„Оловна тишина. Историята на един разстрел“, Ивайла Александрова, оформление Люба Халева, издателство „Жанет 45“, 2022 г. Предлагаме ви откъс от книгата, която предстои да излезе съвсем скоро.

Единадесета глава

В момента, в който свършват разпитите му в Дирекция на полицията и писането на показанията, Вапцаров започва да пише в тефтера „Байер“ предсмъртните си стихотворения – през месец април, отбелязал е „Април – 42 г.“, три месеца преди да знае, че ще бъде убит, преди въобще да е била произнесена смъртната присъда. 

В това психическо състояние в тефтера „Байер“ той започва да възстановява по памет, да редактира стихове. На практика, да прави книга… посмъртната си книга?

Като отива в Централния затвор, изоставя тефтера „Байер“. И продължава да пише в тетрадката „Сампа“.

„Как ще го коментирате? Интересен ми е този феномен?“ – попитах доцент д-р Георги Койчев.

„По тоталитарно време имаше един следовател, той винаги имаше поне един готов да си признае престъплението – говореше той, докато гледахме онези гълъби, затворени в клетката. – В Средновековието най-тежката присъда е била осъждането на самота. Без човешки контакти, в мрачните катакомби. Защото, когато човек го изолират, без контакт с други хора, на 15-тия ден, тогава започва да се клати неговият Аз. И ако това нещо продължи, Аз–ът се разпада, което предизвиква ужас, чувството, че полудяваш. Тогава този, който е оставен на самота, само и само за да говори с някого, е готов да говори с разследващия, с мъчителя си. Защото все пак, това е човешки контакт, готов е дори да признае неща, с които няма нищо общо…“

„Защо е започнал да подрежда стиховете си? Това подреждане на себе си ли е?“

„Единственото спасение е да си поддържаш активното внимание. В затвора „Алкатраз“ в Америка, в който е бил Ал Капоне, видях изолатора, който е с метални стени, вътре е съвършено тъмно и там го затварят. В момента, в който го затварят, той хвърля един долар и почва в абсолютната тъмнина да го търси. Други, ама те са вече много устойчиви хора, разделят цялата килия на по един квадратен сантиметър и започват да опипват релефа на всеки квадратен сантиметър. Цивилизованият начин на спасение, това е на практика да излезеш от себе си и да се превъплътиш в една задача, и тогава ти се събираш. Това е универсален метод. Той затова е започнал да прави план, да прави книга. Както така правят и някои раковоболни, които започват творчество, скоро имаше една жена такава. Това е универсален метод. И Вапцаров интуитивно е намерил начина, защото явно, че те са го държали в изолация…“

И се връщам пак към темата за Аз-а, за границите при Аз-а и прочие, в 2018-а, когато д-р Койчев вече беше починал, сега разговарям с психиатъра д-р Любомир Канов, въпреки че с обичайния си скептис той смята, че „с Аз-а много се злоупотребява“, „че това са едни небулозни, облакоподобни понятия, които поради своята наукообразност са много привлекателни, защото обясняват всичко“, че „това е като интелектуална супа, където могат да се сипват всякакви понятия, да се смесват и…“. „Но един човешки анализ струва повече, един здравомислещ анализ на тази личност, която е попаднала в ужасните килии…“

Питам го:

„Значи в първите разпити на Вапцаров има само въпроси. И след това – писмените показания, безкрайни страници писан текст, без да изменя почерка си, равен. Предава 33 души. В 7 сеанса. В 116 страници! А дали не е имало и други писмени разпити…? Но как се пише такъв текст? Ти също си минал през следствие…“

Защото през 1977 г. д-р Канов е също арестуван и осъден на година и половина, с обвинение за опит за бягство и за революционна пропаганда, целяща да разруши социалистическия строй, която присъда излежава в Старозагорския затвор. Успява да емигрира през 1984 г. в Монреал, после в Ню Йорк, в Лонг Айлънд, където става директор на психиатрична клиника до 2016 г. И пише, автор e на няколко значими книги. 

Завърна се в България за първи път през 1992 г. Тогава поетът Борис Христов ми позвъни в 12 без 5 вечерта и ми даде неговия телефон: „Направи предаване за този човек!“. Спомням си, че предаването за д-р Любомир Канов завършваше с монолог на един от приятелите му, които са го предали по време на следствието. На фона на песента Baby blue на Боб Дилън, където се казва Forget the dead they will not follow you, (Забрави мъртвите, те няма да те следват), той говореше: „И ние бяхме в „Троянска среща“, пихме вино и мълчахме, пихме вино и мълчахме… Накрая той облече тъмния си шлифер и си тръгна, снежната суграшица го скри…“. Разплака се, „… но защо не ми каза? Защо не ми каза, че на следващия ден напуска България, че заминава за Америка…?“.

Разговаряхме в апартамента на д-р Канов, на ул. „Св. Наум“ в квартал „Лозенец“, на последния етаж на един панелен блок. От дивана, на който седя, се вижда цяла София, с пилона, на който някога стоеше звездата над Партийния дом, със златните кубета на храм „Александър Невски“…

„Моето следствие беше 60 дни и 60 нощи, по всяко време на денонощието. Аз нямах възможността да се насладя на своя почерк на „Развигор“, защото следователят използваше друга тактика, не ми разрешаваше да отговарям писмено аз на неговите въпроси. Той постоянно редактираше това, което казвам, като постоянно го изкривяваше, за да го превърне в изявление срещу властта или като вражеско изказване, и да влезе в обвинителния акт… Но във връзка с Вапцаров. Той е имал все пак лукса да отговаря писмено. И фактически абсолютно да се срине психологически пред следователя…“

„А какво е това сриване? Съществува ли наистина разпадане и „клатене“ на Аз-а при хората, които се намират в затвора?“

„Това се възнамерява, това е целта на следователя, той иска от тебе ти да се разрушиш и да признаеш всичко…“

„Вапцаров е бил през цялото време сам в килия. При положение че дори коридорите на Дирекцията на полицията са били препълнени с арестанти…“

„Да, това е психологически прийом, пълно откъсване от света. Няма въздух. В много тясно пространство. Използват се всякакви средства за изнудване…“

„На мен ми е интересно състоянието, в което изпада човек при такава ситуация. Когато е затворен така в килията, когато го изтезават или когато слуша звука от изтезанията, когато го карат да пише денонощно или, както е в твоя случай, самият следовател да пише? В Дирекция на полицията Вапцаров е направил опит за самоубийство. И свършвайки показанията си, три месеца преди произнасяне на смъртната присъда, издрасква с кабърче на стената над вратата на килията първия куплет на стихотворението „Предсмъртно“, на практика пише некролога си, „Предсмъртно“ е последното слово...”

