Бездънна е Притчата за Блудния син, която се чете в църква непосредствено преди началото на Великия пост. Безкрайна е. Можеш да я четеш и да я слушаш така, както се чете любимо стихотворение или се слуша любима песен – непрекъснато, едно след друго, по двайсет, трийсет пъти и винаги да бъде нова, и винаги една дума само да те накара да я погледнеш от друг ъгъл и да откриеш друг смисъл, невиждан за теб до този момент. Не понася клишета тази притча, изритва ги, отхвърля ги така, както необязден кон отхвърля и се бори с ездача си.
Бащата отдалеч вижда сина си, който се връща от онази страна. Като че ли бащата специално стои на пост пред дома си, като наблюдател, вперил поглед в далечината – дали няма да се появи фигурата на сина му. Бащата знае, че рано или късно, един ден, синът му ще се появи. Той знае, че авантюрата на сина му в онази страна ще приключи нещастно, той знае нейните изкушения, които са привлекли сина му, но знае също, че те са нетрайни и измамни. Той знае това и е застанал на пост в очакване – дали връщането ще стане в рамките на неговия живот, дали ще има радостта да пресрещне сина си, да се затечè към него, да се хвърли на шията му и да го обцелува. Бащата мечтае, копнее за тази прегръдка, затова стои пред дома си и чака.
Както старецът Симеон е чакал през целия си дълъг и предълъг живот да се появи скромното семейство с четирийсетдневното кърмаче, за да Го поеме той в ръцете си, за да потекат сълзите от очите му, за да произнесе думите, които ние и до днес мълвим със същия радостен и благодарствен трепет.
Както и пророчица Анна, дъщеря Фануилова, достигнала до дълбока старост, която не се отделяла от храма, служейки Богу с пост и молитва денем и нощем, за която нищо повече не е написано в Евангелието на Лука, но за която интуитивно се досещаме, че също е чакала – денем и нощем.
Както Елисавета и Захария са очаквали своята рожба – денем и нощем.
Както Йоаким и Анна са се молили за своята Мариам – денем и нощем.
Както бащата е очаквал своя блуден син да се завърне, всъщност своя мъртъв син да оживее – денем и нощем.
Отдалеч.
Това затичане към него, към мъртвия син, това хвърляне на шията му, това обцелуване – та бащата дори прекъсва изповедта му, та той дори не го оставя да изрече докрай всичко, което си е намислил, не го оставя да каже, че иска да бъде наемник, като че ли бащата дори не може да понесе думата „наемник”, не иска да я чуе дори, затова и го прекъсва и се хвърля на шията му, защото той му е син, син, а не наемник, и нищо, че дълго време го е нямало, и нищо, че е пропилял всичко, което е получил от имота, и нищо, че изобщо така неблагодарно, арогантно и грозно го е поискал, сега трябва да заколят угоеното теле и трябва да се веселят, и да се радват, и да благодарят.
Покъртителна е тази среща, тази прегръдка, това обцелуване и последвалото угощение с угоеното теле. Бащината любов не е намаляла през годините на блуждаене на блудното чедо, а напротив, състраданието я е направило още по-силна. И ето, радостта около трапезата прелива буйна и неудържима!
И, разбира се, сянката на поднебесните духове на злобата не може да отмине тази прегръдка между възкръсналия син и очакващия го баща, без да нанесе коварния си удар. Сянката, смъртоносно засегната, прошептява – защо се радваш на този си син, защо го прегръщаш и се хвърляш на шията му, и го обцелуваш, а аз, който винаги съм до тебе, който не само че не пропилях имота, а се грижа и работя за него, и всичко ти изпълнявам, и никога с нищо не съм те разочаровал – за мен ти дори едно козле не си заколил да се повеселя с приятелите си! Завистта и озлоблението му нарастват и се изсипват върху брат му, когото той вече не признава за свой брат, а се превръща в най-мразения враг.
А не е ли прав по-големият син? Разбира се, че е прав. И не сме ли прави и ние, когато така спокойно и лесно се намъкваме в неговата кожа и изричаме едва ли не същите думи като него? Разбира се, че сме прави. Всичко, което казва големият син като факти, е вярно. В това именно е голямата нравствена дълбочина на притчата – животът не се състои само от факти. Без сърце, без милост, без прошка, без любов фактите се превръщат в убийци, а братът става кръвен враг. Бащината любов е щедра и към големия син, но заслепен от завист и омраза, той няма да се наслади на трапезата на радостта и любовта. Само преди миг бащата е казал на големия син: „всичко мое е твое“, но той вече е обладан от гняв, а сърцето му се е превърнало в мина, чийто фитил е запален от завистта.
Нито богатството, нито лишенията сами по себе си не ни правят щастливи или нещастни. Независимо дали сме в онази страна или в родния си дом. Всъщност онази страна не е през девет морета. Онази страна също е тук – това е тази страна, нашата страна. Ако в нашата страна цари недоимък, завист и озлобление, то е защото сърцата ни са охладнели.
Неблагодарността, завистта, озлоблението превръщат тази страна в онази страна – чужда, враждебна и измъчена.
А избавлението от нея е да постъпим като Блудния син.
