0
2172

Опити за опитността

Който е чел Георги Мишев, познава благините му. Чистите му, пестеливи и хвъркати изречения! Повествование, насечено на късове, по-големи и по-малки капки дестилиран живот, в които се оглежда „цяла вселена“.

Всички помним какво е написал поетът:

Кой не знае Георги Мишев,
Кой не е чувал за него…?

Свидетел съм как на път за представяне на първото издание на „Патриархат“* в Пловдив през 2008 г. непознати почтително го спираха на улицата.

Пиша/говоря само за онова, което съм чул, видял, прочел…

В началото на 90-те, много преди да стане конституционен съдия, Румен Ненков, с когото случайно се запознах, ми е разказвал как Мишев единствен, почти всеки ден е проверявал в Съдебната палата регистриран ли е най-после Русенският комитет.

Не познавам друг писател, който така да обича и отстоява истината и свободата, дори с риск за себе си.

Бил ми е пример за гражданска доблест и ако съм извършил някои дързости, то е и защото, гледайки него, ми бе неудобно повече да се скатавам.

Който го е чел, познава благините му. Чистите му, пестеливи и хвъркати изречения!

Само неговото си, непатентовано изобретение в прозата: повествование, насечено на късове, по-големи и по-малки капки дестилиран живот, в които се оглежда „цяла вселена“. Тази композиция е дошла от киното. Наричайте я мозайка, пъзел, лего, но тя е едновременно разглобяване и сглобяване на действителността от майстор-конструктор.

Още на младини свикнах да приемам социалната несправедливост на най-справедливия обществен строй. Така че имам тренинг и за капитализма. През 70-те години се говореше, че за галените деца на соцреализма Росен Босев и Владимир Зарев, и за заякналия му храненик Любомир Левчев, да отскочат до Париж е като аз да отскоча до Биволаре. Веднъж дори Левчев се оплакваше публично, че като слязъл от таксито, му задигнали ръчната чантичка с валутата. Той и международни писателски срещи организира, защото Европа му се видя тясна за световната слава, за която точеше зъби.

Но стана така, че нито той, нито подобните нему се сетиха да напишат есето на Георги Мишев за Елин Пелин „Европеец“ (юли 1987), в когото разчете старо/новите въжделения на българския човек.

По това време Левчев имаше по-важна мисия –  бранеше династията Живкови.

Така, съобразно хода на историята, селянинът се оказа европеец, а ръшнещият на държавна сметка из Европа и света с претенция за европеец – селянин!

Повече от четвърт век тайните и явни сътрудници на безсмъртието приживе пак искат да ни убедят, че българската литература се състои от Л. Левчев, Ив. Гранитски, Антон Дончев и подобните тям. Сега те пак са европейците, а ние – пак селяните.

Пак в 80-те се зарекох да изчета всички балкански прозаици, преведени у нас. Така попаднах на Григориус Ксенопулос и романа му „Богати и бедни“ (1985 г.). Роман за зараждането на социалистическото движение в Гърция.

За разлика от мен Георги Мишев не бе човек на кафенето. На мен сякаш пъпът ми бе хвърлен в него. И баш там една сутрин се появи Мишев.

Втурнах се да му се доверя: прочетох такъв и такъв роман. Де да имаше и у нас свобода да се напише. Защото тия, които се залавят със социализма в Гърция, се оказва, че са все хора, които са мързеливци-ленивци и за нищо не ги бива…

Е, рече Георги, откога съм готов да го напиша. В бъчварницата при баща ми работеше един чирак. На втората седмица се отказа: Не е за мен тази работа. Много е тежка. Няма да работя. Аз ще ставам куманиз.

След повече от две десетилетия Георги Мишев написа този роман – „Патриархат“. Дори героят му носи името на прототипа – Иван Бондов.  Миналата година излязоха мемоарите му „Мир на страха ни“, в които Бондов се самопотвърждава.

Същий стана и мост между фикшъна и факшъна. Мемоарите и романът са две книги, които се четат една друга, оглеждат се една в друга! Те са и скрити уроци за писателско майсторство, за онзи, който може да чете между редовете. Те са пример за това как огромен фактологически материал се пресова и трансформира в художествен.

С мемоарите си Мишев се нарежда и сред малцината ни писатели, които имат самосъзнание за това, което правят – К. Константинов, Ат. Далчев и Илия Волен.

Допреди този роман в разказите и повестите на Мишев ние притежавахме следствията от социалната деформация, но не и дълбоката, коренна причина. Разполагахме само с обратното летоброене на Мишев.

Причината бе цензурата.

