0
2105

Онази гледна точка. Ивайло Иванов

Ивайло Иванов

Пет години минаха, откакто Ивайло отлетя.
Съвсем в началото на 90-те, може би лятото на 1991 или 92 г., една група студенти от вече отмиращия клуб „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом в София отиде в Равда. Дойдоха и студенти филолози от ВТУ. Бяхме на брега в едни големи бунгала. Две стаи, разделени с тънка като хартия стена. Случих се в едно бунгало с Ивайло, той беше с приятелка в съседната стая. Всяка сутрин се събуждахме от неговия глас. Той пееше на своето момиче. Не помня точно какво, помня това сутрешно пеене, гласа му, лек и щастлив. След години в София беше по-затормозен, но пак рецитираше наизуст свои или на любимите си поети стихотворения по дългите софийски улици.

Последната, приживе издадена книга на Ивайло Иванов, е „Нов сън за щастие“ (2015, изд. „Ерго“). Ръкописът на книгата има дълга история, готов е приблизително още през 1997 г. Тогава е замислен като мистификация на Пенчо-Славейковата стихосбирка „Сън за щастие“ от 1907 г. Книгата на Ивайло в известна степен си остава такава, но към нейния символичен и структурен образец той добави знаците от „богатото наследство на 90-те“ и още неща за сбъдване.
В Ивайловия „Нов сън за щастие“ под номер 11 стои следното стихотворение:

Там долу – черни – бабичките плачат, /а литнала, душата ръкопляска/ с криле – и се издига нависоко,/ достигайки онази гледна точка./ Достигайки онази гледна точка,/ отдето бабите приличат на нестройна/ процесия от мълчаливи мравки,/ понесли белия ковчег подобно бяло,/ пречистено от сълзите им зърно.

Оказва се, че онази гледна точка е много важна за поезията на Ивайло Иванов. Да видим по-подробно защо.

В много, наистина в много стихотворения от „Нов сън за щастие“, дали да не кажа почти във всички, Азът на лирическия герой, заместен от Гласа или от душата, е по средата на линията между земята и Небесата, на стълбата, издигнат там, зает да говори и да свързва двете места. Небесно-земното трасе в началото е било просто „птичи поглед“. В алманаха „Пир“, брой 1 от 1994 г., горното стихотворение е публикувано в ранна редакция, където „онази гледна точка“ съществува като „оня птичи поглед“. Постепенно той се уголемява и израства в „гледна точка“. Без да е лекомислено, става елемент на осъзнаване, нещо като философски концепт. Крайно изненадващо за мен, но не и в парадигмата на Ивайловото писане, открих праобраз на това стихотворение у талантливия рано отишъл си Йордан Кръчмаров (1948–1986) в книгата „Полюшвана от вятъра мишена“ (2008, „Жанет 45“)[1]. При него задушницата има възглас „Боже, съхрани света“, а при Ивайло душата е литнала нависоко и ръкопляска, а смъртта е „пречистено от сълзите зърно“.

Онази гледна точка със сигурност включва три неща, първото от които е смъртта. Разбира се, не като неизбежност, на която сме обречени, не като мъка по загубата, а като неразделна част от поетовата цялост. Фигурата на поета влиза в тревогата и отчаянието, води борба за собствено достойнство. Достойнството на поета е да бъде чут и признат. Ето каква е ролята на гласа. Гласът е инструмент на спасението, до което се стига само през смъртта. Тя е страстно необходима на поета, за да влезе в бленуваното невидимо раждане. Затова на нас ни се струва, че изключителните поети предизвикват смъртта, нуждаят се от нея, за да се оцялостят. За съжаление, реалният живот копира тази теория. Ивайло Иванов структурира поезията си, включително и през житейската си съдба. Този сценарий важи, когато Азът има съзнание за собствената си сила и да предизвика смъртта е изчислен риск. Това не е нещо ново, а следване на Христовото учение и живот. Ивайло мистифицира Пенчо Славейков като „таен християнин“, за да избегне означаването на себе си като много по-явен. От Евангелието знаем как човешката страна на Иисус страда, влиза изцяло в болката и иска да избегне идващата насреща му смърт, но божествената му страна приема смъртта като мост към спасението на всички хора. Творецът достига до онази гледна точка, когато „дишането расне като смърт“ (номер 65). Смъртта става неизбежна тъкмо в този смисъл – както в Ивайловия стих, като зърно, което ще роди памет и спасение. Още веднъж, символът на зърното е да минеш през смъртта и през белия кълн да влезеш в новия живот.[2]