„Аз мога да кажа за себе си. Това, което ме крепеше, никога да не кажа нито една дума от това, в което ме обвиняваха, беше, че през цялото време пребивавах в състояние на тиха и неугасима ярост към тези хора…“

„Как може човек до такава степен да се отдаде на писане на показания?“

„Аз знам каква тактика използваха комунистите. Те обикновено спекулираха с това, че хората, които са арестувани, не знаят процедурите.“

„Обещание за спасение ли е?“

„Обещание за спасение, обещание за намаляване на наказанието и разни други обещания – лъжи! Това е най-честият капан, в който попадаха някои политзатворници“.

„Какво става с инстинкта за самосъхранение в този момент? Когато човекът знае, че е изправен пред прага на своя неизбежен разстрел?“

“Аз имах възможността да надзърна, макар и за съвсем кратко в килиите на няколко осъдени на смърт по време на престоя си в наказателното Седмо отделение на Софийския затвор. Там се помещаваха „политическите” в съседство със „смъртниците”, и по време на сутрeшните притичвания до тоалетните в края на коридора килиите бяха отваряни и можеше да се зърнат за малко и онези осъдени на смърт. Видях двама от тях набързо и помня, че те приличаха по-скоро на купчина от нещо, от някаква биологична материя и от груби затворнически дрехи, отколкото на хора. Клекнали на пода, те гледаха към вратата с нещо като вълчи очи, с поглед твърде далечен от начина, по който гледат човеците. Не знам дали това бяха убийци, вероятно са били, не знам дали са били обезчовечени преди, или са се дехуманизирали, очаквайки присъдата. Но не бяха попаднали в затвора на хора и не бяха станали Човек, което да звучи гордо, това е сигурно…“

„Възможно ли е Вапцаров да пише толкова много, защото писането те държи? То ти дава възможност да бъдеш в себе си, да се събереш…“

„Т.е. писането на показания в този случай, като последно убежище…? Не изключвам хипотезата за това, че е претърпял онова, за което често се злоупотребява като термин – катарзис и своеобразно даже облекчение, че най-накрая е хванат. Писането е било отдушник за предсмъртно изливане на всичко, което се е помещавало в душевния му периметър. Да каже всичко, цялата истина, за да изчисти съвестта си. Времето преди изпълнението на смъртната присъда може да е било време на някакво странно облекчение, на освобождаване от нуждата за прикриване, от лъжи и заплетени хитрости. Не е имало повече нужда от филтриране, от съобразяване, от конспирации, всичко е било рухнало. Всичко, освен собствените му идеологически заблуди, защото комунизмът е заразителен и фанатичен именно поради квазирелигиозния си характер. Всъщност той е бил, пишейки, по умствена и душевна нагласа най-близо, поне в собствените си очи, до мъченика за Вярата. Поради което е изразявал свръхестествените си убеждения, че „за нея, за Вярата“, „няма бронебойни патрони открити“. Естествено, тези заблуждения са били опровергани не само с разстрела му посредством най-обикновени патрони, но и от рухването на цялата страшна и зловеща История, наречена Комунизъм, за която е бленувал предсмъртно.

Може да се приеме, че това е изящна словесност за поколенията след него. Допускам, че това е възможна мотивация пред прага на невъзвратимото. Но е такава форма на самопредателство, от друга страна. Защото ти снемаш всяка съпротива от тези, които си считал за врагове и срещу които си се борил или си пренасял динамит или оръжие, или си участвал в конспирациите на Москва. Ти трябва да имаш много своеобразна форма на наслаждение, за да пишеш такива неща със своеобразно демонично вдъхновение.

Пише показанията с равен почерк, неиздаващ никаква разкривеност, с една методичност. Това не е човек, който е в разпад и в тежка тревожност и ужас, нали, това би проличало… Единствената експертиза в неговия случай би била онази, която изследва този човек едва ли не лице в лице, в течение на дълго време, за да може да проумее личността му.“

„В правото това се нарича казване на истината. Не е предателство…“

„Психологически е отърсване и облекчение. Да, очаквал е смърт. А може би, ако си признае всичко – не. Но това го правя, не защото ме бият по петите или ме пребиват, а защото душата ми се освобождава от това.”

„А тогава, каква е границата между Аз-а и Неаз-а?“

„Границата е много крехка, в случая аз не знам дали трябва да говорим за границите на Аз-а. Но аз не вярвам един много точен „рапорт“ за това, което се е случило, написан от един човек, който пише показания, да има нещо общо със загубата на границите на Аз-а в случая. Аз лично считам, че той е бил психологически здрав по време на разпита си и е написал това в ясно съзнание, без да е загубил своята личност.“

„В момента, в който свършва с писането на показанията, Гешев или друг следовател му дава тефтера „Байер“. И Вапцаров започва да пише в тефтера „Байер“, стихове. Това не е ли друг вид градене на Аз-а? Започва да пише стиховете си в килията, първо в Дирекцията на полицията, после в затвора и ги пише също с този калиграфски почерк, всичко равно. И от един момент нататък в тетрадката „Сампа“ изведнъж буквите му се променят, стават закръглени, писмените знаци не са така устойчиви, изчезва равномерността, изскачат. Изчезва характерният графичен изказ и последните написани стихотворения са с прави редове, изписани на нелинеарния лист с молив. Но не е причината само в молива. И ако го гледаш, става като графиката на сърцето, на сърдечния ритъм, започват изкачванията да стават все по-бавни. И усещането е, че замира всичко в него. Както, когато настъпва смъртта…“

„Не знам дали може да се прави някаква корелация между какво е ставало извън стените на неговата килия преди разстрела, дали е имал свиждания или сведения отвън, надежди, които да са свързани с психологическото му състояние в момента.