Промяната след 1989-а потвърди, че Обратното Летоброене всъщност е Библейското Броене: последните да станат първи.

Последният му художествен текст, романът „Патриархат“, всъщност е кишелията камък, който възвърна естествения ред не само на събитията, но и на родовата генеалогия на характерите.

Издателство „Хермес“ с новите издания на Мишев възстановява причинно-следствения ред на една сага, започваща с роман и последвана от повести, които се превръщат в роман!

Понеже, поради малобройност, сме обречени на васалност, управляващите ни са вечни сектанти, по-верни от папата, а управляваните – вечни опортюнисти. Пешкира опира народът.

Макар да парадират с народния си произход, нашите управници не обичат народа си. Инак нямаше за четвърт век да сме под санитарния демографски минимум. И все да започваме от гола поляна – един български феномен, дефиниран безпогрешно от Мишев.

И понеже за 25 години махалото се върна пак там, отдето започна – от „Долу вождът!“ до „Да живее вождът!“

И понеже тия, които построиха социализма, сега трябва да ги изтърпим да построят и капитализма.

И понеже територията на свободното слово все пó се смалява, да се порадваме овреме на двете рожби от епохата на свободата – романа „Патриархат“ и мемоарите „Мир на страха ни“.  

Когато страхът мирува, истината тържествува!

В 1995 г. Тончо Жечев определи Георги Мишев като последния летописец на българското село.

Двайсет години по-късно правя малка замяна: летописец сменям с класик. И май не само на българското село – на българския живот за близо един век.

* Първото издание на „Патриархат“ е на „Литературен форум“, С 2008. За романа „Патриархат“ Георги Мишев стана и първият носител на новоучредената награда „Ивайло Петров“.

Декември 2015 г.

* * *

Набито око

Смисъл имат само онези книги, които не можеш да не напишеш. Това е софронието на Георги Мишев. Не се плашете, че неговото е дебело – чете се на един дъх*.

Поради:

Наблюдателност.
Сладкодумство.
Краткост на изречението.
Многопосочност на смисъла.

Всеки стил е сбор от недостатъци и предимства да уловим онова, което искаме да кажем.

Троха по трохица и: а-а-а-а-а, ама то било енциклопедия на българския живот в разстояние на близо век.

А защо е така ли?

Мишев е от малкото ни писатели, които много са чели, не разчитат само на т.нар. дарба.

Макар че само с четене не става.

В поредицата от негови книги на издателство Хермес“ се повтаря, най-отгоре на корицата, само една снимка на Георги Мишев, в която от лицето са останали само очите.

Явно е, че художникът-оформител умее да чете и първо е чел, а после е рисувал.

Но и Мишев не пада по-долу в рисуването. Ето някои от неговите кратки портрети:

Г. Караславов: „с вкопани очичики под надвесени въси“;

Стефан Продев: „първото перо на партията, което живее със самочувствието на Йосиф Хербст“.

Велислава Дърева: „негова обожателка (на Продев, б.м.) и негов епигон в писането“;

Георги Йорданов: „говори ми тихо, съучастнически, не ми се кара, моли ме да му вярвам, че ми мисли доброто… Не му вярвах“.

Александър Йорданов: „посредствен литератор, зарязал литературата, в която нямаше далавери, сделки и дивиденти“.

Зарисовки от писателската станция във Варна:

Асен Христофоров: „… с аристократична походка и каменно лице, кривваше по пътеката, колчем забележеше, че насреща му се задава непознат автор“.

И как да не кривва, ето, Мишев не е успял да вземе завоя и: „Жената на Мочуров пък ми поставя задача да науча Атанас да пише сценарии: „Как тъй само ти ще ги пишеш! И Атанас трябва да се научи… Нали сте приятели, и той е селянин като теб, недей да си такъв егоист!“;

Николай Стайков, винаги в двуреден костюм, макар че е лято, рее поглед към морските ширини, търси нови сравнения, алегории и метафори и все стига до: „Мурету е кату житуту…“

Любомир Левчев: „май беше първият, който се опитваше да пробута някоя нова метафора, която му създаваше лични страхове и подозрения, че може да го помислят за инакомислещ“;

Николай Зидаров: „поезията му беше сладникава, розово-бяла, „бонбонена“, топеше се и не оставяше нищо след нея, като от захарния памук по панаирите.“

Йордан Радичков (при първата им среща): „дяволски профил, големи очи и почнала да се оттегля назад коса. Две извити бръчки като птици на челото му, по средата чертица – белег от детството“.

А да искате диалог?