Преди смъртта обаче той води битка за Гласа, да го има, да се сгъсти, да се означи и да бъде чут. Само чрез него смъртта няма да бъде завършек, а нов живот. Тази битка започва с първото стихотворение в „Нов сън за щастие“: „Какво не бих дал, за да изписука –/ макар октава само – моят глас!“. „По-тежка е от болест немотата“, продължава и второто стихотворение в книгата. Страхът е да не би Небето да се окаже „надгробна плоча за гласа“. Или да не би да е необходимо гласът да се сменя много пъти, за да стане истинският под родните небеса, които са и „освирепели“ (в края на книгата, номер 90). Гласът в нашия случай не е само индивидуално присъщ, не е просто собствен, а Гласът на поета, което е много повече. Раждането на Гласа става с болка и иска жертва, той е едно изкачване, когато Азът няма „тяло, дом и род“ и гласът става идентичен със Словото. За да може да пътува и да казва, той често се качва „в най-лекото цветче и отплува с бялата му ладия“. Гласът може да се „зарее с останалите полетели семена“ или да стои като „врабче сред въздуха“. Самият Ивайло в предговора на книгата описва Славейковата „почти физически осезаема образност“, а всъщност анализира собствената си. Микроскопично конкретно виждаме глухарчетата, вишните, клена, животинките. Природата е свръхточно назована, да не би което не влезе в пейзажа като дума, все едно да не съществува наяве. Ако се върнем към стихотворението на Ивайло за бабичките мравки под номер 11, може да направим и следната спекулация: отнасяме го към съответния псалм 11 от Псалтира[3], където четем по темата за образността: „Думите на Господа са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило, седем пъти претопено“.

Видими и невидими неща пътуват от небето към земята или едно друго се пренасят. Има я и обратната перспектива, житните класове са светкавици и пъпките политат към небето. В пъпките е гласът или душата, човешките и природните субстанции се смесват. Смисълът е взаимно да се обяснят и в една обща система да бъдат разбрани като чудо и Божии творения. Тези преноси стават възможни, когато у човека има смирение. Тогава се появява любов и вселената става видима, а погледът радостен. „Смаля ли се – тогава чак политвам“ (номер 21) и „Смалява се до стъпчицата птича,/../ чак тогава/успява тоя свят да заобича“ (номер 78). Този мотив при Ивайло е много срещан и предпоставя достигането на духовни сетива, поглед откъм любовта и идваща от нея яснота и бистър ум. В два стиха при Иван Давидков има нещо подобно: „и аз разбрах: покорен трябва да поема/по голото небе“.[4]

Случва се така, че онази гледна точка от позицията си на средно положение между двата свята и жива наблюдателница умее да структурира цялата природа в нейния биологичен смисъл (трева, листа, клони, цветя, животни, облаци, дъжд и мълнии, хълмове, залези и слънца), но освен това тя структурира и езика, също и живата литературна традиция. За Ивайло тази тема е от изключително значение. Той влагаше много сили и душевна енергия в ритъма и смисъла на това структуриране. Понеже поезията е естествен поток, стихия, пред която е свръхотговорен – „речта като река край мен се лее“ (номер 59), да управлява тези природни и езиково-литературни масиви му струваше умора и изчерпване. Талантът му клокочеше сякаш с определена скорост, която той се стараеше да следва и тя програмираше живота му. Предполагам, че след издаването на книгата „Нов сън за щастие“ за него настъпи едно успокоение, защото той се почувства чут и признат. „Нов сън за щастие“ все пак се облягаше на „структуралиста“ на модерната ни литература Пенчо Славейков, когото той „сбъдваше“, а всъщност дописваше себе си. Ивайло Иванов постоянно разсъждаваше за процесите в съвременната ни литература и говореше много увлекателно за тях. Намираше нови баланси и цялости Тази негова позиция на архитект му носеше едновременно свобода и отговорност. Сякаш повече страдаше заради това и се бореше да бъде приет. Той повече живееше в социалната реалност на тази жива художествена традиция, както я описва Мукаржовски[5], с нейните елементи, йерархия, съответствия и противоречия. Неслучайно „досънува“ „Сън за щастие“, излязла през гъмжащата от политически и литературни събития 1907 г., пълна с гласовете на толкова вчерашни и днешни писатели.[6]

Онази гледна точка е мястото, от което Ивайло Иванов моделира времена и поетически потоци. Две съседни стихотворения (60 и 61) от „Нов сън за щастие“ са посветени на структурната мощ на реката. Първото завършва със „Завиждам, че я имаш, Океан!“, а второто със спасителната сила на гласа на Поета: „Макар, погребан, да съм зрънце,/изправен, пак ще бъда клас“.

[1] Задушница: С мравешки крачета лазят/ сбръчкани старици по баира./ В черните си кърпи пазят/ огъня на първото венчило./ Свещи палнат. Виното излеят./ Седнат върху топлата трева./ Кръст прегърнат и запеят…/ Боже, съхрани света!
[2] Йозеф Тишнер, „Умирането на Иисус“, сп. „Култура“, април 2021 г.
[3] Псалтир, Православно изд. „Св. апостол и евангелист Лука“, С., 2002 г.
[4] Иван Давидков, „Морето“, изд. „Български писател“, С., 1988 г.
[5] Ян Мукаржовски, „Студии по теория на изкуството“, изд. „Наука и изкуство“, С., 1993 г.
[6] „В 1907 година се разгръща битийното единство на българската литература от началото на 20 и началото на 21 век./…/тя е преломна и основополагаща /…/в нея има смяна на парадигмата/…/именно сблъсъкът на позиции и разбирания, срещата на илюзии и мечти превръща 1907-а в една от най-вълнуващите години в културната история на България/…/ Важните неща в нея са и край, и начало, и в този смисъл годината е прощаване и поздрав на новото…“. Пламен Дойнов, „1907: литература, автономия, канон“, изд. „Кралица Маб“, С.,2009 г.

Този текст се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“ – програма „Критика“.