Начало Идеи Гледна точка Операция „стъпка по стъпка“
Гледна точка

Операция „стъпка по стъпка“

3868

Наскоро представих последната си книга – сборникът с есета „Молитва за Украйна“ на Алеята на книгата във Варна. Представянето беше смислено и сърдечно благодарение на думите на Виолета Тончева – театрален и литературен критик, естет, проникновен наблюдател на културните процеси. В края на събитието при мен дойде един млад мъж, украинец, Николай и на не много добър български ми каза, че ми благодари за подкрепата, че му е било изключително мило, задето се говори така за неговия народ и страданията му, за подкрепата и помощта, която оказваме. Завързахме непринуден разговор, в края на който той каза, че със съпругата и децата си са дошли и са се установили във Варна още през 2017 г., защото „знаехме какво ще стане, ние винаги сме знаели, че ще има война“. Сбогувахме се сърдечно, пожелахме си пак да се видим. В гърлото ми засяда някаква буца от такива срещи, не мога да свикна да я преглъщам. Но и не мога да спра да мисля над думите му.

„Знаехме какво ще стане, ние винаги сме знаели, че ще има война“. А защо ние бяхме така изненадани, когато Русия нападна Украйна на 24 февруари 2022 г.? Защо поне след анексирането на Крим през 2014 г. не прозряхме реалността? Всъщност тези въпроси не са съвсем точни. Ние също виждахме, че Путин преследва своите цели стъпка по стъпка. Точно както прави Хитлер преди да нападне Полша на 1 септември 1939 г. Стъпките са доста сходни, паралелите са много близки. Няколко години по-рано германската армия навлиза в Рейнската област. Следва аншлуса на Австрия през 1938 г. След това Райха предявява претенции към Судетската област, защото е населена с етнически германци. Подписано е Мюнхенското споразумение с надежда амбициите на Хитлер да се удовлетворят и да престанат. Следва незабавната окупацията на Судетите, а по-късно на цяла Чехословакия. Навсякъде се провеждат плебисцити под германски контрол, на които местното население масово гласува за присъединяване към Германия. Кое не е като в Украйна?

Няколко години поред Путин като че копираше действията на фюрера. Но както в навечерието на Втората световна война нормалните хора не са могли да си представят, че ще започне такова кръвопролитие, така и до руското нападение на 24 февруари 2022 г. се надявахме, че това няма да се случи.

Спомняме си как месеци наред Русия струпваше войски по украинската граница, но когато политици и анализатори предупреждаваха, че готви нападение, руските власти отговаряха с ирония, с присмех, с насмешки, че им се привиждат призраци, че това са клевети срещу Русия, че Русия се стреми към мир. Цинично твърдяха, че руската армия провежда военни маневри и може да си ги провежда, където си иска на своя територия. Тази вулгарна руска реторика продължи до деня, до часа на нападението.

Ние до последния момент не можехме да повярваме, че Русия ще започне война, дори когато това вече беше очевидно, защото просто не искахме да повярваме. Освен това, твърде много се уповавахме на здравия разум и не допускахме, че той е напуснал главите на кремълските управници.

А как Николай казва: „Знаехме какво ще стане, ние винаги сме знаели, че ще има война“? Когато опасността е надвиснала над главата ти, виждаш по друг начин. Ние, като гледаме сега събитията назад, също ги виждаме по-ясно и си даваме сметка, че сякаш целият свят тогава е бил наивен и заслепен. Също както преди 1939 г.

Неотдавна беше разсекретено писмо на президента Ричард Никсън до Бил Клинтън от 1994 г. На 27 април 1994 г. Клинтън произнася реч на погребението на Никсън, в която споменава за „мъдрите съвети“ на бившия президент, „особено по отношение на Русия“. Има предвид най-вече това писмо от седем страници. Никсън вижда ситуацията в Украйна като „изключително взривоопасна“ и предупреждава: „Ако се допусне тя да излезе извън контрол – Босна ще изглежда като детска игра в сравнение с нея“. Накрая се обръща с призив към Клинтън: „С оглед на важността на Украйна съм принуден да Ви призова незабавно да увеличите дипломатическото ни присъствие в Киев“. Никсън пише писмото под лични впечатления, след като наскоро се е завърнал от двуседмично посещение в Русия и Украйна. А Клинтън коментира с тъга: „След смъртта му се улавям, че често ми се иска да вдигна телефона и да попитам президента Никсън какво мисли за това или онова, особено когато става въпрос за Русия“.

И аз сега така разсъждавам над думите на Николай. Събитията се развиха пред очите ни. Войната беше пред очите ни и беше подготвяна стъпка по стъпка. Някои неща виждахме, за други бяхме наивни.