Ето го, автентичен, документално записан:

„Радичков: – Надявам се, че имаш правилно отношение към пролетарската диктатура!
Мишев: – Диктатура ли е, не ми я хвали – захилих се глупаво.
Радичков: – Не е смешно. Имаш склонност да търсиш кривото и дето го няма. За да стигне до френезията: – Живков е велик селянин, запомни това от мен.“

Накрая на книгата се стига дотам, че Мишев постига и несънуваното: среща се с Великия!

Но днешният Мишев не съди вчерашния Радичков, великодушен е, като всеки истински художник, дава шанс на документалния си герой: „Предпазливост ли беше, дистанциране от злободневието, или наивитет?“ За да заключи: „След толкова изминало време, слава богу, страховете ми не се оправдаха докрай. Не докрай.“

В тези портрети ще видим и съграждането на писателя у Мишев. Ще видим как е започнал да събира отронките на своите наблюдения, фрази, чути пътем, или нарочно записвани, педантично, в дневници, които после ще вложи в устата на бъдещите си персонажи; генеалогията им, както и на неговите разкази, повести, сценарии и романи.

Книга, която е и уроци за писане, насоки как се става писател…

Ама все пак – не се полъгвайте да опитвате…

* Георги Мишев „Мир на страха ни“, изд. „Хермес“, 2015 г.

ноември 2015 г.

* * *

Санчо Панса като Дон Кихот

През 80-те години зачестих да ходя в Будапеща – моя възможен Запад. При едно от посещенията в Българския културен център заварих изложба от фотопортрети на наши писатели. Помня три от тях: на Радичков, Валери Петров и… Георги Мишев. И сега виждам лицето му, израза, издебнат от фотографа: най-вече очите – уж хитри, а като че ли тъжни; дяволува или страда, толкова тънка бе границата, но при всички случаи това бе начин да скрие съкровеното.

Всеки има здравословен инстинкт за самосъхранение. Смята се, че у селянина той е най-развит. Присъщото за всекиго у селянина е хиперболизирано в еталон за хитрост! Сякаш мерителите са оперирани от егоизъм, сякаш гражданите, даже и столичани, Богомил Райнов примерно и Любомир Левчев, не са от соя на онзи тип български интелигент от 20-те години на миналия век, за когото Хемингуей пише: „достатъчно образован, за да бъде подъл“. За разлика от тях Мишев има смелата дързост и да си признае хитрините, които най-често се оказват хитринки. Вероятно и инерцията е причина Кръстьо Куюмджиев да олицетвори физически клишето за селската хитрост чрез Мишев: „с външност на Санчо Панса и святкащ поглед на Хитър Петър“ („Талант и творческа воля“, „Литературен фронт“, бр. 48., 1976). Това, разбира се, е и талантлива тропа, с която неволно си слага грях на душата и си взема беля на главата: тя мигрира, често и опошлена, в редица текстове на наши литератори.

През 2006 г., по повод 70-годишнината на Георги Мишев – сякаш вчера беше! – правих вестник за него. От една снимка на току-що завършената му къща в Панчарево ми хрумна да аранжирам кътче, което онаслових „Георги Мишев и частната собственост“. Приложих два цитата: на Енчо Мутафов и Анжел Вагенщайн. Енчо Мутафов, лека му пръст, преиначава смисъла в угода на новото революцинно-политическо верую: „За тоя юнак на правдата, с която си построи къща-палат в Панчарево, литературният критик Кр. Куюмджиев бе казал прострелващо точни думи: фигура на Санчо Панса и физиономия на Хитър Петър“ (в. „Демокрация“, 17 юни 1993).

Но така е, когато си чел-недочел, когато цитираш по памет. А като дясномислещ борец за капитализъм, оглавяващ вестника на десните, би трябвало да адмирира Мишев, за това, че сам си е построил къщата, а не е чакал на държавата; още повече, че в Панчарево е не по своя воля, а поради комунистическото крепостническо законодателство за жителство. И за разлика от Енчо не се е оженил за софиянка, за да го получи. Подобно на Енчовото дясно е дясното и днес: като дойде първия път на власт, най-първата работа на ГЕРБ бе да вдигне здравната осигуровка с повече от 60 %, вкл. и на пенсионерите, ако работят. Вместо да им стисне ръката и да им благодари, че се оправят сами. Наскоро ГЕРБ пак взе властта – и се изгуби тефтерчето на Златанов. Ако си самостоятелен, или се опитваш да си такъв, ако си частник – боят се от теб: има опасност да си независим, и дружно те притискат и десни, и леви. Ето и  текстът на левия Анжел Вагенщайн: „Завиждам на моя колега Георги Мишев – той поне вярва в частната собственост като панацея за всички болежки на света“ (в. „Дума“, 4.12.1993).

Сега ясно ли е защо у нас има най-много молове на глава от населението, все по-разрастващ се монополизъм и централизъм, все по-малко свобода и възможност за създаване на средна класа.

Поводът за злостната интерпретация на Мутафов бе, че Мишев, заедно с Марко Ганчев, направиха ироничен римейк на първата гладна стачка на Едвин Сугарев. Апропо, оттогава насам му се събраха три, които завършваха все по-комично, особено спрямо високия първоначален героичен тон на стачкуващия. Той е доказателство, че нашето общество, и най-вече интелигенция, не са мръднали и на йота от магиката на комунистическото мислене и митологизация: то не може без Раймонда Диен и Матросов, не може без „гърди геройски“, само дето червеният цвят е посинял.

Е, как да не цитирам Марко Ганчев:

„Предател!“ – викат ми тълпите сини.
„Ей, ренегат!“ – червените вилнеят.
Червените ми рани стават сини,
додето сините ми червенеят…

В страна, в която две трети от нещата се решават отвън, най-трудно е да си автентичен: и като комунист, и като антикомунист, даже и като демократ.

Мишев е от онзи изчезващ български вид, който не иска нищо друго освен да бъде оставен да си гледа работата, всеотдаден на сладкия, упоителен, животворящ труд, който все повече не искат в този свят. Поне у нас мнозинството искат да не са ахмаци лозе да копаят, а мутренски юнаци, ахмаците да бият, виното да им пият, а при най-малката трудност – втурват се при поредната Ванга, да им предскаже бъдещето. Ванга – българското деус екс махина, езическата религия на антихристите.

И идва миг, когато търпението се изчерпва, историята ти поднася препълнена чаша и трябва да я изпиеш, независимо че си молил Господа, както го е молил Неговият син, да те отмине; идва миг, в който прегазваш през „тънкия лед на страха“ – изтънчено извисената метафора на Георги Мишев, граничната ситуация, след която и страхлив да си, за своя изненада, ставаш смел. Тази чаша, както е дошла при първообраза Христос, така изневиделица е дошла и при Ботев: как да не поведеш четата, след като знатни воеводи и мустаклии хъшове се измушват, както по-късно селяните от Борован. Никой не залага на непечеливша карта. (Споменах, че конституционният съдия Румен Ненков ми е разказвал как Мишев всяка сутрин стриктно е идвал в Съдебната палата, за да регистрира Русенския комитет, и колкото пó са му отказвали, толкова пó е идвал.)

Хитър Петър не би го направил, нали? Но как се става храбрец? Кога се преминава Рубикона?

Може би е време да цитирам целия пасаж на Куюмджиев: „За тоя човек с външност на Санчо Панса и святкащия поглед на Хитър Петър никак не е трудно да се превъплъти в своите герои. Затова в неговите разкази съществува тая атмосфера на добродушната селска хитрост, на тънко прикрито лукавство; затова в тях се чувства древен селски скептицизъм, разумно недоверие към големите думи и жестове, защото за него истината е в нещата, а не в думите“.

Както се вижда, същността е в последното изречение.

Какво ли не прави Мишев, за да помогне на русенци и навсякъде се сблъсква или с безхаберие, или със страх от Първия, или със страх за личната кариера и загуба на благини; навсякъде удря на камък.

И се стига до създаване на комитета в защита на Русе.

При прожекцията на филма „Дишай“, въздействал емоционално на присъстващите, ентусиазирано подписват 400 души. Надушил, че е възможно на дело да докаже думите си, Продев предвидливо се изпарява и избират Мишев.

И какво излезе: храбрецът Стефан-Хербст Втори със смелото, пламенно перо е пресметливецът Панса, а Санчо е рицарят.

Но по български „така било е и ще бъде“, както пише Вапцаров. Инак щяха ли апостолите-воеводи да лъжат априлските въстаници, че дядо Иван ще дойде. Но дядо Иван не идва, когато искаме, а когато той си поиска; идва не да оправи, а да обърка работите. Още му е рано, засега му е потребен повод. И воеводите, все за доброто на паството, за да го революционизират, запалиха му къщите. Принудата – като средство за нежелано благуване – не е само от епохата на текезесетата и национализацията. Дори Захария, при всичките жестокости на инородците, не отрича, че като властимащи, те са по-човечни от своеродните.

