0
5797

Опитът „в името на Народа”

В памет на Цветан Тодоров

Много пъти, слушайки Цветан Тодоров на конференции и семинари, съм търсил български съдържания зад ясните френски фрази. Не поради родна ревност към знаменития ни сънародник, пази Боже. Питах се защо осмислянето на комунизма в България, родната му страна, се размина с мащаба на мислител на тоталитарния опит като Цветан Тодоров? Защо не се опитахме да осмислим травматизиращото ни минало и произтичащото от него настояще чрез предложената от него парадигма, по пътя на онова, което той бе нарекъл „горчива равносметка”?

Отговорът не е никак лесен. Нито по отношение на „българските работи”, нито на творчеството на този „фантастичен хуманист”, наричан тъй още приживе в Европа. Ала, струва ми се, че питането е ползотворно, доколкото предлага ключ и към огромното по страници и богатство на идеи негово творчество (над 40 книги, по-важните от които достъпни в български преводи). Някъде тук се крие и обратът му през 80-те години на ХХ век, толкова обсъждан от изследователите му, когато от семиотик и лингвист, Цветан Тодоров се превръща в историк на идеите, в изследовател на Просвещението и анализатор на сенчестите страни на ХХ в., „на предела” на двата тоталитаризма – нацистки и комунистически.

Вярно е, че Цветан Тодоров бе пословично дискретен човек, с интелектуална сдържаност, дори свенливост, позната на всеки, имал контакт с него. При последното си посещение в родната си страна, смутено, но съвсем искрено, той предупреди, че не е дошъл да изрече „някакви знаменити истини”, а да чуе през какво минава България, какви са предизвикателствата пред нейната демокрация и нейните „интимни врагове”. Сподели, че вярва в образованието, тази добродетел на Просвещението, и призова: „Нека не се отчайваме”.

В този смисъл Тодоров е възможно най-неподходящата фигура за „наставник на нацията”, която едни или други биха могли да издигнат на пиедестал като „национален мислител”. Струва ми се, че подобна мисъл би го хвърлила в ужас: тъкмо той, изследователят на фантастичното в Гогол, да се озове в ролята на „сватбен генерал”, с чието име изникнал отнякъде генерал или новоизлюпен властник да започне да жонглира в посланията си.

Това Цветан Тодоров не позволи нито във Франция, нито някъде другаде. Отдавайки му последна почит, критици и журналисти днес признават, че той заемаше „особено място” в днешния свят на идеите, без никога да се превърне в част от интелектуалния мейнстрийм. Ученик на Ролан Барт, част от интелектуалните кръгове на 68-а, той не се нареди „в ляво”, верен на личния си опит, на първите 24 години от живота си, преживени в България. Ала никога, въпреки антитоталитарното си мисъл, не премина и „в дясно”, не стана част от френските „нови философи” (Андре Глюксман, Бернар-Анри Леви, Филип Немо). А след 1989 г. бе един от убедените критици на „администрацията Буш” в опитите й за „външна демократизация” на Близкия Изток, без никога обаче да е изпадал в „прокремълски“ илюзии.  

В това отношение той остана верен на концепцията си за „ние и другите”, на наученото от своите просвещенски предшественици – Волтер и Дидро, и по назад – до Монтен. Без да забравяме любимите му антитоталитарни писатели – Василий Гросман, Варлам Шаламов и Примо Леви.

Неслучайно в един диалог по повод книгата с разговори „Дълг и наслада” той не се поколебава да заяви, че в него може би се крият различни Цветан-Тодоровци, но онзи първият, студентът-филолог от София, никога не си е отивал, ето защо си остава общ знаменател в криволичещата пътека на неговите интелектуални търсения.

Чувал съм го да разказва пред парижка публика как най-важното събитие в неговия живот си остава съдбовното пътуване с „Ориент Експрес” през 1963 г., когато, минавайки Сърбия, най-сетне се събужда в Италия и усеща „полъхът на свободата”. Нещо, което не е познавал преди.

Затова в следващите редове ми се иска не да подема поредния синтез на идеите на Цветан Тодоров (и на споровете около първия и втори етап в творчеството му), а да се върна към „българското съдържание” в анализа му на тоталитаризма. Към онзи опит на „студента-филолог“ в София, към онова, което просветваше все по-ясно в последните му книги, интервюта и лични разговори (включително и мои) с него.