На 24 август 1991 г. Украйна провъзгласи независимостта си още преди официалното разпадане на Съветския съюз и още тогава от руска страна последваха санкции, които я обрекоха за дълги години на лишения, бедност, зависимост, корупция, кризи и нестабилност. Това най-сетне доведе до избирането за президент на руската марионетка Янукович. След като той се отметна от дадени обещания за договор с Европейския съюз, последва Евромайдана, който беше окървавен от специалните отряди на „Беркут“. На 22 февруари 2014 г. той избяга в Русия и ми се струва, че тогава беше задействана операцията за ликвидирането на Украйна, която аз наричам операция „стъпка по стъпка“.

Естествено беше да се започне от Крим. Основните причини са две. На референдума от декември 1991 г., на който 90 процента от украинците подкрепиха независимостта, в Крим подкрепата е най-ниска – 54 процента. Другата причина естествено е руският черноморски военен флот, базиран на полуострова с дългогодишен договор.

Превратната историческа съдба на Крим е описана в подробности в много статии, които са достъпни за всеки, който иска да знае обективната история. Как Хрушчов през 1954 г. натрапва Крим на Украйна най-ясно свидетелства от първа ръка бившият президент  Леонид Кравчук – видеозаписът с български превод също е достъпен за всеки. Никой никога не е отричал, че в Крим живеят много етнически руснаци. Никой не отрича, че Украйна е населена с много рускоговорящи. Сред тях е самият Володимир Зеленски. Неговото шоу, което го направи популярен – „Квартал 95“, в продължение на години се излъчва по украинската телевизия на руски език.

Докато в един момент през 2014 г. Путин решава, че условията са благоприятни и след съвещание с най-доверените си съветници решава да започне операцията за присъединяването на Крим към Русия. Създадени са „местни групи за самозащита“, „отряди за гражданска самоотбрана“, активизирани са престъпните групи „Салем“ и „Башмаки“, помагат и „Нощните вълци“. Всички са въоръжени с модерно руско оръжие и са облечени в зелени униформи без отличителни знаци – прословутите „зелени човечета“. Путин продължава да се подиграва, като казва, че това са местни граждани, които са си купили униформите от магазините. В Русия е учредена специална награда „За връщането на Крим“. Бързото построяване на Кримския мост е показателно колко отдавна е планирана операцията и колко голям ресурс е предвиден за нея.

Когато дебаркират редовните руски войски, действията протичат светкавично, украинските институции и войски на полуострова са парализирани, съпротива няма, мнозина се предават и преминават на руска страна. А в това време правителството в Киев дори няма министър на отбраната!

След завземането на властта е проведен референдум, на който 97 процента от гласовете са за присъединяване към Русия. Вотът е проведен в условията на окупация, но анализаторите казват, че дори да беше проведен напълно честно, той отново щеше да бъде в полза на присъединяването към Русия, защото руската пропаганда си е свършила работата. Последва всеруският ентусиазъм „Крым наш!“, който даде начален тласък на последвалите операции за завземане на украински територии.

След успеха на кримската операция, тя е използвана по-късно и в Донбас. Там човекът, който е направил най-много за започването на войната, е бившият лидер на донецките сепаратисти Игор Гиркин, известен с псевдонима Стрелков, бивш офицер от руската Федерална служба за безопасност, участвал във войните в Приднестровието, Чечения, Дагестан и Босна. Той самият казва: „аз натиснах спусъка“ на войната. Със своите наемници, разбира се.

И преди, и след натискането на спусъка има множество малки стъпки. В Донбас години наред се изпращат заселници от Русия, политически технолози, овладяват се местните институции и медии, които обработват населението с пропаганда. Въоръжават се наемници, включително с тежко въоръжение. Водят се локални военни действия, които постепенно ескалират, докато се разраснат във война. Почвата се подготвя години наред преди „специалната военна операция“.

Най-мощната пропагандна „бомба“ е пожарът в профсъюзния дом в Одеса, който се приписва на украинските „нацисти“. По тази тема могат да бъдат намерени огромен брой материали със снимки и анализи, които проследяват и удостоверяват сблъсъците, посочват се инсценировките, но пропагандата работи с клишето „украинските нацисти изгориха 42-ма човека“. Пропагандата работи с кратки фрази и полуистини, а не с факти, логика и анализи. Ескалацията започва с проруска демонстрация с хиляди участници, които по-късно дори създават „Одеска народна република“. Кървавите сблъсъци са много. Органите на реда не успяват да опазят реда. По-късни доклади показват последователността на събитията, участниците в тях, самоличността на жертвите и опровергават твърденията на руската пропаганда. Събитията много напомнят инсценираното подпалване на партийния дом в София през 1990 г.

Накратко – за да нападне Украйна, на Русия ѝ беше необходим претекст за пред своите граждани, за пред украинците и за пред света. „Информационната война днес е основният тип война“, казва пропагандистът от канал „Россия-1“ Дмитрий Кисельов.

Именно по това Николай е усещал че ще има война и е решил още през 2017 г. да избяга в България.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора