Трагедията, която опустошителното земетресение в Турция и Сирия предизвика, е несъмнено и морално изпитание за всички  съвременници. И дори преди всичко морално изпитание е – урок и изпит по цивилизованост.

Като наблюдава разтърсващия драматизъм на ставащото в нашата южна съседка, човек може да реши, че най-колосалният варварин, най-масовият убиец е не той самият, а природата – онази всеунищожаваща природа, която е в еднаква степен и родилка, и похитителка на живота; и битие, и небитие ведно. Но да обвиним природата във варварщина, е някакси нелепо – като благородството, и варварството е людско качество, феномен на духа, респективно на бездуховността. Сама по себе си извънчовешката природа съществува вън и независимо от морала, тя не познава морални принципи, цели и лимити, тя не е нито морална, нито аморална, тя и руши, и създава с еднаква неминуемост – съзиданието и гибелта при нея са един глобален, общ, хомогенен процес, процес, който е независим от нашата субективна воля и от нашите лични оценки. Зависими от нашата воля, от нашата субективност, от нашето действие и бездействие са, за сметка на това, решенията, които ще вземем пред картината на смъртоносното бедствие в съседство, отношението ни към жертвите и тяхната драма. Или отсъствието на подобно отношение – отсъствие, което е също отношение.

Проследявайки тези проклети въпроси, някога писах, че аз не вярвам в мирогледната маймуна на Енгелс, градирала животното в човек, само защото то, видите ли, е съумяло да превърне природните елементи от безучастни ресурси в оръдия на труда. А не вярвам, защото, първо, има и много други, не-маймунски, животински видове, които са  сторили този „подвиг”, далеч преди човекоподобната маймуна, и, второ, защото подобно биомеханично обяснение може да обясни трудовата дейност и свързаното с нея усъвършенстване на един или друг анатомичен орган, но не и духовния генезис. Който според мен е решаващият фактор на очовечаването ни – цел и смисъл на каменистия ни и извечен, недоизвървян и до днес път от хомо към сапиенс.

Онова постижение, което в моите очи на християнин допринася най-съществено за еволюирането ни, е емпатията, съизживяването, талантът ни да се вживеем, да се себетранспортираме в болката и радостта, във вълнението на ближния, да изстрадаме неговата тревожност като своя собствена. А този ни талант явно не е от мира сего, той ни е внушен, вложен е в нашата душевност свише, в неговия проблясък аз съзирам намесата Божия, онзи първи тласък, за който говори още Аристотел и който е задвижил целия генезис.

И за да не бъда несправедлив към животните, които според Вечната книга са наши братя, ще добавя, че и у някои примати се долавят наченки на емпатия, но емпатията в нейната глобалност, в нейната всестранност и цялостност, превъзмогващата времето и пространството емпатия е присъща само на нашия род. Ето защо аз и до днес считам, че не хвърленият от човекоподобната маймуна по плода на тропическото дърво камък ни е превърнал в хора – не и дори научно-техническият прогрес, не проникването ни в космоса дори ни е очовечило. В космоса ние можем да изпратим и цяло стадо маймуни – те няма да се завърнат обратно на Земята по-малко вмаймунени. Онова, което ни разграничава най-решително от тях, и което ни превръща във фаворити на мирозданието, е обстоятелството, че докато конкретната маймуна изживява само своя собствен, конкретен глад и своя собствен, конкретен студ, а за глада и студа на маймуната от съседния клон тя има в най-добрия случай само абстрактно понятие, човек изживява глада и студа на ближния в цялата им конкретика – като свои собствени ги изстрадва.

Нещо повече: човек ли е, човекът може да се себетранспортира в мъките и възторзите и на исторически личности, и на имагинерни създания дори. (Което ни се случва, не само четейки научна фантастика или сънувайки.)  А най-очовечените, най-еволюиралите от нас са в състояние да изживеят и страданията Христови с драматизма, с който Той самият ги е изживял и осмислил на кръста. Осмислянето в тези ми размисли не е декор. Защото не хвърленият камък, а постигнатият смисъл е онази институция, която ни разграничава от целия останал животински свят. Тъкмо затова има съчовек, а съживотно няма. Няма дори и съмаймуна – колкото и човекоподобна да е тя. Това кратичко „съ” съдържа цялото ни битие на сапиенси, то приобщава индивида към съседа му и личността към общността, то превръща човека в колектив, а колектива – в човечество. Тъкмо затова Достоевски дефинира състраданието като висш, ако не и единствен, закон на битието.