В тази връзка ще се опра на малко познатата му у нас студия „В името на Народа” (предговор към сборник със свидетелства за комунистическите лагери в България, издадена в Париж през 1992 г.), както и на „Човешкият отпечатък” (двутомник с негови текстове за тоталитарния опит, достъпни на български език в изданието на „Изток-Запад”).

И тъй, опитът за комунизма.

  1. Този специфичен тоталитарен опит, свидетелства Цветан Тодоров, може да бъде анализиран от различни гледни точки: философска, политическа, социална или икономическа. Ала най-добре е това да става през личната гледна точка на хората, живели в тоталитарната комунистическа държава. Уви, тъкмо това не се случи в България. И до днес някак объркани продължаваме да се лутаме в разказите за онова време, което така и не намира място в учебниците. Разкази, поделени между лъжата на големите лозунги и изпразнения от значение език на идеологията, съпътстващи (и често прикриващи) репресията на системата, волята за власт на комунистическата партия, унижението и потъпкването на безброй „малки” човешки съдби.

Самият Цветан Тодоров често настоява, че автентичен разказ за тоталитаризма може да бъде изграден само въз основа на конкретни свидетелства, на личния опит на всеки отделен човек.

Както го прави и той самият: „Роден съм в навечерието на Втората световна война в България, страна, преминала в зоната на съветско влияние през септември 1944 г. След кратък период, през който се задържаха няколко нестабилни останки от политическия плурализъм, комунистическата диктатура се установи трайно, за да разхлаби хватката си 45 години по-късно – през есента на 1989 г. Така от първите стъпки до заминаването ми във Франция през 1963 г. аз живеех в тоталитарна страна.”

Равносметка, извършена с искреност и реална самооценка: „Отношението ми към режима се променяше постепенно, докато растях. До тринадесетата си година бях ревностно „пионерче” – така се наричаше организацията, която осигуряваше политическо индоктриниране на децата, като ги въвличаше в скаутски дейности, разходки в гората и лагерни огньове. През гимназиалните си години аз загубих всякакъв интерес към публичният живот; цялото ми внимание бе съсредоточено към удоволствията и разочарованията от приятелството и първите любовни влечения, към потапянето във въображаемия свят на големите литературни произведения” („Тоталитарният опит”).

В интервюта от края на 90-те години той без колебание говори за паническия страх от „чистките” в България, от арестите в малките часове на деня или разправата с опозицията, наложили отпечатък върху живота на всяко семейство. Тогава според него образът на западната демокрация помръква в очите на българите, щом като се допуска разправата с легалната опозиция, а Никола Петков увисва на бесилото, въпреки американските гаранции.

Това също е част от тоталитарния опит.

Както е част от него и „животът в лъжа”, пребиваването в идеологията. Животът, където всичко е прах в очите, защото някои (Те) разтягат локуми за „светлото бъдеще” на останалите (Ние), не само за да прикрият сивото настояще, но и собствената си жажда за власт и привилегии. Затуй всичко е подчинено на лозунги и абстрактни постулати. Така, пише Тодоров, идеологията става „задължителен ритуал”.

  1. Обаче не бива да забравяме и за „обратната страна на идеологията”, там, където проблясва брадвата на терора. „Тоталитарните държави са подчинени на властта на едно лице и една каста; основното е, че тази власт никога не бива да се признава като такава, това би застрашило съществуването й. Идеологията е само празна черупка; няма ли я черупката обаче, няма какво да крепи насилието”. („В името на Народа”)

Тогава в комунистическия свят се прибягва до репресията: всекидневно средство в управлението на тоталитарната държавата, в чието име функционират и многобройните служби за сигурност. За да изясни ситуацията на човек, нямащ този тоталитарен опит, Цветан Тодоров прибягва до заемка от „Философските диалози” на Ернест Ренан. Трябва да признаем, че в тях прочутият френски историк ясно долавя полъха на тоталитаризма; според него, за да се осигури абсолютна власт в един век на атеисти, вече не е достатъчно да се плашат непокорните с пламъците на невидимия ад; необходимо е да се създаде „истински ад”, концентрационен лагер, който да пречупва инакомислещите и да сплашва всички останали.

