но те не биха били равностойни на двадесет и четири каратовото приятелство, което изпитвах към Луц Лонг в онзи момент“. Приятелството между двамата спортисти е наречено олимпийско, но те не се срещат повече, защото Луц е убит през 1943 г., докато воюва в Сицилия. Приятелството между семействата им надживява войната и продължава до днес. Ето това е „заедно“.