Аз си спомням едно момче, с което бяхме за малко в една килия, той беше бягал в Югославия и го бяха върнали. И го беше излъгал следователят успешно да каже какво са го питали в Югославия, и той беше споменал, че е казал, че е служил в някаква казарма, че е бил артилерист или нещо такова. И той веднага е писал до Военното министерство, че е издал военна тайна. И когато го върнаха в тая килия, ние бяхме двама в нея, аз и той, присъдата му беше дванайсет години – за шпионаж в полза на Югославия.

Но когато него го доведоха, той се сви в ембрионално положение, защото това беше окончателна присъда, и престоя така два или три дни без нито да яде, нито да пие вода. И след това на краката му се образуваха едни огромни мехури, това, което се нарича психосоматично състояние, сякаш психиката му прокле краката, с които е бягал през границата, нещо такова. Като стигма, стигмата. Аз го носих на гръб до затвора в Стара Загора, където отидохме заедно. Такова рухване е напълно възможно и то предизвиква какво ли не. Не само промяна в почерка, но и във всичко останало. Така че може би е имало момент, в който надежда всяка тука оставете…“

„При онзи човек стигмата е била в краката. А при Вапцаров в ръцете…“

„Вероятно е.“

„А може би и в ума, тогава точно е осъзнал, и от там тръгва движението на ръката…“

И пак питам със същия въпрос: „Това пренареждане на себе си ли е?“ – д-р Давид Йерохам, психиатър, психотерапевт и психодрама-терапевт, в началото на март 2020 година.

„От безизходица… Нека да се опитаме да бъдем справедливи към Вапцаров. В неговите показания според мен личи една феноменална, почти фотографска памет. Той пресъздава „терористичния” си активизъм по часове, минути, с точните наименования на улиците, по които върви, с най-точните описания на хората, които среща и никъде разказът му не е преиначен или колеблив. Този разказ е впечатляващо конкретен, което е свръхлюбопитно и което показва, че не се опитва да излъже.

Това може да се свърже и с поезията му. Според мен тя е твърде конкретна, свързана категорично с актуалната реалност, на моменти бих казал твърде детайлизирана, буквална. Загатва мечти, но няма истинско фантазиране. Енергията на образите идва от външната реалност и начина, по който умът му я отразява, а не от въображението, на което е подчинен животът на вътрешната ни психична сцена.”

„Интересно ми е, че разглеждате и показанията му като вид творчество, а те са на друга база.”

„Отразявайки реалността, ние винаги я претворяваме през субективните ни преживявания и предишния ни психичен опит. Човешката ни съдба е да претворяваме и никога да не отразяваме действителността такава, каквато е. В екстремните обстоятелства, при които е бил поставен в ареста, а и в нелегалността си, привързаността на характера му към конкретността, бих казал натрапливо-невротичното привързване към подробностите, детайлите, може би му е помагала, за да не загуби разсъдъка си. Все пак ние трябва да си дадем сметка какво искаме сега от него, от човека, който е бил арестуван, изолиран, самотен, вероятно манипулиран психологически и от инквизитора, и от „другарите си”, които са го изоставили…”

„Марин Георгиев пише: „“Страданията на Вапцаров са по-скоро морални, отколкото физически, не е инквизиран – самоинквизирал се е…”. Иван Масларов също говори за „тежко състояние”… Според някои в Дирекцията на полицията Гешев е имал специален подход към хората на духа. Вапцаров е бил поставен сам в килия-единочка и на тавана над него инквизират…”

„Човекът, независимо дали е Вапцаров, или който и да е, е крехко същество, още повече, когато е поставен в една ситуация, която е извън какъвто и да е контрол от негова страна. В тази ситуация той е самотен, безсилен, безпомощен. Заобиколен е или от инквизитори, или от доносници от средите на собствената му организация, хора, които е считал за приятели и „събратя по дух”. Единствената му опора, за да не полудее, е била може би паметта му и в показанията си затова е вероятно и толкова пунктуален. Само спомените му дават възможност да функционира като човек, същевременно е имал и угризенията за това, че не е бил това, което е мислел, че е като характер.”

„Защо според вас има толкова много „Аз” в показанията му. Толкова самоизтъкване: „Аз отидох”, „“Аз направих”, „Аз написах”?”

„Мисля това, което казах по-горе. Той поема цялата тежест на обвиненията поради натрапливо-невротичния си нарцисизъм, свързан с несъзнавани агресивни фантазии, които са оформили чувство за грехове, но отиването към саможертвата е една психична репарация на неизвършените щети, които е нанесъл на „другарите си”.”

„А това, че е предал толкова много хора?”

„Не мога да си позволя да съдя хората, които са били в затворите, лагерите, жертвите, независимо дали са били инквизирани физически. Те са в безнадеждна ситуация от психологическа гледна точка – задушаваща, подла, в едно затворено във всякакъв смисъл пространство, често без да имат възможност за избор. От удобната ни позиция днес, мисля, че нямаме право да ги съдим. Мисля, че в творчеството си Вапцаров е един и съвсем друг е в условията на затвора. Не е случайно, че сега за някои е терорист, за други е герой.”

„Действително е носил взривен материал за бомби, сам го е документирал…”

„Аз за себе си не мога да назова Вапцаров терорист. Арестуват го през 1942 година, води се война, ние сме в хитлеристката коалиция, докато цяла Европа се съпротивлява срещу нацизма. Най-добрите представители на европейската култура са в Съпротивата и Вапцаров е в тези редици, което за него, имайки предвид поезията му, е нещо естествено.”

„Всъщност и пишейки показанията си и пишейки стиховете си, след като е свършил с показанията си, той е осъзнал, че е жертва, и това го е връхлетяло и като съдба?”

