„Опит” на професор Александър Шурбанов (изд. „Сиела“) е книга за отраженията, покрай които често преминаваме, без да ги забележим. Публикуваме откъс от нея.

„Опит” се дели на четири преливащи един в друг тематични раздела. Първият оглежда проблемите на човека като zoon politikon и по-специално жизнения опит на човека в глобализиращо се постиндустриално общество. Вторият раздел се обръща към по-големия въпрос за мястото на човека в Космоса и неговото самоопределяне в общия ред на битието. Третият се насочва към нуждата на човека от себеизразяване, към изкуството и езика. А четвъртият предлага като своеобразно заключение сбор от неразрешимите парадокси на ума и утехата на сетивата.

Проф. Александър Шурбанов е автор на десет поетични и шест есеистични книги. В „Опит“ той за първи път включва тези два жанра в едно общо взаимнообогатяващо се цяло. Калейдоскопичната подредба на книгата предразполага към индивидуален избор в реда на четенето. Нещо от безбрежната творческа свобода на писането се прелива и в четенето.

Александър Шурбанов, „Опит“, изд. „Сиела“, 2016 г.

НОСЪТ: ТЕЗИСИ ЗА ДИСЕРТАЦИЯ

Докато зяпах тази вечер телевизионния екран, пред очите ми се разигра реклама за най-новото средство против хрема: един човешки нос се разхождаше без тяло и се хвалеше колко лесно му било да диша. Стори ми се познато – Гогол, разбира се! И тогава в паметта ми взеха един след друг да се трупат многобройни други роли на носа в световната литература. Първата по време е навярно името (или прякорът) на римския поет Овидий: Публий Овидий Назон (Носът). Защо тъкмо с тази анатомична част е свързан първомайсторът на еротичната поезия? А след него – и френският му колега от ХVII век Сирано дьо Бержерак – романтичният любовник, чийто нос е увековечен две столетия по-късно от пленителната драма на Едмон Ростан. През ХVIII век английският романист Лорънс Стърн отделя немалка част от неподражаемото си произведение „Тристрам Шанди“ на размишления върху носа, приписани на специалиста по темата Slawkenbergius, както и на истории, отново представящи някакъв мистериозен нос смутител на обществения ред.

В „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле четем за остров с име, производно от „нос“ (Ennasin), чиито обитатели имат едни и същи носове – подобни на асо спатия. В една от философските новели на Волтер пък вавилонецът Задиг се престорва на мъртъв, за да изпита жена си Азора, а тя още същата вечер се влюбва в най-добрия му приятел и понечва да отреже носа на току-що погребания си съпруг, за да го положи върху уж болния далак на другия и така да излекува новия си любим. Обезносяването не се състоява, но слага край на един брак.

Оживялото дървено човече Пинокио от детската приказка на Карло Колоди също се отличава с изключителен нос – изключителен главно с дължината си (като носовете на Овидий и Сирано), но и с това, че има способността да расте още повече.

В някои култури съществува поверие, че носовете на лъжците растат и така издават порока им; в други се смята, че големият нос е белег за надменност – особено вирнатият нос. Правият нос е класически древногръцки, орловият – римски, чипият… Смъртта е безноса вещица (нали черепът е безнос!). У мъжа големият нос нерядко се смята за признак на жизненост и полова мощ. Неслучайно рогът на носорога се цени като афродизиак. У жената пък, твърдят, носът се удължавал от прекалена ученост. Носът е и символ на любопитство и нахалство („Не си пъхай носа в чужди работи!“ – казваме ние; а англичаните наричат nosy, тоест „носати“, тъкмо подвластните на тази слабост). Руснаците пък казват: „оставили с носом“ за някого, който е бил излъган и ощетен.

Кой знае защо, носът неволно предизвиква смях, но и събужда въображението. Спомням си, че в гимназията ние, неколцина хлапаци от класа, си бяхме сформирали (неофициален, разбира се) клуб на „носовите“ (отличаващите се с по-натрапващи се носове) и той беше уж самоироничен, но и твърде скоро стана елитен като масонска ложа – превърна се в обект на завист и желание за приобщаване от останалите, тези с по-симетрични черти.

