0
2964

Опасностите от пребиваването в миналото

В. „Гардиън“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов

Георги Господинов, фотография Яна Лозева

От комунизма до референдума за Брекзит и конфликта в Европа – този забавен, но и плашещ български роман изследва въоръжаването с носталигия

Животът зад желязната завеса беше обучение в определен вид хумор: мрачен, несантиментален и абсурден. Беше ясно, че вицовете са се превърнали в пряк път към истината – освен бонуса на смеха, те обръщаха дървения език на режима срещу самия него по начин, по който прямотата не можеше да го направи. Любимата ми шега от времето, когато бях в Румъния през 80-те години, беше: „При комунизма бъдещето винаги е сигурно, а миналото е това, което непрекъснато се променя“. От гледната точка на 2022 г. е ясно, че това не е било вярно само за комунизма и че шегата, ако все още можем да понесем да се засмеем, е и за нас.

„Времеубежище“ е третият роман на българския писател Георги Господинов и въпреки че се фокусира върху привидно отминалото, той не би могъл да бъде по-актуален. Мистериозният терапевт Гаустин основава клиника, в която лекува пациенти с Алцхаймер, като пресъздава миналото, в което те са се чувствали най-сигурни. „Клиниката за минало“ започва с различни стаи и етажи, обзаведени с колекционерска прецизност и обсебващ усет за детайлите: определени марки цигари, абажури, тапети, архивни списания… Десетилетие след десетилетие терапевтичните времеубежища позволяват на пациентите да обитават своите времеви „безопасни пространства“.

Клиниката е не само място, където Гаустин лекува пациенти, но и идеалното място, в което разказвачът на Господинов изследва ХХ век в Европа през изчезващите гледни точки на травмирани или съкрушени хора. Сякаш Оливър Сакс и В. Г. Зебалд са си сътрудничили в създаването на верига от лечебни центрове в цяла Европа. Бивш агент от тайните служби пристига с бившата си жертва – човек, който сега страда от деменция. Полицаят се е превърнал в негова протезна памет, възвръщайки моменти на щастие на човека, когото някога е преследвал и за когото е донасял. В една от многото черни шеги на книгата румънски пациент намира утеха в това, че си спомня не какво е преживял, а за какво е фантазирал: живот в САЩ. Носталгията не е свързана с това, което си имал, а със спомена за това, което си желал: чек със задна дата от несъществуваща банка, който някак си винаги се осребрява.

Спомените на някои пациенти е по-добре да не бъдат докосвани: в един от мъчителните случаи Гаустин лекува жена, която не може да понесе да се доближи до душове. Той открива за нея, че е оцеляла от Холокоста, което го кара да се замисли, че споменът не е благо само по себе си и че правилният вид забрава също е терапевтично необходима. Колкото повече минало, толкова по-малко памет, пише Гаустин. Разграничаването на миналото от паметта става важно по-късно в романа, когато идеята на Гаустин е похитена – както винаги става – от политиците.

Клиниката е толкова успешна, че към нея се насочват и клиенти без никакви заболявания. Всеки иска да вземе своето от миналото. Една радиостанция излъчва цели дни от предходни десетилетия. Гаустин си представя градове, фиксирани в определени епохи; скоро цели държави искат да подражават на идеята му. В цяла Европа политическите партии популяризират различни десетилетия от националната си история. Провеждат се референдуми за това как ще изглежда бъдещето на дадена страна в определено минало. Това е забавно и абсурдно, но и плашещо, защото дори когато Господинов си играе с идеята като с художествена измислица, читателят започва да разпознава нещо доста по-близко до дома си. Романът „Времеубежище“ е написан между референдума за Брекзит и руската инвазия в Украйна, като и двете събития представляват по свой начин въоръжаване с носталгия и избор на определени епохи в клиниката на времето на нашия не толкова нов световен ред.

Референдумът за Брекзит е използван като прототип (нашите политици биха казали „водещ в света“) за измислените референдуми, които се провеждат из цяла Европа. Във филма, който се надявам да бъде направен по този роман, си представям масови сцени и политически митинги, на които хората скандират лозунги като: „Какво искаме? Тогава! Кога го искаме? Сега!“ Верен на избраната форма, Господинов намира хумор в мрачната картина, докато Европа за пореден път доказва, че познаването на историята не е пречка тя да се повтори. Той се забавлява с националните стереотипи: ако Скандинавия не можеше да реши кой от щастливите си периоди да избере, то Румъния също е разкъсвана от съмнения, но по противоположни причини.

Този роман би могъл да бъде умела интелектуална игра, високо концептуална и с ниска емоционална инвестиция, но Господинов е писател с изключителна топлота освен умение. Неговият разказвач е близък до самия Господинов: българин, роден през 1968 г., за когото краят на комунизма си остава, както остава по призрачен начин и в този роман, пресечна точка на минало и настояще. Привързаността му към този период е искрена, но лишена от илюзии. Той умее да извлича пълноценни персонажи от накъсаните детайли на разбитите им спомени. В преходите му – между хумор и тъга, абсурдна ситуативност и отекваща трагичност, патос и иронично наблюдение – няма пресиленост. Благодарение на умението и деликатността на превода на Анджела Родел тези качества са достъпни за англоезичния читател.

Заглавието на романа – „Времеубежище“ – е неологизъм на български, както и на английски, присаден от съществителното „бомбоубежище“. То е добре намерено в своята двусмисленост: убежище от времето и убежище във времето. И двете са привлекателни, но невъзможни. Преди носталгията се усещаше като възможност за безобидно бягство, понякога за препитание. Сега започва да изглежда като изкопаемо гориво, което унищожава бъдещето ни, докато гори.

в. „Гардиън”, Книга на деня, 20 май 2022 г.

Превод от английски Яна Радославова