„Мисля, че сега сме в морално-усложнена ситуация и не можем да я анализираме едноизмерно, като бяло-черна. В последните си стихотворения, в последния си стих, след като говори за „разстрела”, „червея” и „какво тук значи личността”, казва: „… но в бурята ще бъдем пак с теб / народе мой, защото те обичахме”. Сцената е прелюбопитна според мен. От една страна, той е низвергнат, отхвърлен, самотен, разочарован човек, приемащ края на живота си, като че ли казващ, че обича другите, но те са го отхвърлили, оставяйки го да умре, но въпреки това той ще продължава да ги обича. От друга страна обаче, той ще остане с живота и това е израз на една религиозна представа, че има живот и след смъртта. Ако отново се върнем към един по-психологичен прочит, мисля, че ще имаме основание да говорим за едно личностно разцепване в ума на поета, което може би се наблюдава и във всички творци. Едното е изобразяване на самия живот, работниците, мизерията, заводите, машините, политиката, Испания, Пирин и т.н., а другото е начина, по който Аз-ът на поета преживява, преработва, смила този материал, и там проблясва самият Аз на твореца. Вапцаровите показания са изброяване на факти от неговите движения в живота, срещи, тавани, пистолети и т.н. Това е включено и в конкретността на поезията му, даже и като изображение, дълги коминовидни стихотворения, удължени нагоре, с тесни основи и големи височини, подобни на тънки удължени фалоси. Същевременно в тях проблясва Аз-ът му, който казва: това не е моят живот само, това тук е моето увековечаване на самия себе си. Когато някой казва „какво тук значи някаква си личност”, звучи антиперсонално, но увековечава този, който наужким подценява персоналното в името на високи идеали, самото авторство на тези думи го поставя в Пантеона на най-големите герои. И този стих го знаят всички тукашни хора”.

„Всеки го знае. Дали идеологизира?”

„Мисля, че идеологизира, докато още се свързва с живота. Тогава и в показанията си предава хора, вероятно се страхува, в никакъв случай не е герой. Когато разбира обаче, че е сам, изоставен и ще бъде разстрелян, се превръща в поет, в творец. Всичко това е свързано повече с психичното, с екзистенциалното на всеки от нас, а не с литературата. Той е активист в живота, но пред лицето на смъртта остава само поета, всъщност умира като поет. В това няма партиен елемент, по-скоро религиозен”.

„А защо пише толкова много? Защо преписва и преписва накрая стихове, най-напред в Дирекцията на полицията започва да си спомня, след което ги пише в друга тетрадка, в тетрадката “Сампа”, в затвора, наново почти същите? За какво е това? Това е опит да оцелее, опит да оцелее психично ли…? Д-р Георги Койчев подхвърли нещо интересно според мен, че самото отделяне в килията след 15-тия ден води до разрушаване на Аз-а?”

„Да, Жоро Койчев е прав и може би има и още… Кое е по-важното за Вапцаров – конспирацията, политическата идеология или изкуството? Аз мисля, че първоначално, когато е арестуван, той влиза в ареста като възпроизвежда своя героично-артистичен идеал, в който се вижда като „поет-революционер”, както и на толкова много поколения беше представян след 9-и септември. След това, падайки от „висините”, потресен и наранен, идва и голямото съжаление, защото според мен в „Предсмъртно” има действително и самосъжаление. За какво е то? Аз мисля, че се отнася за живота му и за екзистенциалния въпрос – защо отидох в посоката на политическото, на конспирацията, а не останах в изкуството. Тази мисъл не е чужда на много творци. Знае се, че самият Леонардо Да Винчи преди да умре е размишлявал за това за какво му е било да се занимава толкова много с изобретения и толкова малко с изкуство. Може би става въпрос за същото и при Вапцаров”.

„В това спомняне и безкрайно писане дали не разпознава себе си?”

„Именно, и аз мисля така, отново се среща с живота си стъпка по стъпка. Мисля, че той не умира удовлетворен и е търсел истинския си Аз. Бил е предаван, предаден от собствената си политическа организация. Умирал е самотен, изоставен, използвали са го, за да го натоварят със собствените си грехове, и той не се е противопоставял, за да бъде обикнат и да се увековечи като герой, и в това е нарцистичното в него, нарцистичното у натрапливите невротици, които във фантазиите си се откриват като герои, които спасяват другите и така изкупват въображаемите си грехове. Разпаднал се е психически и е търсел полето, в което все пак е имал някакъв контрол, и му е останала само собствената му поезия. На фона на тоталното обезсилване, на което е бил подложен и от своите, и от враговете си, му е останало само собственото му творчество, което е преговарял, преподреждал, усещайки само там силата си и спасявайки се от личностния разпад…”

Когато сега искам да видя тефтера „Байер“, пак улучвам „време на паспортизация”, което значи описване и подреждане. С протекцията на поета Георги Господинов, след редица телефонни обаждания, най-накрая успявам, на 24 октомври 2013 г., в Българска академия на науките, Институт по литература – мога да го пипам, мога да го гледам, мога да го чета, да го преписвам, само нямам право да го снимам.

Загънат е в пелюр, поставен е в три плика, с инвентарен номер 1717 – 59 листа с големина 15/10 см, и ограден с оставените от Цвета Трифонова бележки, която е работила на това място заедно с Бойка Вапцарова. Луксозен бележник, немско производство, с черно-сини кожени корици и с едни копринени, оранжева и синя, лентички-отбелезалки, известен като Синия кожен бележник „Байер“ или като Синия бележник „Байер“.

На първия лист Вапцаров с химически молив е записал едни телефони, „Парни…“ и не се чете, но навярно е „котли”. И изписано с фин писец 2-29-77. Листът наобратно е празен. Листата до страница 8 април са откъснати. Пак телефони… Хрумки, реплики и ремарки за поведенчески реакции. Страница 8 април, гръб, е празна. На страница 9 април с мастило е записал едно име. И веднага под него:

И тази блага вест, като
херувимска песен се
            понесе…
(вестта за Добруджа)

После същото, с друго черно мастило, е редактирано:

Тази блага вест
като херувимска
песен се понесе
и пр. пр.