Дали има друга част на човешкото тяло, която да е привличала такова внимание и да е развила толкова значения? Ето това се пита.

СИЛНИТЕ ДУМИ в езика не са красивите, кипрещи се думи. Не са и грозните, предизвикателни думи. Като силните хора – силните думи никога не се тупат в гърдите. Те извършват своята работа без перчене и без излишен шум – почти незабележимо.

ПРИБРАНО,
по-прибрано говорете –
особено пък в стихове!
Няма как да надвикате
напиращия трафик,
площадните оратори –
да не говорим за ракетите,
изстрелвани към други светове
или страни.
Недейте да напъвате
човешките си дробове –
те са създадени
за утаени думи.

МОИТЕ ДУМИ не са изсмукани от пръстите или от ума ми. Умът, както и пръстите ми служат само да ги уловя и запиша, за да станат видими и достъпни за другите. Но те идват от някакво място много по-дълбоко в мен, което не може да се достигне нито със скалпел, нито дори с рентгенов лъч и което не се побира в тялото ми, а е общо за мен и звездите.

НА ДУМИТЕ ОТДАДОХ ЖИВОТА СИ.
Откраднах го от всичко,
от всички,
от себе си го откраднах
и го отдадох на думите.
Обичах ги, милвах ги, борех се с тях,
но винаги с обич.
Проправях им път,
дълго вървях подир тях
като майка.
Сега те една по една ме напускат.
Не им се сърдя.
Знаех, че не са мои,
че само за малко сме заедно,
знаех го
даже в малкото честити минути,
когато се случваше
да ми се усмихнат
за малко.
Нека само са живи.
И дано други след мен
ги обикнат с моята обич.

НАГРАДАТА НА ИСТИНСКИЯ поет идва след смъртта му. Тя е в живия отклик, който стиховете му намират в душите на все нови и нови поколения, за да оживеят наново и наново в тези души с неговите съкровени думи, с неговите вълнения. Не знам нищо друго на този свят, което толкова да се доближава до безсмъртието.

ТАМ,
там добрите книги се разхождат
освободени от хартиения си носител.
Високо над земята.
В благодарната ни памет.
Смесват се
и се разделят,
и разговарят много тихо помежду си,
додето вечността
не ги сроди завинаги
в друг свят,
по-смислен
и по-извисен от нашия.

КОЛКО ТОЧНО е предвидил Димчо участта си – и пожизнена, и посмъртна:

Приневолен живя сирака
и за утеха може би
в смъртта победа ще дочака.

(Цитирал съм тези стихове по памет и неволно в последния от тях съм внесъл смислова промяна. Димчо е написал: „смъртта в победа ще дочака“. Това за него не се сбъдва, но моята случайна редакция се оказва съвсем намясто. Днес едва ли някой читател с чувство за поезия би се усъмнил, че в българския поетичен пантеон авторът на тези редове стои непоклатимо на най-високото равнище.)

ПРЕДЧУВСТВИЕТО ЗА РАННАТА тъжна смърт в стиховете на Димчо прилича на прорицанието на Ботев за скорошната му героична гибел. Тази обвързаност между слово и дело, между изкуство и действителен живот придава извънредна допълнителна сила на двамата поети – силата на истината. И въпреки очевидните различия помежду им тя плътно ги сближава. Тя – както и това, че и двамата падат простреляни в битка, и двамата на една и съща, толкова ранна възраст, около двадесет и осмата си година.

ПРЕЗ 1869 ГОДИНА едно двадесетгодишно калоферско хъшче пренаписва по своему поемата на Георги С. Раковски „Отлъчие от България…“ и я кръщава „На прощаване“ – сякаш за да покаже как за по-малко от две десетилетия българската поезия е изскочила от несръчното програмно стихоплетство до надоблачните висини на гения. Да покаже следователно, че каквото и да става оттук нататък, България е готова за свободата си и няма да се примири с нищо по-малко от свободата.

ЕДИН ОТ НАЙ-ИЗЯЩНИТЕ български лирици е имал късмет да се роди с подходящото име Славейков. Други двама – Крачолов и Дебелянов – не са били толкова честити. Но единият от тях е бил навреме преименуван от същия този Славейков и завинаги ще го помним и почитаме като Яворов. Другият не си е намерил такъв вдъхновен кръстник. Но магията на поезията му така е озарила рожденото му име, че то е зазвучало с нейната пленителна музика и вече не можем да си представим този най-нежен от всички поети под каквото и да е друго име. Тъй понякога едно не твърде красиво лице се озарява отвътре с духовна красота, която напълно го преобразява.

