Откъс от новия роман на английския писател (изд. „Колибри“, в превод на Надежда Розова), когото очакваме на фестивала CineLibri през октомври в София.
Годината е 1972, Студената война е в разгара си. Серина Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, е завербувана от МИ-5, британското контраразузнаване. Първата ѝ голяма задача е участие в операция с кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово, чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада младият и обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли.
Произведението на Иън Макюън е едновременно шпионски и любовен роман, роман за литературата, за британското общество от времето на Студената война и най-вече роман мистификация.
Иън Макюън (р.1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на 15 романа, преведени на над 30 езика, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Солар“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата Съмърсет Моъм. Следват три награди, сред тях и Букър, а романът „Изкупление“ получава 4 награди. „Събота“ също е номиниран за Букър и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз. През 2011 г. Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото.
Повечето от книгите му имат филмови адаптации, за които той пише и сценариите. „Изкупление“ е номиниран за Оскар в 7 категории, включително за най-добър филм. Печели още 50 награди, включително и две награди Златен глобус. В киното Макюън е работил с Антони Хопкинс, Изабела Роселини, Ема Томпсън, Кийра Найтли, Джеймс Макавой, Сирша Ронан, Даниел Крейг, Хелън Мирън, Рупърт Евърет и др. Само през изминалата 2017-а са филмирани три негови романа – „На плажа Чезъл“, „Законът за детето“ и „Дете във времето“. На CineLibri 2018 (11–24 октомври) ще бъдат показани някои от екранизациите, сред специалните премиери ще бъде „На плажа Чезъл“ (2017) със Сърша Ронан и Били Хауел.
Иън Макюън, „Операция „Сладкоугодник“, изд. „Колибри“, 2019 г., превод Надежда Розова
Глава 20
В края на февруари, малко след изборите, журито за наградата „Джейн Остин“ оповести краткия си списък и в него, вмъкнат между познатите титани – Бърджес, Мърдок, Фаръл, Спарк и Драбъл, – имаше един напълно неизвестен, някой си Т. Х. Хейли. Само че никой не му обърна голямо внимание. Съобщението в пресата се появи в неподходящ момент, защото в онзи ден всички говореха за нападките на Инок Пауъл към министър-председателя, лидера на собствената му партия. Клетият дебеланко Тед! Хората бяха престанали да се вълнуват от миньорите и от „Кой управлява?“, и бяха започнали да се притесняват за двайсетте процента инфлация и икономическия срив, и също дали трябва да послушаме Пауъл, да гласуваме за лейбъристите и да излезем от Европа. Моментът не беше подходящ за насочване вниманието на хората към съвременната литература. Тридневната работна седмица беше успяла да предотврати режима на тока, затова сега цялата криза изглеждаше измислена. В крайна сметка запасите от въглища не бяха толкова малко, промишлената продукция не беше толкова пострадала и всеобщото впечатление беше, че сме се страхували напразно или по политически причини и че нищо от това не е трябвало да се случва.
И така, противно на всички прогнози, Едуард Хийт, пианото му, партитурите и морските му пейзажи бяха изнесени от Даунинг Стрийт, където Харолд и Мери Уилсън се настаниха за втори мандат. Гледах по телевизията в службата в началото на март новия министър-председател, застанал пред къщата на номер десет, крехък и почти толкова изморен, колкото Хийт. Всички бяха изморени, а в Лекънфийлд Хаус бяха и потиснати, защото страната не беше избрала когото трябва.