Самият Тодоров свидетелства: „В Софийския университет, където следвах филология, се отнасях все по-негативно към режима, в който живеех. Единствено семейството и неколцина приятели знаеха моите убеждения. Публичното им изразяване бе невъзможно, да не говорим за по-деен ангажимент за промяна на света. По онова време, след жестоката репресия срещу Унгария 1956 г., дори самата идея за дисидентство, камо ли нейното осъществяване, не съществуваше в България. Най-малкият израз на протест беше безмилостно наказван”. („Тоталитарният опит“).

Опасността е ясна – да те изключат от университета, да изгубиш работата си, да те забият в някое затънтено място, и най-накрая – някои от закритите лагери са наново открити и човек може лесно да бъде пратен за „трудово превъзпитание”.

  1. Най-голямото оправдание за комунистическата репресия е врагът. Тоталитарната държава не може да съществува без враг. И ако такъв временно липсва, той набързо трябва да бъде изнамерен. Нещо, което позволява на милиционерите или надзирателите в лагерите гордо да заявят: „Един враг по-малко – един хляб за родината повече”.

И най-главното: „Всеки лагер си има любим начин на унищожение: газовите камери и гладът в Освиенцим; студът и умората в Колима. Особеността на българските лагери, и по специално на лагера в Ловеч, е мъчението в най-примитивната му форма – боят с тояга.” („В името на Народа”).

Концлагеристите нямат присъди, те са жертви на произвол, който може да трае дълго. Шест месеца? Десет години? До сетния им дъх? Режимът познава състояние на „втвърдяване” и „размразяване”, ала вгледаме ли се внимателно, пише Тодоров, виждаме, че лагерите са основен елемент на партийната политика, а не нейно извращение. Тук закриват един, там откриват нов, едни ги освобождават през май, за да ги изселят наново през септември (в България лагерите съществуват и през 80-те години на ХХ в.; основно в тях затварят хора от турското малцинство).

  1. Що се отнася до по-голямата част от хората, те изтласкват настоящето чрез формулата „не знам, не чух, не видях”. Малцина симпатизират на гонените (типична картина и за другите тоталитарни режими). По-удобно е да се приемат като чиста монета заклеймяванията и етикетите, лепнати от властите – „предатели на родината”, „изменници”, „отродители”. Така всеки има оправданието, че „не е знаел” и съответно няма защо да се упреква, че не е реагирал срещу несправедливостта. Сплашването на населението е в основата на тоталитарното господство. И няма как хората да бъдат упреквани в липса на героизъм.
  2. Рано или късно един ден тоталитарният режим рухва. Тогава под срутеното комунистическо небе идва време на „горчивата равносметка”. Проблемът, пита Цветан Тодоров, е как се отнасяме към травматичното минало?

Опитваме ли се „силово” да забравим, в името на спокойствието, тоест на „гражданския мир”? Опит, през който минахме в България.

Или дори започваме да отричаме, че престъпленията, тези непреработени реликти на миналото, продължават да поболяват настоящето ни? Тогава, както пише Цветан Тодоров, започват да се разнасят гласове: „Стига сте ровили в миналото!”. В наши дни дори говорят „за бизнес с миналото”. Съответно онези, които търсят истината за миналото, биват наричани „лешояди”, дори „некрофили”, което, по думите на Цветан Тодоров, е „повече от самоизобличение; то е  доказателство за престъпленията, за наличието на трупове”. („В името на народа”).

А осветляването на историята е трудно дело, както свидетелства самият той в един от късните си текстове:

„Трябваше комунизмът да рухне, за да мога да го разбера в цялост, в която не участвах, и да започна да го анализирам. Докато живеех при комунизма, ми беше невъзможно да пиша за него. И самият аз съм изненадан да установя, че дори и да живея извън тоталитарната система, тя продължава да ми влияе вътрешно – дотолкова, че направляваше размишленията ми” („Тоталитарният опит”).

Оттук идва и императивът на „дълга да не забравяме”:

„Един народ трябва да преоткрие миналото си не за да го преживее, нито за да опре на него сегашните си изисквания – включвайки се в безкрайните цикли на реванша и репресиите (Балканските войни са добър пример за катастрофите, предизвикани от подобна буквална памет) – а за да извлече урок за бъдещето; за да се опита, размишлявайки над несправедливостите на миналото, да съживи идеала за справедливост” („В името на народа”).

Тази справедливост, чиято липса изпитваме на гърба си още по-остро днес.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРазвитието на метода. Мечта за страст
Следваща статияНяколко реда до господин Юлиян Вучков