Решението от понеделник на Радан Кънев катализира развитието на процеси в Реформаторския блок, които без този показен жест можеше и да останат потулени, да изстинат или дори да се утаят до пълно потъване, да угаснат, преди да са стигнали до изясняване. Както видяхме, реалният резултат от действието на господин Кънев беше светкавичен и, да се надяваме, ще се докаже като продуктивен в близкото бъдеще.
Защото – вън от съмнение – става дума за процеси, които са толкова решаващи за възраждането и завръщането на една важна част от състоятелната десница в България на голямата сцена, че продължаването и ускоряването на тези движения не бива по никакъв начин да бъде подценявано. Не бива да се пропуска шансът.
В този смисъл ходът на Радан Кънев може да бъде оценен като умна и отговорна стъпка с оглед бъдещето на общия проект на Реформаторите. Нейният демонстративен характер даде както ефект от концентриране на обществения интерес, така и впечатлението, че господин Кънев иска действителна, а не разиграна прозрачност на отношенията. И най-важното, донесе аромата на принципно отстояване на независимостта на блока в комбинация с усешането за непресторена фронтална атака срещу модела на договорките зад гърба на публиката.
Само три дни след като Радан Кънев подаде оставка като говорител на формацията, последва срещата на лидерите на партиите в Реформаторския блок, довела до споразумяване за консолидация на коалицията и дори до съгласието за превръщането й в единен политически субект в близко бъдеще. Да, ходът донесе нещо като изясняване, както казах по-горе. На отношенията и на процесите. И така безспорно излъчи положителен сигнал към обществото.
Но всичко това има и своята обратна страна.
Най-напред, защото нямаше как да не се появи неприятният привкус от проличалите непоносимости на лична основа, блокиращи, или най-малкото тормозещи, опитите за съвместни действия. Пак се изнесе пред всички, че тази е хроничната болест вдясно. И то в този точно период, който е не на шега критичен.
Но трябва да се каже и нещо друго, което смущава в жеста. А именно, че Реформаторският блок сега сякаш отново търси да отложи тежкия избор. Налага му се да избере между това дали ще продължава да удържа и подддържа идентичността и значимостта си само през и чрез движението и активността на хората в пространството, заключено между „Витошка”, НДК, „Руски паметник”, булевард „Левски”, надолу после до паметника „Левски” (най-много дотам, не по–надолу) и до „Орлов мост”, или ще отвори себе си. Не много отдавна, преди две-три години, един известен политик от ДСБ заяви публично с усмивка, че много рядко, само при крайна необходимост, напуска района на централните софийски улици. Не намирал смисъл в екскурзиите извън този ареал.
Това вече, мисля си, е остаряло, както е старомодно и да се продължава с клишето „автентична десница”.
Евентуално следизборно коалиране между ГЕРБ и Реформаторския блок няма да е престъпление. Не би трябвало да се разглежда като неестествен съюз. И според мен.
Ето защо не трябва да има истерия около това възможно съединяване.
Въпросът за централните улици остава много централен, тъй като маркира избора между затварянето във фигурата на самочувствието за избраност, от една страна, и откровеното политическо участие със сериозни и обществено отговорни намерения, от друга. Не може да искаш да те искат и в същото време да не ги искаш.
Ще си позволя да кажа, че изборът ще бъде решаващ. Ако и този път определящите себе си като десни партии в България не се съберат, последната година ще излезе пропиляна. Знам, че мнозина не мислят така, но аз се съгласявам с мнението на професор Калин Янакиев, че двете „манталитетно различни десни общности” могат и трябва да намерят пътя помежду си.
Избистрянето на отношенията в Реформаторския блок е ключов етап от едно прехождане, което е твърде възможно да изкара страната ни от безвремието. Но за да стане това, ще са нужни онези себепрескачания, за които е ставало дума винаги.
Както казва Мишел дьо Монтен в своите „Опити” : „Едни говорят бързо и с лекота, не вадят, както се казва, думите от петите си, готови са да говорят винаги и за всичко; други, по-бавни, никога не казват нещо, преди да са го обмислили и подготвили добре. Както на дамите предписват такива правила за игри и физически упражнения, каквито биха подчертали всичко прелестно в тях, така и аз, ако трябва да дам съвет за предимството на тия два вида красноречия, от които, струва ми се, в наше време проповедниците и адвокатите правят своя основна професия, бих казал, че бавната реч е по-подходяща за проповедник, а живата – за адвокат.”
Подзаглавието на тази десета глава на трактата на Монтен е „Не с всички таланти са всички дарени.”