За втори път гласувах за Уилсън, за този ловък политик от левицата, и би трябвало да се радвам повече от останалите, но бях изтощена от безсъние. Не можех да престана да мисля за краткия списък. Разбира се, исках Том да спечели, исках го повече от него. Обаче научих от Питър Нътинг, че той и другите са чели коректурата на „От равнините на Съмърсет“ и смятат повестта за „неубедителна и жалка“, както и за „модно негативна и отегчителна“ – Нътинг ми го каза, когато ме спря веднъж по обяд на Кързън Стрийт. После продължи пътя си, удряйки тротоара със затворения си чадър, като ми даде да разбера, че ако изборът ми е подозрителен, значи, самата аз съм такава. Постепенно интересът на пресата към наградата „Джейн Остин“ набра сила и вниманието се насочи към единственото ново име в списъка. Нито един дебютант не беше печелил „Джейн Остин“ досега. А и най-краткият роман, удостоен с тази чест през стогодишната история на наградата, беше два пъти по-дълъг от „Равнините“. Много от материалите внушаваха, че да се награждава толкова кратък роман е някак нечестно и е признак на безсилие. В „Сънди Таймс“ излезе портрет на Том, сниман на пристана в Брайтън, изглеждаше неприкрито щастлив и уязвим. Няколко статии споменаваха, че е получил стипендия от Фондацията. Напомняха на читателите, че книгата на Том много бързо е била вкарана за печат, за да излезе навреме за сроковете на наградата. Журналистите още не бяха чели романа, защото Том Машлър стратегически бавеше разпращането му. Необичайно доброжелателна статия в „Дейли Телеграф“ споменаваше, че по всеобщо мнение Том Хейли е красавец и на момичетата им „омекват коленете“, когато се усмихне, поради което изживях моменти на шеметна ревност и собственическо желание. Какви момичета? Том имаше телефон в апартамента си и можех да говоря с него от смрадливата кабинка на Камдън Роуд.
– Няма никакви момичета – весело отговори той. – Сигурно са в редакцията на вестника с омекнали колене от снимката ми.
Не можеше да повярва, че е попаднал в списъка, но Машлър звъннал да му съобщи, че щял да се вбеси, ако Том не бил там.
– Съвсем ясно е, ти си гений и това е шедьовър – казал му. – Не биха дръзнали да го пренебрегнат.
Новооткритият писател съумяваше да остане встрани от суетнята около наградите, макар че реакцията на пресата го изумяваше. „Равнините“ вече бяха зад гърба му, били „фасулска работа“. Предупредих го да не казва това пред журналисти, докато журито все още обсъжда кандидатите. Отговори, че пет пари не дава, имал да пише роман, който набъбвал толкова бързо, че единствено електрическата пишеща машина и собствената му маниакалност издържали на темпото. Високата производителност на автора – само това знаех за романа. Три или четири хиляди думи през повечето дни, понякога шест, а за един шеметен следобед и цялата нощ след него – десет. Цифрите не ми говореха много, макар да долавях какво се случва от възбудения му дрезгав глас по телефона.
– Десет хиляди думи, Серина. Ако го правя всеки ден, за един месец ще напиша „Ана Каренина“!
Дори аз знаех, че няма да го направи. Исках да го предпазя, а се опасявах, че когато започнат да излизат, рецензиите ще бъдат отрицателни и Том ще се учуди на собственото си разочарование. Засега го вълнуваше само това, че проучвателното пътуване, което току-що бе предприел до Шотландия, беше прекъснало концентрацията му.
–Имаш нужда от почивка –казах от Камдън Роуд. – Нека да дойда за уикенда.
–Добре, но трябва да продължа да пиша.
–Том, моля те, кажи ми поне мъничко.
–Ще го видиш преди всички останали, обещавам ти.
В деня след оповестяването на краткия списък не бях извикана, а посетена от Макс. Най-напред спря до бюрото на Час Маунт да си поговорят. Случи се така, че онази сутрин всички бяхме обезумели. Макс беше написал черновата на вътрешен доклад за нещо, в което ълстърската полиция и армията също имаха пръст. Маунт мрачно наричаше проблема „сълзяща рана“, с което имаше предвид лишаване от свобода без съдебен процес. През 1971 година произволните арести на невинни хора се бяха увеличили, защото списъците на полицията в Ълстър бяха стари и безполезни и не можеше да се ползват. Освен това нямаше арестувани убийци нито от средите на лоялистите, нито от Ълстърските доброволни отряди. Държаха арестантите в отвратителни условия, без да ги разделят, както подобава. Без нито една спазена процедура, без капка законност – подарък за пропагандата на враговете ни. Час Маунт беше служил в Аден и открай време беше скептичен относно техниките за провеждане на разпит, прилагани от армията и от ълстърските полицаи при арест – черни качулки, изолация, ограничаване на храната, бял шум, часове на крака. Много държеше да докаже, че ръцете на нашата служба са относително чисти. Ние, момичетата в канцеларията, приемахме на доверие, че е така. Цялата жалка история се беше запътила към Европейския съд за правата на човека. Ълстърската полиция, поне според обясненията на Маунт, искаше да ни завлече със себе си, а армията беше на нейна страна. Там изобщо не бяха доволни от неговата версия за случилото се. Някой от нашата страна, по-високопоставен от Маунт, беше върнал черновата на доклада и му беше наредил да го пренапише така, че всички да са доволни. В крайна сметка бил „само“ вътрешен доклад и скоро всичко щяло да бъде забравено.