ПОСЛЕДНАТА ДУМА на Пенчо Славейков, сега разбирам, е била същата като тази на Гьоте, поета, когото някога е превеждал – „Светлина!“ Дали това е било откриване на небесната светлина на прага на отвъдното или молба за повече земна светлина преди окончателната раздяла с нея – няма как да узнаем. А и на колцина е известна тази подробност? Поуката е, че дори последната дума на умиращия загубва силата си, ако вече е изречена от друг. За този случай човек трябва да си приготви неизказвана преди него дума.

С ИЗНЕНАДА ОТКРИХ, че поляците са свикнали да говорят и пишат за известните писатели от миналото, позовавайки се на първите им имена. Така в дисертации, в рецензии за книги и представления Шекспир е просто Уилям, Чосър е Джефри, Ъпдайк е Джон, Кафка е Франц и пр. За нас, българите, такава фамилиарност е необяснима. Макар че и ние имаме нещо подобно поне в отделни случаи – Димчо Дебелянов, Алеко Константинов, Гео Милев нерядко се обсъждат, без да се използват фамилните им имена. Защо тъкмо те? Защо не и Вазов, Ботев, Каравелов, Яворов, Йовков? По-близки от останалите ли ги усещаме? Или по-извисени – като Паисий, Софроний, като древните герои и царете? Ако трябва да избирам, ще кажа, че първото предположение ми звучи по-вероятно, но и в него не съм сигурен.

ГОЛЯМАТА РУСКА ЛИТЕРАТУРА се простира на огромна като страната площ между ведрата разумна бистрота на Пушкин и Толстой, меката блещукаща като лятна мъгла тъга на Чехов и безизходната мистична обреченост на Гогол, Достоевски и Булгаков.

ОТ МИЛТЪН НАТАТЪК в английската поезия вече не може да има голям поет, който да не е и значителен мислител. Вижте Поуп, Уърдсуърт, Колридж, Елиът. Милтън е създал този стандарт. Най-близкото до него, което имаме ние в нашата все още некултивирана, наивна традиция, е Атанас Далчев.

ГЕО МИЛЕВ И ХРИСТО БОТЕВ си приличат по пламенната си непримиримост, която неизменно вещае ранна гибел. Те и двамата имат нужда от широк простор на действие. Освен поезията пишат и ярка публицистика, критика, занимават се с редактиране и издаване, зоват към промяна, към революция. За разлика от Ботев Гео посвещава немалко от неизчерпаемата си енергия и на поетичния превод. И това е разбираемо. Защото докато Ботев е продължител и връх на вековната народна традиция, Гео дръзва да инжектира в нея най-новите европейски дирения, за да я отвори към света. Единият тика литературата отвътре, а другият – отвън. Единият е патриот, другият – космополит. Всеки от тях откликва на повика на своето време. България се нуждае и от двамата.

МНОГО ПРЕКРАСНИ СТИХОТВОРЕНИЯ от гениални поети съм прочел през живота си и много от тях съм забравил. Но едно стихотворение, довяно кой знае откъде, е останало завинаги в паметта ми с всяка своя дума. И не вярвам да има нищо по-мъдро, по-нежно и естетически по-изящно от него. То е всъщност една българска народна песен:

Ситен дъжд вали като маргарит.
Първо ми либе коня седлае,
на кяр да иде във Каравлашко.
Ази му думам и му се моля:
– Остани, либе, тая година,
тая година и тая зима.
Пари се, либе, сявга печелят,
младост е, либе, еднъж на света.
Младост е, либе, като росица –
заран я има, деня я няма.

СЛУЧВАЛО ЛИ ВИ СЕ Е да съчините стихотворение насън? Ако в продължение на години сте го правили наяве, сигурно поне веднъж сте били посещавани от музата и докато спите. И тогава се събуждате с чувството, че неволно сте създали нещо изключително, което трябва на всяка цена да се запомни до сутринта или, за още по-сигурно, веднага да се запише. На сутринта, напълно събудени, прочитате нощното стихотворение и се изненадвате от неговата жалка безпомощност, а след това разочаровано го поверявате на кошчето за отпадъци.