Може да фиксираме донякъде времето, когато е било написано в тефтера: т.нар. от Вапцаров „блага вест” и уточнено в скоба „(вестта за Добруджа)”, идва на 7 септември 1940, когато се подписва Крайовската спогодба между България и Румъния, която обявява новата българо-румънска граница в Добруджа.

Листата от 10 април до 20 април са откъснати. 

И тук, на лист 23 април, три месеца преди разстрела, е написал с черно мастило първата строфа на предсмъртното стихотворение, вероятно веднага след свършване на показанията, започнали на 15.III., и после отново, на 2.IV., със същата писалка, с която ги е писал, вероятно между 10 и 15.IV. И е датирал новосъздаденото произведение „Април – 1942 г.“, това е механичен авторски принцип – няма нито един недатиран негов оригинал. Обаче в случая и не е само механичен.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени
                             и… толкоз.
Какво тук значи някаква си
                             личност?!”
_______________________

София
Април – 42 г.

Този лист е откъснат, отделен е от тялото на тефтера и е свободен, вътре в тефтера и същевременно извън. Това начало на сакралното стихотворение, което ще изпълни функцията и на начало на прощално писмо, защото за разлика от останалите осъдени на смърт и убити на 23 юли 1942 г. Вапцаров не е написал прощално писмо и „Предсмъртно” е натоварено и с този смисъл, може би е стояло сгънато и умалено. За да бъде скрито. В джоба на Младен Исаев, който сутринта преди разстрела на 23 юли 1942 г. към 10 часа е трябвало да изнесе тефтера „Байер“ заедно с тетрадката „Сампа“ от Централния софийски затвор и той да предаде предсмъртния текст? И на Георги Цапов Начев, който го е пренесъл от затвора до лагера в „Еникьой”? Той самият е разказвал „как е скрил бележника в крачола на панталона, до самата обувка”.[1] Или на брата Борис, който е трябвало да го получи от него и да го пази, да съхрани стиха-завещание…?

На страницата, веднага след „Предсмъртно“, на 24 април Вапцаров разполага, без да го откъсва от тефтера, със същото мастило стихотворението „Прощално“ 

Прощално
/на жена ми/

Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
Вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те
                                       видя.
Когато се наситя да те гледам
ще те целуна и ще си отида.

_______________

Април 1942 г.

По твърденията на близките двете стихотворения са писани в Синия тефтер „Байер“ в Дирекцията на полицията преди опита за самоубийство, който също е „около средата на април“. Точно три месеца преди екзекуцията си той е бил в друго пространствено-времево измерение… И е оставала само „душата му”, която „виси на поезията”, както е отбелязал един път Боян Дановски[2]…

Направил е опита, защото не е издържал, защото се е провалил, защото не е бил човека, пълен със себеотрицание, не е бил твърд революционер…? С кабърче, забил го е във вената. Изглежда несериозно, доста бутафорно. Но е опит. Вид самонаказание. По-скоро самооправдание…

И изчегъртва тази първа строфа на „Предсмъртно“ на стената. Да изчегърташ стиховете на стената със същото кабърче, с което след това ще се самоубиеш, е много интересен за душевното му състояние момент.

Да изчегърташ върху стената, означава да оставиш своя завет, и той е много сърцераздирателен, особен. Вапцаров е бил вдъхновен в един предсмъртен творчески акт да сътвори нетленна поезия. Което е истинското опровержение на цялата негова идеология.

Следващият лист – 25 април – е празен.

На лист 26 април са написани с химически молив началните строфи от класическото стихотворение „История“, това е първообразът, в който липсва обстоятелствената част, социалнобитовите подробности и аргументи. Въпреки феноменалната си памет в заветния тефтер той не ги възстановява.

Следващият лист наобратно е празен.

После следват стихотворенията „Ще бъда стар…“ – на 27 април, без заглавие, а на 28 април – третият куплeт от същото. Редакциите на тези три строфи са малки, ако ги сравним с първообраза на това стихотворение в „Карираното тефтерче“ на Вапцаров от 1936–1942 г. Има частична промяна в пунктуацията и строфичния строеж. Но основното е липсата на последния недописан:

Тогава аз ще имам син
синът ще бъде двадесет
                            годишен,

пред който има оставен голям интервал – четири реда, а следващите около 2/3 от листа са неизписани, стоят празни. Една болезнена тишина, която е отказал да запълни с думи… 

На страници 29 и 30 април и 1 май са написани възпроизведени куплeти от стихотворението „Антени“, в което той размества строфи, прави и пунктуационни промени.

Страниците на 2, 3 и 4 май са празни. На 5 май листът е откъснат. На 6, 7, 8 май са празни. И така се редят до 6 юни. Бялото, празно пространство на 20 страници, размесени с безмълвията на 13 откъснати страници, 1 полуоткъсната, още 1 откъсната… 

След този голям такт на прекъсване на страницата на 5 юни – с мастило, на обратната страна на книжното тяло и пак обърнато обратно, сбито на края на листа, е написал със завихряне и импулсивност само едно изречение:

Да, верно, мъничкия
                         свет
на нашата любов

Мисълта за опустошителната самотност, за липсата на любовта, внезапно е прорязала съзнанието му…  

Същото е чувството и в „Прощално“ – и там тъгата му сама в пространството ще скита… Но има опрощение… И се топи от нежност…  

Страницата на 6 юни е откъсната.

И нататък всичко се обръща, не само визуално, надолу с главата – стиховете спират и започват едни изписани с преправен почерк пак имена, подредени в колона, цифри, сметки – умножение. На 17 юни с мастило са написани имената: Арсо, Лéвко, Зáфир… Пано, Нуне, Óрдан… не се разчита. На стр. 18 юни – някакви цифри, едната колонка е написана с мастило, другата – с молив. На гърба – описание на някакви обеми (?), кубатури (?!)

На 19 юни: телефон 5-16-25, Георги Благоев, Дърводелец (Г. Бенковски 40). На 30 юни са записани пак сметки – сбор, умножение, умножение + сбор, деление… написани с туш, в последната сметка има грешка.

И на последния, най-горе, е написана с химически молив една единствена дума: 

СПИТФАЙЕР.

Тефтерът е почвал със СПИТФАЙЕР? Което значи, че другият текст, който е след литературния текст, е първообразът.

