0
1231

Онзи

„Колко е приятно да знаеш, че човек е направен от пръст.
Мануел Мехия Валиехо

На сутринта селцето осъмна без петльово кукуригане. Наместо петли край плетищата стърчаха пушки. Насред мостчето в горния край на селото цъфна картечен пост. А към обяд селяните видяха и майора. Ботушите му лъщяха синкаво като патладжани. Портупеят му квичеше като прасенце. Майорът беше щастлив, че селото го разглежда толкова внимателно. Дребният му ръст не пречеше на щастието му.

Като всеки древен организъм, и селцето имаше неподозирани защитни сили. То стисна зъби и продължи да живее. Блокадата просто одялка небето му. Но при войниците не беше така. Те, като всеки организъм, осъден на бездействие, започнаха да се скапват. Майорът рухна последен, чак на петия ден. Първо престана да си лъска ботушите. Второ, започна да спи в кръчмата. Селото изтръпна. Никой не знаеше какво се крие зад кривата усмивка на майора.

На седмия ден майорът заповяда поголовен обиск. Уличките се заринаха от кокоши пух и продънени тенджери. Успя да избяга и подивя малачето на Яйчаря. То бродеше като черен дявол из улиците и стряскаше постовите. Накрая го застреляха.

Обиските също не дадоха резултат. Майорът направи опит да се свърже с началството. Началството го напсува на майка и затвори телефона. Майорът се напи като свиня, а на сутринта в главата му имаше нова идея. Докато киснеше в една бъчва с топла вода, идеята се избистри съвсем. На обяд пред целия строй майорът обяви: поход!

Войниците бързо се оживиха и се загащиха. Излизайки извън селото, те отново започнаха да се закачат с редовната си жертва, с онова войниче, на което дори не научиха името. Смехът им вдигна пушилка по кривите улички. Във всяка войнишка част има по едно такова войниче, дънцето му виси като прана кесия, а ушите му стърчат като листа на папрат.

Колоната се изви по склона над селото. Майорът нареди всеки да даде по два изстрела, за да не си мисли селцето, че страшното е минало. А малко преди здрач по всички правила на военното изкуство войниците обградиха с прибежки кошарата на овчаря.

В късната светлина на деня сламата на покрива грееше като златна. Овчарят излезе пред вратника и остана да стои там прав и мълчалив. Огромните му като гаванки шепи ухаеха на мляко. Очите му бяха по домашному сини.

Войниците се наредиха в кръг, някои от тях запалиха цигари. В центъра на кръга се пъчеше майорът. В ръката с пистолет той приличаше на опасен бръмбар.
– Къде са? – питаше майорът за стотен път. – Къде са? – И приближаваше все по-близо до стареца.
Старецът не отговаряше нищо. Просто стоеше прав и мълчалив, едър като кон, с крака, здраво вбити в пръстта, и сякаш не забелязваше нито майора, нито войниците.
– Онзи! – изкрещя майорът. – Ей, Онзи!
– Су’шам – изпъна се войничето.
– Застреляй този човек! – каза майорът. И изведнъж се успокои.
Онзи излезе една крачка напред и зареди пушката. После стреля. След изстрела стана тихо. Онзи зареди и стреля пак. А после огледа другите наоколо. Войниците бяха брадясали изведнъж. Майорът изведнъж беше заприличал на дете, което се е одраскало и не иска да играе повече на война.

Старецът стоеше прав и ги гледаше. Изобщо не беше помръднал. Един войник не издържа, сви се надве и повърна.
– Глупости! – окопити се майорът. – Това са глупости.
Той отиде до стареца и го удари с юмрук. Овчарят тежко се извъртя и падна на земята. Беше мъртъв.
Майорът се дръпна настрани и започна да чисти ръкавиците си. По лицето му пълзеше тъмна усмивка. Онзи го застреля и той падна с лице надолу. Онзи стреляше и викаше. Застреляха го до плета, сред тръните.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЛятото на Кирил Манолов
Следваща статияЧуждата душа е дълбок кладенец