Каква е поуката от тази случка? Научили сте нещо за същината на поезията. Тя не е, както някои си я представят, блуждаене на освободената от разума психика в мрака на подсъзнателното, а тъкмо обратното – максимална концентрация на всички духовни и интелектуални сили, достигаща до онова великолепно самовъзпламеняване, което наричаме вдъхновение. Жизнената среда на поезията не е сънят, а свръхбудността.

ЗА ЩРАУС ДУНАВ е син, за Ботев и Вазов – бял. А в действителност той е по-скоро зеленикаво-кафяв, но действителността е неподходяща за поезията и поезията я коригира. Да се вини поезията в лъжа, може би е пресилено, но да се приемат нейните свидетелства на доверие, би било наивно.

НАПОМНЯНЕ
Пази се само
стихотворението ти
да не продължи
след точката.

АЗ СЪМ ЧОВЕК НА ПИСМЕНОТО СЛОВО. По-добре пиша, отколкото говоря. По-пълноценно чета, отколкото слушам – особено пространни изложения. Не се гордея с това. Отдавам го на бавност на ума и на неувереност в общуването с другите, която ми пречи да се съсредоточа, когато не съм сам. Факт е, че в разговор или пред публика ми е трудно да възпроизведа име или цитат, които съм носил в паметта си с години. Какво ли щях да правя, ако се бях родил в предписмената епоха?

ПО ОНОВА ВРЕМЕ трябва да съм бил около тридесет и две-тридесет и три годишен. Улегнал вече семеен човек с двама все още малки синове и на щатна работа като асистент в най-стария и уважаван български университет. Андрей беше мой колега и неизменен водач в честите ни планинарски експедиции. Осем години по-голям от мене. Един ден с него решихме да вземем автобуса за град Сандански и да посетим Владимир, който беше отишъл там на възстановителни процедури след операция на някакви неприятни образувания в ларинкса. Владимир беше наш някогашен преподавател, а сега старши колега в същата катедра, в която ние, другите двама, асистентствахме. Той беше с осем години по-стар от Андрей и с цели шестнадесет преди мен, но разликите във възрастта между нас не се усещаха.

Изненадахме болния и той много ни се зарадва, защото санаториумът беше започнал да му додява. Аз също изпаднах в приповдигнато настроение – беше ми приятно, че сме доставили на „стареца“ радост и сам се заразих от нея. Сигурен съм, че и Андрей изпитваше подобно чувство, въпреки че по природа беше по-сдържан и дистанциран от нас.

Февруарският ден започна със снежна вихрушка, но бързо забрави за нея и се оказа необичайно слънчев и топъл, както през зимата бива само в този край. Разхождахме се из града по ризи и не успявахме да се наприказваме. Снимахме се под някакво столетно дърво в центъра, а после и на пейка пред санаториума. Вечерта седнахме в големия безличен ресторант на „Балкантурист“, хапнахме по нещо и изпихме внушително количество алкохол. Владимир също си сръбна въпреки лекарската забрана. В резултат на това двамата с него взехме да закачаме момичетата от съседната маса, а той дори се опита да ги кани на дансинга – имаше се за галантен танцьор.

Това продължи известно време без особен успех, докато Андрей най-накрая предложи да плащаме и да се поразходим на чист въздух. Като излязохме, той каза, че се чудел как не сме си изяли боя от кавалерите на момичетата, които изглеждали доста здрави мЎкета и ни гледали на кръв, а сто на сто носели и ножове под якетата. Кавалери ли? Какви кавалери? Не бяхме ги забелязали.

Нощта бе толкова топла, колкото и денят – или поне така ни се струваше след изпитото руйно вино. Градът беше опустял, а небето – обсипано със звезди като за празник. Улиците ни се видяха прави, широки и чисти и ни приканваха неудържимо да полегнем върху все още зеленеещите тревни площи, с които бяха обточени тротоарите. Така и направихме – аз и Владимир. Потъркаляхме се по земята като заклети пияници и час по час се заливахме в безпричинен смях. Не мислехме, че този миг може да отлети. Не мислехме за нищо. Андрей стоеше встрани като възрастен, който е извел на разходка две глуповати деца, гледаше ни снизходително и ни се чудеше на акъла.