Затова той искаше още информация и ние сновяхме до Регистратурата и обратно и печатахме допълнения. Макс не избра подходящ момент да се навърта край Час Маунт и да го занимава с глупости. Строго погледнато, при толкова отворени досиета той дори не би трябвало да прекрачва прага на нашия отдел. Час обаче беше твърде учтив и добродушен, за да му го каже. Въпреки това отговаряше лаконично и не след дълго Макс дойде при мен. Държеше малък кафяв плик, който демонстративно остави върху бюрото ми, и каза достатъчно силно, за да чуят всички:
– Погледни, когато имаш свободна минутка.
И си тръгна.
Доста време, може би около час, все решавах, че нямам свободна минутка. Най-много се страхувах от прочувствено изявление на служебна бланка. Когато най-сетне го прочетох, текстът се оказа напечатана докладна записка с гриф „Ограничен достъп“, операция „Сладкоугодник“, „От М. Г. до С. Ф.“ и копия с инициалите на Нътинг, Тап и още двама други, които не познавах. Бележката, очевидно написана от Макс за архива, започваше с „Драгa госпожице Фрум“. Информираше ме за нещо, което „вероятно вече сте взели предвид“. Едно от лицата в рамките на операция „Сладкоугодник“ получавало публичност и тепърва щяло да се радва на още повече. „Служителите следва да избягват да бъдат снимани или пресата да пише за тях. Вероятно смятате, че е ваш професионален дълг да присъствате на връчването на наградата „Джейн Остин“, но ви съветваме по-скоро да не го правите.“
Много разумно, колкото и да се възмутих. Наистина смятах да отида там с Том. Той се нуждаеше от мен, независимо дали щеше да спечели, или да изгуби. Но защо тези копия, вместо няколко дискретни думи? Толкова ли беше мъчително за Макс да говори с мен насаме? Подозирах, че по-скоро ми залагат някакъв бюрократичен капан. Въпросът беше дали да се опълча на Макс, или да не реагирам. Второто изглеждаше по-безопасно, защото беше процедурно правилно, но ме подразни и докато се прибирах у дома онази вечер, негодувах и се сърдех на Макс заради кроежите му, каквито и да бяха. Неприятно ми беше и че трябва да измислям убедително обяснение пред Том за отсъствието си. Болест на близък, внезапно повалил ме грип, нещо спешно в службата? Спрях се на храна с изтекъл срок на годност и тази измама, естествено, ме върна към стария проблем. Така и не намерих подходящ момент да му кажа истината. Може би ако не го бях спечелила за операция „Сладкоугодник“ и едва след това бях започнала връзка с него, или пък бях напуснала Службите, след като станахме любовници, или му бях казала още на първата ни среща… но не, това нямаше смисъл. Нямаше как да знам от самото начало как ще се развият нещата, а когато разбрах накъде вървеше връзката ни, вече ми беше твърде скъпа, за да я застрашавам. Можех да му кажа истината и да напусна работа, или да напусна и тогава да му кажа истината, но и в двата случая щях да рискувам да го изгубя. Единственото, което ми хрумна, беше да си замълча. Можех ли да живея с такава гузна съвест? Е, вече го правех.
За разлика от своята буйна невръстна родственица, наградата „Букър“, тази на името на Джейн Остин не беше свързана с банкети и нямаше светила в журито. Както ми го описа Том, щяло да има скромен коктейл в хотел „Дорчестър“ и кратка реч от известен литератор. Журито се състоеше предимно от писатели, учени, критици, понякога привличали и някой философ или историк. Някога паричната награда била солидна – през 1875 година с две хиляди лири човек можел да направи много неща. Сега не можеше да се мери с „Букър“. „Остин“ носеше само престиж. Говореше се, че церемонията в хотел „Дорчестър“ може да бъде предавана по телевизията, но по-възрастните настоятели подхождали предпазливо и според Том беше по-вероятно някой ден „Букър“ да се излъчва в телевизионния ефир…