Първата написана в тефтера на Вапцаров дума е СПИТФАЙЕР. Едно от значенията ѝ е много бърз английски самолет от периода на Втората световна, пълното име е „Supermarine Spitfire” – „плюещ огън”, въведен на въоръжение през 1941 г. Три години след това, през юни 1944 г., гарите в Прилеп и Охрид са били нападнати от такива изтребители, загинали са германски войници, ранени са железничари, цивилни. СПИТФАЙЕР е пускал отгоре, върху „врага”, писалки и детски играчки, които при пипане, избухват в ръцете. И също, през септември 1941 г. СПИТФАЙЕР е пресичал нелегално въздушното пространство, „плюел” е оръжие и пари за антифашисткото съпротивително движение. Вапцаров е знаел за парите и английските „пратки” на СПИТФАЙЕР… 

Всъщност само тази първоначална част от тефтера „Байер” и стихотворението „История“ е заловила полицията. И това са смътно означените под № 1 в протокола от 4.ІІІ.1942 г.: „…написани с мастило разни бележки, от които едната е писана с молив, всички са от интерес за службата”…

Два съвършено различни пасажи. Но поставени така в тефтера, са една цялост.

Невероятното е факт – като че ли на 23, 24, 26, 27, 28, 29, 30 април, 1 май… в килия 24 на Дирекцията на полицията, в екстремалното състояние, в което е бил, Вапцаров е изстисквал стиховете си в тефтера, събирал ги е, вървял е от стихотворение към стихотворение…

Остават въпросите: бележникът „Байер” е иззет като улика при арестуването му. Как е попаднал в ръцете на поета? Кой може да му го даде? Кой му го е дал, за да напише там „Предсмъртно” и „Прощално”? Гешев?

Тетрадката „Сампа“ сега е избеляла, станала е сиво-жълтеникава от времето и леко зацапана в долния десен ъгъл, там, където се разтваря. С едни печати на името на фабриката отпред и на гърба на книжното тяло – в окръжност, с името на книжното предприятие „Сампатак – Русе, 1888“, от името на Самуил Патак, собственика на фабриката.

Принадлежала е на Антон Попов и носи надпис с неговото име:

            Р е п о р т а ж и
                    I том
            Антон Николов

Вътре има няколко негови текста – преписан с молив разказ от френски, с вътрешни заглавия „Sur la Cote d Azur” („На лазурния бряг“), „En Provence” („Прованс“) и „Marseille, Marseille” („Марсилия, Марсилия“), в който става дума за една жена, която е инвалид и на Лазурния бряг очаква писма от децата си. Написан на латиница с почерк, който не е на начинаещ, с малко правописни грешки, с ударения в правилните посоки. Неизвестното в този текст са едни осем повторения на думи, понякога повторени по два пъти, веднъж три пъти: Années – години x 2, Médecins – лекари x 2, Pour aller s’établir – за да се установят или за да заживеят x 2, Mer – море x 2, Ingénieur – инженер x 2, Aujourd’hui – днес x 3 (s greshka – aujour’hui), Gai – щастлив x 2, Marseille – Марсилия x 2, Longue – дълго x 2. На фона на текста изглеждат странно: „Тя се съпротивлява няколко години, но един ден лекарите лекарите казаха, че само пълна и окончателна почивка може да спре хода на болестта. Не без болка и съжаление, господин и госпожа Ришар напуснаха Париж и апартамента си на улица Суфло, за да се установят за да се установят/или да заживеят да заживеят в южна Франция…“. Думите като че не образуват смисъл. А са по-скоро като някакъв код.

Тази тетрадка е била донесена в Централния затвор на Антон Попов от майка му или сестра му, за да пише в нея. Навярно след 25 юни е попаднала в ръцете на Вапцаров. Дал е „Сампа“ на него, за да пише той там своите стихове.

Магдалена Шишкова счита, че този жест символизира едно духовно единение-сливане: в годините на „кървавите маневри“ на войната „две кристално чисти в поведение и помисли личности се сближават до отъждествяване“[3]. Но е истина и че Вапцаров е бил „вътрешно подготвен, психологически подготвен за смъртна присъда, а Антон Попов не очакваше смъртна присъда“[4], твърди Мл. Исаев. Било е прост избор.

Тетрадката „Сампа“ стои скрита, всъщност Младен Исаев не я дава, не я предава на брата Борис, не я дава на никой музей. Бележникът „Байер“ стига до Института по литература, в Кабинета на Вапцаров, който е завеждала Бойка Вапцарова, докато „Сампа“ остава в частния архив на Исаев до неговата смърт. Чак през 2004 г. дъщеря му Валентина Михайлова я донася в Къщата-музей на „Ангел Кънчев“. Т.е. тя става „свободна“ 62 години, след като Вапцаров я дава заедно с тефтера „Байер“ в ръцете на Младен Исаев в затвора.

С какъв красив почерк пише Вапцаров в тефтера „Байер“. А вече в тетрадката „Сампа“ почеркът изведнъж се променя, става по-кръгъл, нервен. В началото е писал с писалка. Със същата писалка, с която е писал в „Байер“, след това продължава с молив (вероятно, с който е писал „обясненията“ пред партията по същото време). Натрапените външни контексти допълнително деформират посланията и смислите.

Същевременно от години витае едно съмнение около тетрадката „Сампа“ – стихотворенията „Двубой“, „Пушкин“, „Завод“ и „Антени“ той ли ги е писал в нея? Негов ли е този кръгъл почерк? Защото е много визуално различен?

Но никой не смее да го провери през всички тези години.

През лятото на 2017 г. отидох в Института за криминология на МВР и специалистът-графолог Петко Тодоров направи експертиза на тетрадката, потвърди автентичността ѝ 75 години по-късно. 