„Не беше шега, спомня си днес Мишев, сутринта имаше двама-трима с молба да ги запиша, а някои пък надвечер вече звъняха да ги „отпиша“. (Подобно подписване-неподписване по-късно сторих и аз, когато ме срещна Марко Ганчев и ме попита бих ли присъединил към друг подобен документ. Хем подписването не бе с подписване, а само с устно изговореното съгласие с двубуквената дума да!). Спомням си как Владо Попов, който е бил на прожекцията, на другия ден възторжено ми разказваше за създаването на комитета, за пускането на подписката, за да завърши горчиво-самоиронично: „Която аз, разбира се, не подписах“.

Ето как коментира Мишев сега, станалото тогава: „От днешна гледна точка не е кой знай какъв героизъм да се подпишеш с трите си имена, адреса и телефона, но за времето на диктатурата не беше малко“.

Това обяснява и защо ние, неподписалите, когато е трябвало, поради гузност за пропусната смелост, след дъжд качулка, години наред подписвахме безброй протестни подписки за щяло и нещяло.

А ето и къс самопознание от Санчо Панса като Дон Кихот: „Съжалявам, че разказвам понякога сдържано или със злорадство за познати, които са ми помагали в трудни моменти, рискували служби, кариера, име заради мен. Излиза, че съм зъл и злопаметен, че съм изпитвал „зла радост“ от горчивия парадокс „няма ненаказано добро“. Сигурно е грях. Нравствен недоимък във възпитанието, в общуването със себеподобните; нещо небалансирано. За такива случаи селяните казват: ярмомелката му мели на едро, ситото го няма… От друга страна – този неустоим стремеж към истината вероятно е милиардна част от енергията, която крепи равновесието на всемира…“

Като приемам дори космическото обяснение и значение на истината, допълвам: селянинът, както никой друг, е любопитен да разглоби играчката. Това го прави жесток. Но той е принуден да я разглоби, защото във всички времена няма друг по-застрашен от него отвсякъде. Набезите на племената, на историята, на властващите, на природата винаги се стоварват върху му. Той не само че плаща масрафа, но накрая и винаги опира пешкира. И въпреки че толкова пъти е бит през пръстите, мамен, ограбван, остава си наивен, вярва, че истината, правдата стоят над всичко и заради тях в един миг изпада в състоянието, завихрило почти цял народ, което Вазов нарича пиянство, сиреч опиянение.

Бил трезв?! Вижте ни народните приказки: в тях добрият цар винаги идва накрая тъкмо защото го няма. И това само потвърждава величието на селската душа с вечно будното ѝ ухо, въпреки потта и калта на земята, да чува музиката на небесните сфери: „Улавям се понякога, че ме обхваща подобна неподвижност, втренчване в безкрая, всъщност като в огледало за обратно виждане, съм загледан някъде навътре, откъдето иде шумът на работещото сърце. Какво е това, събуждане на бабиния ген, на бабината меланхолия, или меланхолията е стъписването пред най-верния ни спътник, с когото сме тръгнали от оня пръв утробен спазъм и с когото ще изчезнем в безкрайността“.

Ето какво може да чувства, мисли и изрази един Санчо Панса и тук той е по-велик дори от Дон Кихот! „Георги има очи да вижда истината и кураж да се бори за нея с цялата си душа! Бори се с всеки ред, който е написал и с твърдостта на гражданското си поведение“ – Иван Андонов. 

Влюбеният в истината няма мило-драго, той, според определението на Далчев, е чудовище. Бих добавил – първо за своите, после – за чуждите.

Четейки тази книга, иде ти да извикаш, както Стамболов в дневника си: Жив е българският Бог!

Макар дон Кихот да язди кон, който никой няма за кон, Санчо за кон има магаре, което всички имат за нищо. Но идеалистът е толкова възвишено-недостъпен, че не само конят му – и него самият имат за посмешище. Такова е отношението на масовия човек към онова, което самият не може да направи, а го могат само единици. Дори Христос язди осел при влизането в Йерусалим! Какво остава за Санчо?!

Клатушка се на тантурестото магаре, самият той – трътлест, непохватен и същевременно изпитващ не само незаслужените ругатни на господаря, но и последствията от фантасмагориите му. Отгоре на всичко трябва и да му слугува, да го брани и утешава.

Но ще дойде ден, когато не само Дон Кихот, всички ще си мечтаят за Санчовото магаре – носещия търпеливец, по-търпелив и от носения: щъпука неравно, бавно, но сигурно и винаги стига там, закъдето се е запътил.

Ако го знаеше, и Ричард Трети щеше да извика: Заменям царство срещу магаре!

2014–2015 г.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.