Така че белег и апогей на целия еволюционен процес, който аз ни най-малко не отричам, е не оръдието на труда, а съпричастността. Преди почти век американската антроположка и изследовател на първобитните общества Маргарет Мийд е запитана от своя студентка какво е според нея първия признак на цивилизацията в една култура. Питащата очаква, че проф. Мийд ще заговори (в смисъла на Енгелс) за оръдия на труда, за риболовни кукички, за глинени съдове и прочие материални свидетелства на историческия прогрес. Отговорът на антроположката е смайващ – тя показва на аудиторията си една човешка бедрена кост, която явно преди хилядолетия е била счупена, а впоследствие е била излекувана. После Мийд добавя, че това е уникум – в цялото животинско царство, ако си счупиш крака, умираш, защото не можеш да избягаш от многото ежедневно кръжащи около теб опасности, не можеш да се добереш до реката и да пиеш вода, не можеш да ловуваш и сам ставаш лесна плячка за природните стихии и за хищниците. Никое животно – добавя антроположката – не оцелява достатъчно дълго, за да се излекува счупената му кост. Докато откритата счупена и впоследствие заздравяла бедрена кост говори, че някой съплеменник на пострадалия е отделил внимание и време да остане до него, превързал е раната, превърнал се е в негов лечител и болногледач, пренесъл го е на безопасно място, пазел го е и го е хранил, грижил се е за него, докато костта зарасне. Съпричастността, помощта, оказана на другия в момент на беда – заключава Мийд – е мястото, откъдето започва цивилизацията.

Ангажираността, начинът, по който човечеството реагира на опустошителните земетресения в Турция и Сирия, подсказва, че ние, актуалните хора, добре сме си научили историческия урок. Урок, изписан не с мастило, а със страданията и с лишенията, с кръвта и сълзите на нашите знайни и незнайни предшественици. С тези паметни знаци дописваме този урок и ние днес – един послепис, прошепнат ни от дебрите на древността.

И послепис, който ще продължи през поколенията напред към вечността. Дори когато не са наше собствено дело и наше собствено авторство, злополуките и изпитанията на човечеството са адресирани и до нас, и върху нас са проектирани. А това ги превръща в наши безценни учители – толкова безценни, че са незаменими. Ето защо, дори когато, пометени от природните стихии, гинат хиляди човеци, човечеството остава и оцелява. И не само човечеството – остава и оцелява и човечността, онези безценни елементи, онова съдържание, което според мен, християнина, е, както отбелязах, с извънземен произход, вложено е в нас свише. При което обстоятелството, че потърпевшите приемат чужда помощ не ги превръща в пасивни реципиенти и гратисчии на Божията благодат, не ги прави нейни стихийни консуматори, не ги освобождава от морална отговорност. Приемайки този дар Божи, ние поемаме и отговорността да го съхраним и доразвием, да го обгрижваме и, след като сме го персонализирали чрез биографичния си опит и сме го обогатили с биографичния си принос, да го предадем на потомците си с предаността и благородството, с което Всевишния ни го е връчил. Защото човек и човечество се съдържат взаимно. Съдържат се с диалектичността, с реципрочността, с която си взаимодействат конкретният човек и абстрактната човечност. Взаимодействие, вън от което няма живот и чрез което абстрактната човечност става по-малко абстрактна и повече лична, заземява се, придобива конкретно съдържание и конкретен образ, превръща се от дух в плът, от Божий завет – в  явление. Така, подавайки ръка на пострадалите от бедствието, съучаствайки в драмата на жертви и потърпевши, все едно дали става дума за поразени от земетресението в Турция или от войната в Украйна, всеки от нас се себеизявява, себеидентифицира се и се себелегитимира – както като човек, така и като човечество. А по-висш смисъл от тази трансформация аз не зная.

Колкото до обстоятелството, че десетки държави  надмогнаха и религиозните си догми, и политическите си вражди, и пограничните си конфликти, и националистичните си предразсъдъци, за да подадат ръка на бедстващите, то говори не за безучастието на Всевишния – това обстоятелство по-скоро онагледява и утвърждава Неговото присъствие. Оказваната с еднаква готовност и от друговерци, и от безверници, и от политически противници дори помощ на турци, сирийци и украинци подсказва, че, съзнавайки го или не, помагащите са издигнали емпатията, състраданието до абсолютно върховенство, разпознали са го като наш всеобщ нравствен пътеводител. А това е несъмнено в Неговия, в Божия смисъл. Защото, учи „Опера за три гроша”, „първо идва милосърдието, а после – моралът!