„Размерът на буквите му запазва относително еднакъв размер на писмените знаци. Много устойчиво използва едни и същи отстояния между думите в строфите. Удивително равно е, както спрямо редовете, така и в междуредовите пространства. Преобладава свързаното изписване на буквите в думите, което означава, че почеркът му е с бърз темп и координация на движението. В „Двубой“ „кой бе той“ заменя с „тоз подлец“, било е „това съм аз“, а е станало „това бях аз“. Първия път го е задраскал, втория път – го е преправил. Но езикът е бурен и експресивен. Има една лека дъгообразност в изписването. В „Антени“ и в другите стихове – също, но човек никога не може да бъде абсолютно еднакъв…“

В Бележника „Сампа“ според Мл. Исаев текстовете, които възстановява по памет, са писани в дните между 19-и и 23-ти юли, когато Вапцаров е в очакване на смъртната присъда. „Двубой“ е написано с мастило, „Пушкин“ с неподострен черен нехимически молив. Почеркът му става по-едър, особено в последните шест стиха на стихотворението. И по-разлат и неясен, само заради писането с молива ли е? Нарушава се неговата пунктуация и стихотворен строеж. На същия лист веднага е написал по памет „Завод“. Пак с черния молив, и тука редовете много се разклащат. Двете предсмъртни стихотворения – „Предсмъртно“, първата строфа, и „Прощално“ – са поставени на един лист. Едно под друго, със знаци за началото и края, отделени и същевременно заедно. Преписани са с черен молив, подострен. И на и двете отново е поставил месеца и годината на написването им. Стихотворението „Ще бъда стар“ е написано също с молив. Начинът на писането е съвършено еднакъв с изписването на предсмъртните стихотворения. И по същия начин след края му е поставил черта – което може би също означава завършеност? Накрая – на същата страница, е вписано „Антени“. И отново пише с подострения молив. Понякога, особено към края, редовете му бягат…

Попитах проф. Радосвет Коларов, литературовед:

„Едни и същи стихове преписва, непрекъснато възстановява преди да умре… Защо Вапцаров е предпочел именно тези стихотворения, а не други, съставяйки предсмъртните тефтери? Трудно е да се влезе в подсъзнателните пластове и винаги е рисково, но може ли да го четем през анализа на тия текстове, защото те носят отпечатък. Може би е търсене на равносметка? Или да се скрие? Да подреди себе си, душата си, преди смъртта… през тези стихове…? Навярно има някакъв принцип, около който стиховете се обединяват?“

„Той очевидно не е художествен, защото са припомнени както силни („История”), така и по-слаби стихотворения, каквото е например „Пушкин”. Остава да проверим дали и как екзистенциалната ситуация, в която се намира поетът, се проектира върху избора. Отхвърлена е романтиката, при това с доста груб автополемичен жест. Напр. в „Завод”: „една ръка изхвърли на боклука / идилиите с синьото небе“. Синьото небе е доста често срещнат образ, както и въздухът, дишането с пълна гръд. Няколко стихотворения се сближават чрез мотива за свършващото сегашно време, за смъртта и равносметката. В „Борбата е безмилостно жестока” има такъв стих „Аз паднах. Друг ще ме смени / и толкоз“. Лирическият аз пребивава в някакво отвъдно време, където няма сега. Неговото настояще сякаш е притиснато, смазано е между миналото и бъдещето, не съществува актуално битие или то стига само за изричането на думите. В „История” е казано: „Но разкажи със думи прости / на тях – на бъдещите хора,/ които ще поемат поста ни,/ че ние храбро сме се борили“. Същият похват – минало и бъдеще, ограждащи плътно настоящето.

В „Ще бъда стар, ще бъда / вече стар,/ ако остана след погромите,/ разбира се“ е проблематизирано дълголетието на поета. Изразът „разбира се” носи същия привкус на самоирония, каквато има и в „Предсмъртно”: „Друг ще ме смени / и толкоз./ Какво тук значи някаква си личност?!”

Твърде интересно е да се наблюдава как в „Двубой“ поривът на поета за живот мултиппицира лирическия субект в много образи, всеки от които е удостоверен с възгласа „Това бях аз!”. Стиховете „И аз съм тук и там./ Навред” идеално съответстват на порива на поета да остане жив, да надмогне смъртта…

Преди всичко трябва да се запитаме, ако Вапцаров би имал достатъчно време, какви още стихотворения би подбрал. Отговорът на този въпрос е не само труден, той е почти невъзможен…“

Преди да загуби живота си мисълта на Вапцаров обикаля от отсъствие на отсъствие. Изгубил е вярата в любимата жена… абортът е отнел мечтата му да има син… вярата в своите съидейници… в партийните лозунги…

Като че ли връзката му с него е прекъсната. И е писал, за да си спомни кой е. Това е начин да държи връзка със себе си…?

„Да се препотвърди. Сигурно в тези стихотворения най-силно се е разпознавал… – говореше тогава д-р Канов. – Като че ли търси някакви подстъпи. Да, той ще поеме вината, но като голям поет, не като никой! Ако е имал такава нужда, тя не е била случайна. И това не е графоманска потребност, а талантът да бъде признат…“

„Жена му Бойка казва: „Той никога нямаше да стане известен поет, ако не беше революционер, ако не беше загинал…“ Но дали е така?“

„Това е може би по-верният прочит на един колеблив и вероятно слаб човек, който се е стремял към значимост и участието в такива конспирации му е давало някакво чувство за значимост. Но всъщност поезията е онова, което действително достига фантастичните граници на вечната литература, на героя от най-класически вид…“

Чак след произнасянето на присъдата Вапцаров е написал и втората строфа на „Предсмъртно“ – в „14 ч.“, навярно на „23.VII.1942 г.“ – свидетелства фактът, че Тефтерът „Байер“ и Тетрадката „Сампа“ са предадени на Младен Исаев сутринта в 10 часа на 23 юли, а там втората строфа липсва. Потвърждава го и Росица Босева, която твърди, че на листчето с „последните стихотворения на Никола Вапцаров“, което ѝ е предал на 24 юли капитан Радев, който е командвал организирането на разстрелите, датировката е била „14 часа на 23 юли 1942 г., Централен затвор“. „Не може да не ги е прочел, не може да не е знаел какъв революционен взрив държи в ръцете си, когато ми подаде пакетчето, увито с бяла хартия, с думите: „Тук са последните стихотворения на Вапцаров“. Като си помисли човек, че е можел да ги унищожи!…“[5]

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
                                        толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме.

