Начало Идеи Актуално Онова видео, това здравеопазване
Актуално

Онова видео, това здравеопазване

4248

Прекипяха ли страстите и можем ли вече по-овладяно да говорим за онова видео, запечатало онази смърт? Чия впрочем – на една 43-годишна жена, на врачанска болница, на българското здравеопазване, на смисъла ни като общност или на човещината ни?

Да си представим, че регистраторката в болницата не си бъркаше кафето, докато чака личната карта на умиращата жена, за да я пропусне към надеждата лекарите да ѝ помогнат. Да си представим, че регистраторката се беше втурнала, беше поела управлението на инвалидната количка и със скорост, която сме виждали само в лекарските сериали, я беше откарала в шокова зала. Сега, след аутопсията, знаем какво щеше да се случи, ако това беше станало – щеше да бъде направен опит жената да бъде спасена. Опит. С тази диагноза и в това състояние жената щеше може би да живее още малко – минути, часове, ден? Било е късно за по-добър изход още преди мъжът, жената и детето да влязат в спешното отделение и да бъдат спрени пред регистратурата.

Ако се опитаме да разсъждаваме все така хладнокръвно, можем да предвидим и друго – че жената на регистратурата може би щеше да е пак така уволнена, само че не защото си е бъркала с безразличие кафето, а защото не е спазила правилата. О, вие се учудвате, че това би могло да стане – все още нещо в българското здравеопазване може да ви учуди? Резултатът, с други думи, щеше да е същият – пациентката си отива от живота, служителката си отива от службата си.

Нима всички ние, които при появата на видеото проляхме както истински, така и фейсбук сълзи, не разбирахме, че полезен изход в такава ситуация няма? Естествено, че разбирахме. Това, което ни шокира, потресе и отприщи дигиталния пожар в социалната мрежа, беше липсата на елементарно човешко съчувствие. Бъркащата си кафето регистраторка бе възприета като емблема на една система за здравеопазване, която има малко общо със здравето и почти нищо общо с човещината. Ние подозирахме, че никакво нейно усилие не би могло да спаси един вече тръгнал си живот, но не можехме да приемем, че под покрива на болница не се прави всичко възможно да се задържи човешкият живот – няма значение дали няколко дъха или няколко часа повече. Няма ли такова правило над всички останали възможни правила – че животът си струва всяко усилие, до последното възможно?

Сега здравното министерство ще се опита да изправи всички недъзи, които лъснаха в този случай с нов регламент – обещаха ни. Само че как се внедрява човечност с регламент?! Кой регламент трябва да обясни на работещи в болницата, че петгодишно дете не трябва да става свидетел на смъртта на майка си, ако това не е татуирано в човечността ни. В оня първи ден на видеото обаче ние не си задавахме разумни въпроси, ние просто изливахме лава от гняв, защото такава е човешката реакция при безсилие. Жарта ни опари и човека, който си беше позволил да заснеме видеото. Вие знаете ли как бихте постъпили в такъв момент? Аз не знам. Шокът диктува странни поведения. Сега, след случката и отстрани, си мисля, че бих отвела детето настрани, но мога ли да виня мъжа със смартфона, че не е проявил майчински инстинкт? Другият аргумент – че ако не беше снимал, нямаше никога да разберем как един човек си отива на място, създадено за спасение, докато друг човек си бърка кафето, е основателен.

Ако продължим да разсъждаваме върху случката, ще стигнем и дотам защо 43-годишната пациентка не е знаела, че има рак на белия дроб. По много проста причина – профилактиката е последната грижа на българското здравеопазване. Тук не е важно болестта да се предотврати или да се хване навреме, което е превърнало болниците ни в едни огромни хосписи, от които е въпрос на късмет дали ще излезеш.