Сега и Владимир, и Андрей са мъртви. От тримата участници в тази отдавнашна безсмислена история само аз съм още жив. А когато и аз си отида, от нея няма да остане ни помен – все едно, че въобще не е била. Дали тъкмо това ме подтиква да я запиша и запазя? Да я запазя? А за кого?

НЯКАКЪВ СТИХ МЕ СЛЕТЯ изневиделица, додето се връщах по улицата вкъщи. Потърсих в джобовете си бележник и нещо за писане – понечих вървешком да го запазя. В това време ми подвикнаха двама души на средна възраст – мъж и жена, угрижени – вероятно съседи, но непознати: „Вие за водата ли сте?“ Сбъркали са ме с инкасатора, който се очакваше в квартала днес за проверка на водомерите – ежемесечно вълнение на живущите. Щом някой върви и пише, трябва да е от бирниците! Разсеяха ме и ме разсмяха. Стихът отлетя и се изгуби отвъд публичното пространство като подплашено горско пиле.

СИГУРНО ТОВА СЕ СЛУЧВА многократно на популярните писатели, но на мен ми се случи само веднъж и затова добре го помня. Току-що беше излязла от печат моя стихосбирка. Една от ранните и една от малкото. Влязох в книжарницата, за да си купя няколко бройки за подарък. И едва се бях отместил от рафта, когато чух зад себе си глас: „Ау, стихосбирка от Еди-кого си!“ Обърнах се. Две млади жени вече разлистваха книжката. После едната се втурна към касата да я плаща, сякаш се боеше да не ѝ я отнемат, преди да е станала нейна. Лицето ѝ грееше от радост.

Повъртях се наоколо ѝ, поогледах я – исках да се уверя, че не е някоя позната. Нито аз я познах, нито тя мен. Просто беше моя читателка. Излязох от книжарницата и си дадох дума от сега нататък да пиша само такива стихотворения, които няма да разочароват тази безценна, може би единствена моя читателка. И оттогава пиша само за нея. Дано и тя да е забелязала това.

БЯЛО ОБЛАЧЕ се кълби в бистрата синева над бориките. Като чалмата на шейх от приказките на Шехерезада.

И откъде тъкмо сега и тъкмо тук ми хрумна това неуместно сравнение? За да се пригоди за нещо, трябва да наплета около него цяла ориенталска история. Е, не – днес е много горещо за мислене. Оставям го на вашата фантазия.

СТИХОТВОРЕНИЕТО,
КОЕТО НЕ НАПИСАХ,
е най-доброто ми стихотворение.
То е за хората, които най обичах
и не им го казах никога.
То е за планините, по които се изкачвах
към небето
и докосвах облаците,
докато ме слушаха краката
и докато облаците ме приемаха.
То е за морето,
на чийто праг със чайките
посрещах слънцето,
все още мокро –
като дете новородено –
и все още видимо.

Стихотворението,
което не написах.
То е за сляпото момиче,
на което исках да помогна
и не измислих как,
додето стана твърде късно.
То е за моите непрежалими
приятели –
предадени, разочаровани,
далечни.
За скрития ми грях,
неназован и неизкупен –
за камъчето остро
в окървавената обувка на сърцето.
За слабостта на волята –
за мекото петно на ябълката,
откъдето започва гниенето.
За разпиляването на живота.
И за минутата на щастие без разум –
по гръб в смълчаната река –
като мъртвец
с очи отворени към всичко,
с напомнянията на плитчините
по кожата на плешките ми
и с прегръдката
на плавното течение
отвсякъде край мене
като вечност.
Течението…

Стихотворението,
което не написах.
За радостта сред мъката
и мъката сред радостта,
за неизвестните значения
на краткото ми вясване в живота.
За нуждата,
ненужна никому,
да се изпее всичко,
да се изплаче в думи.
За какво? Незнайно.
Като знак за нещо важно
и неразбрано
оставям тук при вас

стихотворението,
което не написах.