14 ч.–23.VII.1942 г.

Във всички публикации се отбелязва раждането на това стихотворение във всичките му подробности, датата – 23.VII.1942 г. – т.е. в деня на разстрела – в 14 ч.– седем часа и десет минути преди да бъде убит, пред чертата на смъртта…

„Но много добре си спомням, че на листчето, което ми предаде Кольо, беше отбелязано „22.VII.1942 г.“, твърди Бойка Вапцарова в спомените си. А при личен разговор го обяснява с душевното състояние на смут, в което Вапцаров е бил в последните часове на своя живот…

Близо четиридесет години по-късно поетът Добри Жотев, който по времето, в което Вапцаров загива, е бил също в затвора, ще си спомня за „Предсмъртно“:

„Стихотворението беше написано на лист от тетрадка с широки редове и с молив. Почеркът беше нечетлив (вълнението беше дало отражение) и аз едвам успявах да го разчитам. Но самият факт, че един поет, който отива на разстрел, в последния миг на живота си може да напише стихотворение, ми подейства много внушително. Емоционално осъзнах как поезията може да бъде меч срещу насилниците, как може да бъде куршум срещу куршумите…“[6]

Като достоверен речев акт чете „Прощално“ и „Предсмъртно“ близо седемдесет години след разстрела на Вапцаров проф. Радосвет Коларов в статия, озаглавена „Думи пред смъртта: живот и поезия“, публикацията е от 11 декември 2009 г. във в. „Култура“, но към тази тема той се връща неведнъж, този текст е преработен вариант под същото заглавие, публикуван във в. „Литературен фронт“ от 22 февруари 1990 г.:

„В едния случай този факт приема формата на интимно прощално писмо, а в другия – „Борбата е безмилостно жестока“ – той е функционално равнозначен на последните възгласи пред дулата на пушките, под бесилото […]

Особеното в тези последни думи е, че те не могат да се реят свободно из биографичното време на автора. Те са ценностно отграничени, носят в себе си момента на своя изказ. Те са неделими и немислими извън него, извън граничната ситуация в живота на автора – за разлика от множеството други текстове, писмени или устни, създадени от него, които могат да носят неговото авторство и да функционират, и да бъдат разбирани пълноценно, бидейки освободени от календарната обвързаност с неговата биография.

Съществува още една особеност, която е свързана с времевата концентрация на последното слово. Изправен пред чертата на смъртта, духът на човека се разтяга по оста на времето, за да побере миналото и бъдещето в своето рушащо се настояще; за да постигне с едно върховно усилие истинската тоталност на личността.

Превръщането на посланието към хората в художествена творба допълнително изостря момента на кризисното „сега“, скъсявайки неговата продължителност за сметка на обзирането на времевия хоризонт отвъд него.

В „Борбата е безмилостно жестока“ този момент е така скъсен, че е фактически анихилиран – лирическият „аз“ се вижда в проекциите на миналото („защото те обичахме“) и бъдещето („но в бурята ще бъдем“). Съществува сега на борбата („Борбата е безмилостно жестока“), но в това сега мястото на лирическия „аз“ е празно („Аз паднах“). Неговото сега е толкова изтъняло, че сякаш побира единствено момента на произнасяне на думите. Интересно е, че подобно „самообезвременяване“, лишаване от настояще, което се превръща само в точка на изказа, притисната между миналото и бъдещето, се наблюдава в завършека и на друга предсмъртна творба на писател антифашист – в „Репортаж, писан с примка на шията“ от Юлиус Фучик: „Хора, обичах ви, бдете!“

И така, със средствата на художествената условност стихотворението на Вапцаров допълнително подчертава уникалността на момента, в който е създадено. Лирическата сегашност на творбата се скрепява с биографичното време на автора по един изключително прост и неразкъсваем начин – чрез означението, паратекста „14 ч. 23.VII. 1942 г.“. Отнасящ се конкретно само за „Борбата е безмилостно жестока“, този паратекст фактически притегля и „Прощално“, свързва, което отговаря и на волята на автора, двете стихотворения в една текстова цялост.

За всеки читател, включително и за чужденеца, който не знае нито факт от биографията на Вапцаров, означението „14 ч. 23.VII. 1942 г.“ мигновено реконструира и вгражда в художествено условния поетически дискурс прагматиката на предсмъртното слово, пренася читателя в момента на неговото изговаряне.

Получава се нещо много своеобразно. Авторовата личност излиза извън сянката на онова, което наричат „трансцедентална анонимност“, и сякаш застава зад лирическия субект на творбата. Той не съвпада с него, нито пък му изземва ролята. Просто читателят изживява поетическия изказ, тъй да се рече, стереофонично – в напрегнатото единство на условност – достоверност. Той обогатява своето изживяване при това в етичен смисъл с доверието на истинността на казаното.

Не е точно да се твърди, че двата предсмъртни текста са стихотворения, писани „по повод на“, нито пък, че това са екзистенциално-гранични речеви актове, придобили стихотворна форма. Текстовете имат двойно битие – те са едновременно и едното, и другото, трептейки между прагматиката на момента и повторителността на вечността, между живота и фикцията, между единично достоверното и обобщено символното…“[7]

_____________________________

[1]  Вапцаров, Б. Сб. Н. Вапцаров. Спомени за поета и революционера, стр. 101.
[2]  Лазовски, Ат. Н. Вапцаров сред близки приятели. Спомен на А. Колушева – Пламък, 1989, № 12, стр. 92–98.
[3]  Шишкова М., Никола Вапцаров. Ръкописно наслество, София – 1982, Изд. на БАН, стр. 467.
[4]  Шишкова, Магд., Но разкажи с думи прости…, спомен на Мл. Исаев, стр. 496.
[5]  Сборник Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера – Босева Р., Цит. сборник, изд. Бълг. писател, 1979, стр. 639.
[6]  Янева В., Добри Жотев. Литературни анкети, С., 1980, стр. 52.  
[7]  Коларов Р., Думи пред смъртта: живот и поезия, в. Култура, бр. 43, 11 декември 2009 г.