Нека не гадаем повече за стъпките на тази млада жена до злополучната врачанска регистратура, защото една ексхумация ѝ беше предостатъчна, не е човешко това ровене. Нейният случай е само един от многото, които ни показаха, че нашето здравеопазване нито е конструирано около опазване на здравето, нито е поставило в центъра си човека. И това не засяга само работещите (както е при икономиката) или само пенсионерите (заради които се правят промени в пенсионната система), само учениците и учителите (както е в образованието) и т.н., това засяга всички, всеки от нас. Защо тогава за всяка друга реформа има повече идеи и гласове, отколкото за реформата в здравеопазването? Знаете ли кога на сайта на Министерството на здравеопазването за последен път е качена Концепция за по-добро здравеопазване? На 16.12.2010 година. Оттогава досега са създавани десетки работни групи, имаше период, в който здравните министри се изреждаха като лекарствен препарат с бавно освобождаване – по един на ден, проведени бяха безчет консултации и дебати, словосъчетанието „нов модел“ се спомена хиляди пъти, но нищо не се промени. Нищо.

През това време станаха известни случаи на медицински директори с доходи колкото БВП на средна африканска държава, изреждаха се скандален случай след скандален случай, разобличиха се десетки схеми на корупция, но нищо от това не помръдна тази система, затънала до гушата в служене на бюрокрацията, наречена „здравна пътека“, и на парите. Пари по пътеката, пари, искани почти законно за нормални изследвания по установяването на диагноза, пари, пъхнати от ръка в джоб, за да бъде смазан зациклящият механизъм на грижата за човека. Цялата конструкция на здравеопазването ни е изградена върху пари, а не върху идеята за опазване на здравето. И ако си мислим, че от това страдат само пациентите, няма да сме прави. Другата жертва са лекарите. Тук не става дума само за заплатите. Потънали в планини от формуляри и вечно под заплахата за проверка заради това, че са сбъркали една цифра от кода на някаква диагноза, лекарите работят в името на здравната каса, не в името на пациента. Пациентът не е човек, той е здравна пътека, лекарят е фокусник, от който се очаква да свърши работа за 5 хиляди лева по пътека, за която са отпуснати 2 хиляди, а здравната каса е пъдарят със сопата. Резултатът от такова здравеопазване е, че и пациентите, и лекарите напускат. Пациентите през леталния изход, а лекарите през аерогарата.

Новата финансова надежда за решаването на тези проблеми се нарича План за устойчивост и развитие. Същият оня план, който дълго бе писан и пренаписван, докато стигне в Брюксел. Ето добрата новина: в първия вариант на плана е имало три записани реформи в областта на здравеопазването, в последния вариант те са шест. Лошата новина е, че нито една от тях не прилича на реформа. В реформа номер 1 е предвидено да се разработят 9 (девет!) национални стратегии за психично здраве, за педиатрична грижа, за гериатрична грижа, за борба с рака и т.н. Нали разбирате – едни хора ще се съберат и ще създадат някакви файлове с истини, които винаги са се знаели и които нямат нужда от записване в поредния нов документ, а от проста, делнична работа. Реформа номер 2 предвижда въвеждането на Национална здравно-информационна система – от това изгодата ще отиде при софтуерни специалисти. Реформа номер 3 предвижда да се привличат и задържат кадри в здравеопазването. Това е съществено! Лошото е, че единствената мярка по същество, която се предвижда, е да се улесни достъпът до специализация. И да се създаде Наредба за условията и реда за осигуряване на заплащането на разходите за обучение на студенти със сключени договори с работодател. Само че ако нищо друго не се промени, това означава, че лекарите ще напускат страната след по-лесно получаване на специалност и след изтичане на срока на договора с работодател. Следват още три цели, в които не може да се различи нищо конкретно и които много приличат на някогашен план за работа на пионерите от трети Б през втория срок. Нищо за разбиване на монопола на здравната каса, нищо за промяна в статута на болниците, нищо за преосмисляне на здравните пътеки, които сега отвеждат и пациенти, и лекари в непроходимите дебри на корупцията.

А след време това момченце, което стана свидетел на смъртта на майка си, ще порасне човек, който ще бие лекари – предполагаха много хора в социалната мрежа, когато се появи онова видео. Понеже познавам пораснало дете, свидетел на подобен случай, знам, че не остана тук, за да бие лекари. Просто не остана, замина.

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display